За смъртта и други смисли
Едвин Сугарев, „Помни смъртта“, Издателство за поезия „Да“, 2018 г.
Едвин Сугарев отдавна се е доказал в различни области: поет, критик, литературен историк и теоретик на литературата, автор на пътеписи и есеистика, както и на един много странен по формата си роман („Невъзможните убежища на поезията“, 2005). Непременно трябва да припомня, че е автор също на фундаментално изследване върху българския експресионизъм (1988), класическо за литературознанието ни, и на още две не по-малко важни монографии за Николай Райнов (2007) и Александър Вутимски (2009). Автор е също и на няколко остро публицистични политически разследвания.
Впрочем като че ли за мнозина Едвин Сугарев е познат преди всичко с политическите (гражданските) си изяви – като човек, безкомпромисно отстояващ убежденията си, изобличаващ, обвиняващ. Или иначе казано – потопен до шия в мръсотията на своето (и нашето) време. Ала той е преди всичко поет. Винаги си е оставал преди всичко поет. И поезията му сякаш принадлежи на един напълно различен Едвин. Не крия, че тъкмо той е моят.
Едвин Сугарев е едно от представителните имена на извънредно важното поколение на 80-те години, което проправи пътя на много от нещата, които щяха да се случат в поезията след 1989 г. Заедно с други поети от това поколение (Г. Рупчев, Вл. Левчев), той е сред тези, които активно въведоха източната дзен чувствителност в българската поезия. През годините впоследствие това си остана едно от най-трайните поетически пристрастия на Едвин. Според мен – най-характерната и може би най-силната страна в поезията му.
Тази чувствителност до голяма степен определя и последната му книга „Помни смъртта“ въпреки подчертано „европейския“ наслов (калка на латинско-християнското memento mori). „Източното“ не е тотално доминиращо, нито пък се изчерпва само с първия цикъл „Тибетски флагове“, който пряко, номинално го обозначава. Тук, както и в повечето книги на Едвин, то плътно насища цялата книга, без непременно да е външно, формално натрапено (например във вид на хайку) – насища я именно като чувствителност, която обгръща цялата книга като сияние. Като отношение към света и битието, към природата и ценностите. Присъства чрез онова сливане на природа и битийност, което е присъщо на източната светонагласа: вглеждането в малки, мимолетни парченца от света, видени сами за себе си, в духа на дзен, по един абсолютен и същевременно прост, всекидневен начин. Но също – по западен маниер – и като начин за дълбинна интериоризация, за влизане на лирическия Аз в самия себе си, за пълното му сливане с естеството („въздухът те обитава“; „да оставиш линиите на ръцете ти да продължат в пукнатините зеещи на старата земя“). Един напълно „западен“ Аз, който мощно, тотално присъства в книгата, говори от свое име.
Бих си позволил да обобщя, че тази дзен чувствителност у Едвин е нещо твърде голямо, твърде дълбоко и истинско, за да държи сметка на формалните си проявления; тя е цялостно отношение към живота, начин на присъствие в него. Затова свободно прелива в християнското. Поетическият свят на книгата е доминиран от един Бог, който е несъмнено християнски, макар и максимално приближен до природния абсолют; приближаване, което е по своему, по различни начини, и в западната, и в източната традиция, изтъняващо границата между тях, сливащо ги.
Това сливане на Изтока и Запада е характерно изобщо за поезията на Едвин Сугарев. Да напомня, че наред с многото си „източни“ книги с поезия (и още повече стихове, разпръснати и в останалите), той е автор и на (поне) една концептуално „християнска“ – „Житие на съня“ (1999).
