Култура / Брой 3 (2976), Март 2021

Ходът на събитията винаги крие изненади. Изведнъж се оказа, че в този наш брой, посветен на годишнината на програмите „Хоризонт“ и „Христо Ботев“ на БНР, които от 1971 г. съществуват в днешния си вид, се оформи и втори тематичен център – за протеста на българското кино срещу „ретроградните промени“, вкарани в последния момент в Закона за филмовата индустрия.
 

Замислим ли се обаче, ще видим, че тези две теми в броя имат обща „методологична спойка“ – отстояването на „полето на свободата“ от всевъзможни попълзновения на властовата недобронамереност или на откровената глупост. Което никога не е лесно и винаги изисква големи усилия, както и сериозна обществена подкрепа.

Ала това, поне според Декарт, е част от методологията на общото ни живеене: на гръцки odos означава път, а meta – издигане „към“ нещо; с други думи именно тук е и пътят към свободата.

За последните трийсет години БНР, което е сред институциите с най-високо обществено доверие, на няколко пъти е изпадало в тежки кризи след намеса отвън. Няма как да се преразкаже или опише всичко това в подробности. Затова избрахме свидетелства с по-траен „исторически профил“, тъй като някои от участниците в последните събития са все още пред микрофона. А от ефира в критични мигове за свободата на словото отново звучи Let it Be на „Бийтълс“. От интервюто с Георги Папакочев може да научите как още през 1989 г. „Хоризонт“ започва да прави breaking news, разсейвайки тежката цензура над новинарите; от свидетелствата на Борис Арнаудов и Димитър Бежански пък става ясно през какви „иглени уши“ е трябвало да се промушва сатиричното слово в „Христо Ботев“.

Междувременно правителството на Бойко Борисов внесе нови поправки в Закона за радиото и телевизията, предвиждащи нов принцип на финансирането на двете обществени медии и конституирането на СЕМ като „администратор“ на средствата, идващи от държавния бюджет. Предстои да видим дали в тези поправки, направени в последните дни от живота на последното Народно събрание, няма да има „скрити бомби“ и отново да зазвучи Let it Be от ефира.

Защото българските кинодейци вече се опариха от „стахановския почин“ на родните законотворци (от всички парламентарни групи), които вкараха откровено лобистки текстове в ЗФИ в последния възможен момент. Усещането на мнозина, обобщено в анализа на Деян Статулов, е, че сякаш се върнахме в „годината на Оруел“ – 1948 – когато е бил приет социалистическият Закон за кинематографията, определян като „безпрецедентен“ и ознаменуван с благодарности към „първия държавен и партиен ръководител“.

Битката в киното обаче предстои, тя ще продължи и след изборите. Който и да дойде на власт, би трябвало да проумее няколко прости неща. Първо, че „парите, които държавата отделя за кино, не са подаяние“, както с основание изтъква режисьорът Костадин Бонев в интервюто си в броя. И, второ, че провеждането на държавна културна политика не е равнозначно до принизяване към най-масовия вкус. Защото, както подчертава младият режисьор Павел Веснаков, все повече български филми се занимават със сложни екзистенциални сюжети, те дълбаят навътре в човешката душевност. И съответно са изправени пред съда на критиката и на публиката, провокирайки ги към анализ и разсъждение.

Всичко това със сигурност се вмества в обрата, който ни очаква след като отшуми пандемията, убеден е известният френски социолог Бруно Латур в разговор, който също може да откриете в броя. Той предпочита да не говори за „рестарт“, а за необходимост от „преизмисляне“ в множество сфери: „да преизмислим политиката, правото, науката, градовете. Да променим посоката на движението. Да не вървим непрестанно напред, а да знаем да отстъпваме. Да вървим опипом, изследвайки, да умеем да се върнем по стъпките си, да поемем в различни посоки и да се разбягваме. Не става въпрос за отказ от просперитета, от радостите на инвенцията, от свободата: живият не престава да изобретява и да прекрачва границите“.