Култура / Брой 4 (2977), Април 2021

Нобеловият лауреат за литература за 2010 г. написа на 85 години своето политико-философско завещание – „Зовът на племето“, втора част на автобиографията му след „Рибата във водата“. Перуанският писател посвещава книгата си на седмината политически мислители, които най-силно са му повлияли – Адам Смит, Фридрих фон Хайек, Хосе Оргета-и-Гасет, Карл Попър, Айзая Бърлин, Реймон Арон и Жан-Франсоа Рьовел. Интервю в сп. „Фигаро магазин“

В „Рибата във водата“ разказахте редица епизоди от вашия живот. „Зовът на племето“ е посветена на седмина гиганти на политическата мисъл, които особено почитате, тоест това е по-скоро антология, отколкото автобиография. Защо избрахте тази форма за втория том?

Много държах да опиша колко политическата либерална мисъл ми е скъпа. Когато заминах за Париж, за да се установя впоследствие в Лондон, живеех в разочарование от политическото си минало. Бях социалист, комунист, кастрист. Еволюцията на Куба, както и посещението ми в СССР ме разочароваха от марксизма. Станах пламенен защитник на демокрацията. Ала едва в Лондон се присъединих към либерализма, по онова време там управляваше Маргарет Тачър. Случващото се ме ентусиазира. Започнах да изучавам либералните мислители, за които говоря в тази книга. Исках да оставя свидетелство за моята еволюция. А и Франция еволюира в тази посока. Докато живеех в Париж, господстваха идеите на левицата. Днес хората са много по-толерантни към нелевичарското мислене. Навремето автор като Жан-Франсоа Рьовел беше напълно маргинализиран, все едно че ставаше дума за някой второразреден журналист. А днес той е признат като оригинален мислител. Нямаше съмнение, че интелектуална фигура като Реймон Арон има своето място. В един изцяло социалистически Париж аз си купувах в. „Фигаро“, за да чета коментарите му. Ако либералната мисъл си беше проправила повече път, днес Франция щеше да има по-малко проблеми!

Заглавието на книгата ви – „Зовът на племето“ – препраща към трибализма, заклеймен от сър Карл Попър, теоретика на отвореното общество. Нима нашето време е чувствително към този зов?

Уви, да. Което обяснява появата на националистическите движения почти навсякъде. Национализмът е преди всичко идея за племето. А това е чиста фантазия. Защото племето не е съществувало по начина, по който националистите ни разказват за него: едно до съвършенство интегрирано общество, в което говорят на един и същи език и вярват в един и същи бог. Според антропологията племето е било свят на терор и насилие. Проповедниците на национализма бленуват във фантазиите си за съвършено общество, идентично с обществото на комунистите. Един свят, чийто общ принцип е наложен на всички. Това никога не е съществувало и никога няма да съществува.

Възможно ли е комунистическият проект да е друга форма на национализма?

Комунизмът в по-голяма степен прикрива разрушителните си послания. Докато национализмът беше причината за Втората световна война. Той причини милиони жертви, а сега изниква отново. Това е налудничаво. Вътре в себе си не вярвам, че това може да се повтори. Става дума за малцинства, които са много активни и готови да употребят насилие. Ала национализмът няма бъдеще.

Все пак трябва да сме наясно със заплахата, която носи национализмът. Мисля си и за рисковете пред Европейския съюз. Би било катастрофално, ако той се разпадне и остави Китай и Съединените щати да си поделят света. Европа, това са свободата и демокрацията, родени на този континент.

В книгата ви има обширен портрет на Жан-Франсоа Рьовел. Неговият път е доста сходен с вашия: от левицата към либералния център.

Както при мнозина. Митът на лявото привлича младежта! Едва по-късно човек се замисля над истинските социални реформи, които могат да тласнат капитализма по пътя на прогреса. Днес либерализмът си остава единствената автентична мисъл в световната политическа панорама. Тя противостои на популизма, който дойде да смени комунизма. Но не мисля, че популизмът има голямо бъдеще. Видяхме какво се случи с Тръмп: фантасмагорията не може да продължава дълго.

Мнозина смятат, че популизмът възниква заради крайностите на финансовия капитализъм и на глобализацията, лишена от регулации. Неща, възникнали по времето на Маргарет Тачър и на Роналд Рейгън, които вие възхвалявате в книгата си...

Онова, което Маргарет Тачър извърши във Великобритания, беше наистина невероятно. Когато пристигнах там, това беше страна в упадък, лишена от всякаква инициатива. Тя успя да я вдигне на крака и да я превърне в икономика, която на моменти е дори по-значима от тази на Германия. Бях свидетел на тази мощна трансформация. Що се отнася до вашия въпрос за сегашния капитализъм, ще ви кажа, че либералите също би трябвало да са критични към себе си. Те би трябвало да се срамуват от своите екстремисти, които мислят само за пазара и смятат, че той е решение на всичко. Идеята за либерализма има своята устойчивост, но тя трябва да приспособява политиката към реалностите, да бъде прагматична. Големите мислители, представени в моята книга, казват точно това: те практикуват изкуството на възможното. Никой от тях не е пазарен фанатик. Лидерите на финансовия капитализъм в наши дни не са приятели, а са по-скоро неприятели на либерализма, те често подронват устоите на демокрацията.

Папа Франциск е също твърде критичен към капитализма. Как гледаме на този латиноамерикански папа?

Случващото се в Латинска Америка е наистина интересно. Там вече няма военна диктатура. Има само идеологически диктатури – Куба, Венесуела, Никарагуа. В останалите държави има законно избрани правителства. Често народите гласуват зле, те избират най-лошите решения, но го правят свободно. Военните бяха създали някакви особено смешни национализми. Изчезването на диктатурите е прогрес. От друга страна, герильото, който отива в планината с пушка в името на комунистическия идеал, също изчезна. Демокрацията има шанс на континента. Що се отнася до папата, той ръководи латиноамериканския католицизъм, който до голяма степен е в криза и губи терен. Връщането към традицията на перонизма днес би било наистина нещо абсурдно.

Първият автор, с когото започва книгата ви, е Адам Смит, който за вас е нещо много повече от един политикономист, за какъвто обикновено го смятат.

Той е бил човек, който вярва в културата. Бил е убеден, че тя трябва да захранва демократичните институции. Той не е бил идеолог. Гледал е на себе си като на преподавател по морална философия. Ако съществува гъвкав и умерен мислител, това е тъкмо Адам Смит. Никога не е искал да налага каквото и да било на обществото. За него идеите е трябвало да се приспособят към реалностите, а не обратното. Ето защо превръщането му във враг на прогреса, за което често може да чуете, е нещо гротескно! Той е държал на равенството на шансовете. И най-вече е държал на свободата като същност на социалната организация. Ако бяха следвали предписанията на Адам Смит, никога нямаше да има ГУЛаг.

След толкова атаки отляво и отдясно как да се спаси демокрацията?

Трябва да убедим младите да правят политика. Днес най-блестящите и най-подготвените сред тях я ненавиждат. Предпочитат да се посветят на бизнеса, което е добре, но не бива да презират обществения живот. Нека им покажем как политиката променя нещата, че тя може да извърши чудеса. И най-вече да ги убедим да защитават свободата, защото тя е нещо много крехко.

Превод от френски Тони Николов