Култура / Брой 3 (2976), Март 2021

С цигуларката Биляна Вучкова по повод първата ѝ самостоятелна аудиовизуална изложба „Под булото на съзнанието“ в софийската ONE Gallery (17–21 март) разговаря Цветан Цветанов

Биляна Вучкова отдавна обитава сфери в изкуството, които са отвъд т.нар. „зона на комфорта и жанровата класификация“. Нека направим уточнението, че съвременната импровизирана музика не е жанр, защото тя е буквално безгранична, независимо дали произходът ѝ е класически, както е в случая, джазов или друг. Освен това музиката на Биляна Вучкова винаги е пряко свързана с пространството, оживявайки и обживявайки го – независимо дали то е галерия, концертна зала, фалирал от пандемията магазин в Берлин, или планетариумът във Варна… Може би именно поради това тя дълго време се съпротивляваше да издава записана музика, но вече имаме достъп до увеличаваща се дискография, включваща както чудесни солови пътешествия като албума Modus Of Raw, така и съвместна импровизирана музика (с кларинетиста Михаел Тике, с виолиста Ернесто Родригес) и музика на съвременни композитори в излезлия наскоро албум Für Biliana на Ернсталбрехт Щиблер. Кратките ѝ завръщания от Берлин в България през последните години също са по специални поводи. Такива бяха премиерата на дуото ѝ с швейцарския пианист Жак Демиер в Първо студио на БНР, гостуването ѝ в първия концерт на Ива Битова в България, аудиовизуалният пърформанс заедно с Олаф Николай. Такава е и първата ѝ самостоятелна изложба „Под булото на съзнанието“, организирана като музикална партитура от пет различни инсталации от 17 до 21 март в One Gallery. Не си говорим за пандемията, а за обстоятелствата, защото, както казва Биляна: „Обстоятелствата и личното пространство винаги си взаимодействат и може би тази изложба е реакция на несигурността, през която минаваме: аз в момента се чувствам доста по-заета, отколкото преди пандемията, когато имах по три концерта на седмица“.

И все пак един ваш колега, записвал за същия португалски лейбъл за авангардна музика Creative Sources, за който и вие имате издадена музика, нарича концертите „звукови изложби“, защото много често те са в галерии, едно от малкото отворени места в епидемичната обстановка. Галерията като акустично пространство през годините добре взаимодейства с вашата музика. Но с „Под булото на съзнанието“ отивате още една крачка нататък. Как се зароди идеята за изложбата?

През последните години изпитвам силен интерес към визуалните изкуства. Като погледна миналото си, моят път като артист премина първо през една вълна от интерес към физическото като част от това, което правя – танц, хореография, пърформанс... За около десет години в Берлин бях въвлечена много интензивно в този вид работа и ми беше изключително интересно да работя с колеги от тези области, пък и самата аз да се изявявам в областта на пърформанса. А този интерес като че ли се трансформира и насочи към визуалното изкуство. Като казвам „визуално изкуство“, имам предвид буквално всичко – картини, скулптури, инсталации, концепции на различни артисти, видеоарт… Те силно ми влияят и аз ги приемам като партитури. И понеже имах съвместни проекти с творци от визуалните среди, често ми се случваше да участвам в дълги формати – да свиря по пет часа на ден, три дни подред… Да, точно като изложби от звук. И дойде моментът, в който си казах: добре, защо да не направя такава изложба със собствените си работи и те да са ми партитурата…

Заглавието ѝ е „Избор да бъдем другаде“.

Инсталациите са пет и първата е свързана с моето лично участие, което ще може да бъде наблюдавано и слушано в часовете, когато галерията ще е отворена, в дните от 17 до 21 март. В тези часове аз импровизирам във визуална среда, която сама съм създала и която ще е като мой дом. Създадена е според спецификата на пространството. Всички инсталации са разположени според това как аз виждам подредбата на цялото място и имат структурата на партитура в моето съзнание. Това може би не е чак толкова ясно проследимо отвън, но партитурата съществува и тя ми дава комфорт и свобода, както когато си у дома. Всичко е в реално време. Импровизирам с хората, които биха могли да бъдат там, реагирам на тяхното присъствие, реагирам на собствените си инсталации. В „Избор да бъдем другаде“ идеята е, че във всеки един момент ние, независимо в какво пространство се намираме, можем да влезем в по-различно състояние на сетивност и то може да ни пренесе някъде другаде. Къде точно е това „другаде“, не мога да опиша точно, защото то е различно всеки път. Но всички, които се намират на мястото в дадения момент, са част от него. Само този пърформанс съм представяла преди – съвсем наскоро една от организациите, с които работя, беше взела пространството на изоставен магазин на „Курфюрстендам“, една от най-лъскавите улици в Берлин. Организаторите бяха получили разрешение да ползват пространството за дълги формати по три часа, като отделните солови пърформанси пред един или двама души продължаваха по 10–15 минути, след което хората се сменяха. И всъщност ти си винаги в пространството само с един или двама души.

Във визуалната част пък един от основните мотиви са ръцете…

„Признанията на ръцете“ е видеоинсталация, която съм снимала с определени хореографии на ръцете. Фокусът на цялата изложба е върху ръцете като феномен. Именно с тях създавам музиката си – всичко при мен минава през ръцете. Тези хореографии на ръцете са свързани с някакво състояние, в което аз съм влязла, без да държа цигулка. Различните видеокадри съм разпределила като триптих – на три екрана един върху друг на една от стените на галерията.

Но ръцете не са само в тази инсталация. Петте части на визуалната партитура са създадени така, че да си взаимодействат.

В инсталацията „Олтар-Атлас“ централен момент е снимка отново на моите ръце, която е правена по време на живо изпълнение от моя позната фотографка, която снима непрестанно концертите в Берлин и документира много, много неща. Тя работи с черно-бяла фотография на ръцете от дълги години и от снимката, която ми предостави, аз направих колаж… Това е другото свързващо нещо между петте части на изложбата – всяка една от инсталациите има елемент на колаж. Колажът на ръцете, заснети по време на живо изпълнение, в „Олтар-Атлас“ е на една стена, на която има залепени доста голямо количество плакати, програми и всякакъв вид печатни материали от последните 20 години на моя артистичен живот. Може би другото общо между петте работи е, че всяка от тях е свързана с нещо, което има лична и силно емоционална стойност за мен. „Под булото на съзнанието“ е името на цялата изложба, но и на една отделна инсталация…

В заглавието ѝ има и един радиоапарат...

Да, в „Под булото на съзнанието“ централният обект е едно радио от кола, чийто счупен екран изведнъж придоби изключително красива форма. И поне според мен картината, която се получи от този счупен екран, прилича много на някакъв вид вътрешност – все едно са изобразени ребра, дробове… И още докато стоеше счупено в колата, си казах, че искам да извадя това радио и да го направя на инсталация. Накрая то беше извадено от колата, с един мой колега го адаптирахме така, че да може да бъде включвано, и то ще бъде част от инсталацията „Под булото на съзнанието“, която е смесена, със звуци от вътрешността на тялото на човека – сърце, дишане и т.н. Записвани са със стетоскоп с вградено малко DPA микрофонче, каквото ползвам обикновено за цигулката си. Звуковата част от инсталацията е изцяло записана, смесена и монтирана от мен.

Петата инсталация също е много специална и аз мога да я свържа с другите посредством темата за паметта – личната памет, но и паметта в един по-абсолютен, предчовешки, дори предгеологичен смисъл, предадена като звук.