Но подобно сливане на Изтока и Запада – в по-едър план – е част от колективната поетика на цялото поколение на 80-те, към чието ядро принадлежи Едвин, наред с имена като Г. Рупчев, Вл. Левчев, Румен Леонидов, Златомир Златанов, Миглена Николчина, Ани Илков, Илко Димитров, К. Мерджански, Борис Роканов и др. Тъкмо това е поколението, което в „големия разказ“ на българската модерна поезия от втората половина на ХХ век осъществи онзи трансмодернистки поврат, който е стадиално съответен на неоавангардисткия бунт в западната литература през 50-те и 60-те.[1] Изцяло „западен“ е и радикалният бунт срещу модерната консумативна – все по-бездуховна – цивилизация, която търси възраждащи енергии тъкмо в източната духовност, в източното разбиране на природата. Това са проблеми и идеи, които особено силно и трайно бележат поезията на Едвин Сугарев още от 80-те (глобално-екологичната тема в първата му поетическа книга „Обратното дърво“ е ясно откроена); идеи, които ѝ придават физиономичност и заради които тя ми е особено близка.
Основни черти на тази физиономичност са нравственото бунтарство и нонконформизмът, радикалното отхвърляне на модерното потребителство и сливане с естеството. Камъкът, пясъкът на пустинята, планината, вятърът, водата са постоянните – и вечни – герои в лирическия свят на Едвин; такива са и в тази книга.
Понякога поетът не се бои да бъде сантиментален (компрометиращ избор в днешните пост- или постпостмодерни времена), но – само когато се вглежда в природата: тревицата, водното конче, калинката, гущерчето, пеперудата – една минималистична, крехка образност, въведена от Ив. Методиев през 80-те (наследявайки езика на „тихата лирика“ от 70-те: Ив. Цанев), която в антиконсуматорския дух на книгата е силна, обозначава крехката сила на самия живот.
Дори любовта тук е природна – телата се сливат не само помежду си в красива хармония, която възпроизвежда тази на вселената (ин–ян), като космическо сътворение; в същия любовен акт те се сливат и с камъните, пясъка, листата, нощта, водата. Любовта като най-силното отрицание на смъртта.
И тук стигаме до най-същественото в книгата „Помни смъртта“.
Ако има нещо, с което тя се отличава от всички предишни, нещо, което я прави именно книга, а не просто стихосбирка, това е темата за смъртта. Това е едновременно антологична и концептуална книга: заедно с новите стихотворения, тя е събрала и всички по-стари, които говорят за смъртта.
Както самата книга казва за себе си на едно място, тя говори за смъртта от настоящето. В ключа на източната светонагласа това означава – от самото сърце на живота – крехко, непрестанно отминаващо, но вечно и силно, така както вечна и силна е непрестанно отминаващата река. Смъртта е отречена чрез непрестанната възвратимост на спомена – единственото, което можем да пренесем отвъд чертата на смъртта, но чрез него да пренесем целия, самия живот.
Така трябва да се пише за смъртта, така трябва да се разбира тя.
Смъртта тук не е черна, а бяла (като цвета на вишната), прозрачна, ефирна, светла. А дори когато е черна, пак е органична част от потока на битието, както враните са частица от природата в едно от най-хубавите стихотворения.
Книгата завършва с нестандартен ход – речник. Ход, който може да се тълкува двояко. Той, първо, ни дава ключ към самата книга, онези key words, очертаващи едрото онтологично поле, което тя строи. От друга страна, като всеки речник е опит за извеждане на някои готови, твърди истини – някакви основни опорни точки в този ефимерен, непрестанно менящ се, изтичащ свят-живот.
... Говорих в тази рецензия за книга, не за стихосбирка. Въпреки че събира нови и стари стихотворения, писани в различни години и част от тях публикувани в други книги, в своята прецизно промислена цялост „Помни смъртта“ е именно книга. Тя гради една цялостна онтологична картина на света, чиято ос е непрестанната осцилация между смъртта и живота, оглеждането им едно в друго, смяната на местата...
[1] Повече за това съм писал в нарочна статия: „Младата поезия на 80-те между Запада и Изтока“ – сб. „Диалогът Изток–Запад: многопосочност на прочитите“, съст. и ред. Антоанета Николова, УИ „Неофит Рилски“, Благоевград, 2015, с. 80-89.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук