Култура / Брой 3 (2976), Март 2021

Разговор с френската писателка Силви Жермен

„Слоят на човечността у нас е твърде повърхностен: съвсем лека лакировка. Да си останеш човешко същество е всекидневно задължение.“ Интервю пред в. „Фигаро“

Още първата сцена в най-новия ви роман „Накратко за самотата“ ни въвежда в ситуация, характерна за днешния свят: възрастни герои от различни социални прослойки се наблюдават взаимно, седнали в една градинка. Мислите им за другите и света не са никак добронамерени. Самата вие, подобно на някои от тях, бихте ли казали, че сте „в несъгласие с нашето време“?

Аз съм доста „несъвременна“, ако използвам един израз на философа Ален Финкелкро, който го заема от Шарл Пеги. Но съм потопена в новости, някои от които никак не ми харесват, тъй като съм от друго поколение. Не мога да приема неща, които намирам за отблъскващи, като омразата, която залива социалните мрежи и ги превръща в клоака. Нищо ново. Ние, човешките същества, изобщо не сме еволюирали духовно или интелектуално, а най-вече морално. Еволюирали сме само технически, което означава, че трябва да внимаваме, за да не би да изхвърлим бебето в желанието си да се отървем от мръсните води. Технологиите например ни позволяват да имаме достъп до една всемирна библиотека, което е нещо великолепно; но човешката природа, такава, каквато е, използва по прискърбен начин тези невероятни възможности.

По един смъртоносен начин?

Да, защото омразата, която доскоро се смяташе за нещо „лошо“, сега едва ли не се превръща в императив. И с прекомерността си започва да отравя каузи, които в основата си са добри – като борбата срещу сексуалните посегателства или срещу расизма. Когато в Съединените щати започват да говорят за Сancel culture, аз наистина се питам кое точно е cancel – термин, който се използва при анулираните полети на летищата. Това ли искаме наистина? Една култура на анулирането. Нещо, което ранява, а често и унижава другите. Явно е трудно да съхраним яснотата на ума си. Слоят на човечността у нас е твърде повърхностен: съвсем лека лакировка. Да си останеш човешко същество е всекидневно задължение. Потребно е много малко, за да избуят безразличието, грубостта и жестокостта. Някои всекидневно тренират спортните или артистичните си дадености; би трябвало да правим и всекидневни упражнения по човечност.

Във втората част на романа всеки от вашите герои преживява социалната изолация вкъщи и рухва. Защо става така?

Дори причините за тази пандемия да са комплексни, тя е част от разстройства, провокирани от нашия „хюбрис“: от липсата на мяра, горделивостта, алчността и непоследователността на човека, опиянен от своето могъщество. Героите ми, оказали се в социална изолация, вече не могат да се срещат с другите и така се свеждат до самите себе си. Колкото повече са развлеченията, толкова повече са и възможните изходи. Сега обаче всеки е редуциран до себе си, до своята празнота или спомени, скътани вътре в него самия, които сега изплуват на повърхността.

Идеята за „интимността“ се разкрива, но в същото време и идеята за безкрайността, нали така?

Идеята за безкрайността винаги е била особено тревожещ въпрос: как тя е могла да възникне в ума на крайното същество? Как понятието за свобода възниква у нас, щом сме толкова малко свободни, детерминирани сме 99,5 %? Какво се крие в онова 0,5 %, което ни убягва? Често мисълта, стигнала до този предел, рухва… Така Тома от Аквино в края на живота си, след като имал мистично видение, казал, че всичко, написано от него дотогава, било само плява спрямо онова, което съзрял в откровението си. Което не отменя красотата на плявата…

Превод от френски Тони Николов