Тя се нарича „13 камъка“. Тези камъни, както и видеата с ръцете, а и някои други елементи, които ще влязат в живата композиция, са свързани с районите около село Горица и град Бяла на Черноморието, където имам къща от 35 години насам. Това са много силни и истински за мен места, там има диви плажове, които и до ден днешен продължават да са такива. Цялата тази пауза, която направих от март до юни, някак си се трансформира по време на моя престой в село Горица през юли миналата година. Тогава събрах тези 13 камъка – те не са 13, а три пъти по 13. В стъклено-метални кутии, пълни с вода. За мен те имат голямо емоционално значение, защото аз ги познавам, събирам, докосвам, възхищавам им се с тези ръце, същите, за които продължавам да говоря и които донякъде са тема на цялата изложба… Свиря с тези камъни, използвам техните звуци от 35 години. И реших, че да използвам звученето им, не е достатъчно – че е хубаво хората да видят самите камъни. Всяка една от трите кутии с по 13 камъка съдържа различен вид камъни и те имат различен звук, различна текстура, форма, цвят и т.н. Всяка кутия е свързана с по две тонколонки, от които може да се чуе звуковата част, свързана също с музициране със самите камъни. Идеята е шестте тонколонки да бъдат разположени така в пространството, че да пресъздават звученето на всички камъни заедно, но и всяка кутия да може да се чува поотделно, когато човек се приближи към нея.

Предполагам, това също е бил доста дълъг звукозаписен процес?

Да. Първо доста дълго се търси звукът – как биха звучали в сухо, в мокро пространство. Звукът и слуховото пространство за мен са центърът на всяка от тези инсталации. Навярно не бих и намерила толкова лесно визуалния израз, ако я нямаше звуковата част. И може би щях да имам повече съмнения…

Стана ми интересно за камъните. Те са записвани заедно с цигулката, или отделно? Сетих се за начина, по който с гладък камък се скъсява струната на инструмента беримбау в Бразилия. Е, там струната е като на контрабас, с цигулката може би трябва повече да се внимава…

Всъщност не използвам камъните и цигулката толкова често заедно, повечето звуци са чисти, със самите камъни и с ръцете. Тук търся повече личната връзка на човека с камъка и звука, който тази лична връзка създава. Без трето тяло, защото цигулката е трето тяло… Нищо че хората си мислят, че е част от тялото ми – тя си е друго тяло. И въпреки това… това трето тяло е важно, защото без него може би съвсем не бих имала куража да се впусна в такъв вид приключение.

В цялостното събитие между 17 и 21 март има и един доста трудоемък момент – ще свирите по няколко часа постоянно.

Да, за мен това е изключително изтощаващо преживяване, но в същото време и изключително дълбоко. Защото, когато човек е в това състояние на свръхсетивност, то обикновено трае 45 минути, час, час и половина, колкото е времетраенето на един концерт… Но когато трае по пет или седем часа всекидневно, в продължение на пет дни, според мен човек може да стигне до много по-голяма дълбочина. Защото ти не излизаш от достигнатото състояние, независимо дали продуцираш нещо (тъй като има моменти на тишина), състоянието, в което си изпаднал, продължава през целите седем часа – това е присъствие, което ти не загубваш. И за мен то отваря врати към много по-големи дълбочини, които аз търся и които не могат да се достигнат за един час. Дали ще стигнем до такава дълбочина, която да бъде изведена на бял свят, така че хората да я усетят, това е друг въпрос. Но ние даваме възможност това да се случи. Аз поне усещам тази възможност като съвсем реална, защото най-често, когато съм свирила с такава продължителност, наистина се стига до много интересни места.

Биляна Вучкова е родена в семейство на музиканти. От 4-годишна започва да свири на цигулка, дебютира като солистка с оркестър на 9 години, а 16-годишна записва първия си самостоятелен диск за японската фирма Crown Record Ltd. Завършва Музикалното училище в София и продължава обучението си в Университета на Южна Калифорния и защитава магистърска степен в колежа „Манес“ в Ню Йорк. Живее в Берлин и е солистка на известни състави като United Berlin, Solistenensemble Kaleidoskop, Splitter Orchestra, Ensemble Modern, Vouchkova / Thieke duo и др. Сред скорошните ѝ проекти са соло турнета във Франция, Колумбия, Чили, САЩ, Австралия, Япония, Корея, Тайван, разработване на нови формати, представяни на живо и в различни дигитални платформи. Носителка на престижни награди и стипендии като стипендията за композитори на Сената на Берлин, подкрепа от INM Berlin, Musikfonds и Trust for Mutual Understanding, Ню Йорк, и др.