Култура / Брой 5 (2978), Май 2021

Какво представлява човешката личност и къде минават нейните граници? Образ на света ли е тя (imago mundi), или образ на Бога (imago Dei)? Пленница на своите природни характеристики, заключена в съществуването си тук-и-сега, или пробив на трансцендентното в преходния свят, удивителна уникалност, надхвърляща всяко определение? Откъде е „дошла“ в човека и защо така подчертано го отличава от всички останали създания? На тези въпроси търси отговорите проф. Калин Янакиев в последната си книга, изследвайки – от позицията на християнския философ – тайната на човешката личност през призмата на нейната онтологична драма. Артикулирана като несъвпадение на биващото и биваното, тази драма бележи живота на всеки човек. Тя е същностна за личността на човека, която впрочем не може да съществува вън от нея, вън от изначалната „двойственост“ на собственото си съществуване. Очевидно е, че доколкото човекът има своето битие не от себе си, то не му принадлежи безусловно. Ето защо у всеки от нас битие и личност се разслояват, те едновременно се пресичат и се разминават, засрещат се и се отблъскват. И става така, че личността на човека, извикана от Твореца, за да бъде свободен и неповторим отклик на Неговия призив, е същевременно пленена в това дадено ѝ битие, заключена е в неговите иманентни характеристики, маскирана и дори фалшифицирана в тях, колкото налична, толкова и изплъзваща се.

Има ли поглед, който може да съзре в човека него самия – пита проф. Янакиев в един по-ранен свой текст, посветен на човешката самота, – да познае неговата уникалност, „захвърлена“ в обективацията му на „мъж“ или „жена“, „богат“ или „беден“, „тийнейджър“ или „старец“, да докосне сърцевината му отвъд обезличителните общи характеристики? „Във всеки случай „обществото“ няма такъв поглед“, гласи краткият отговор. Има ли лъч, който може да се доближи до личността на жената, схващана от мъжа систематично, съдбовно и непробиваемо в нейната женскост, оставаща често невидима отвъд присъщата ѝ полова определеност? „Във всеки случай мъжът, изглежда, няма в очите си такъв лъч“, допълва авторът. От своя страна детето също изпитва нерядко мъката, че го възприемат просто в неговата „детскост“, че уникалната му душа остава невидима за грижливо насочения поглед на възрастните към един все пак „малък“ човек.

В последна сметка това съдбовно несъвпадение между личността и нейното битие се засвидетелства от смъртта. Тя потвърждава по един радикален начин драматизма на човешката личност, нейната несамобитност и обективираност в границите на едно разрушимо битие. Създаден, за да бъде с-роден с Вечността, човекът е осъден не просто на обезличаване, на анонимно уеднаквяване с множество други индивиди, но и на пълно изравняване с всички битийни форми, подлежащи на разложение, на изчезване и смърт. И тук съвсем закономерно отеква фундаменталното питане на християнския философ – как може да бъде разрешена базисната драма на личното човешко съществуване, обстоятелството, че тъкмо онова, което прави възможно съществуването на личността, то също и препятства нейното осъществяване. В една от най-интересните глави на книгата Калин Янакиев представя някои съвременни социално-технологични опити за разрешаване на тази онтологична драма. Първият от тях, определен от автора като трансхуманизъм в най-широкия смисъл на думата, предлага на личността да я разопакова от унифициращото я битие. С други думи, доколкото „традиционната“ определеност на човешкото битие дискриминира личността и ограничава нейното осъществяване, то с напредването на цивилизационния процес това битие следва да бъде деконструирано и конструирано по един нов, надрастващ привичната „хуманност“ начин. Този процес включва деконструирането на човешката родовост и народностно-езикова принадлежност, което би превърнало човека в космополит; деконструирането на пола, сиреч тоталното нихилиране на половата обективация на личността; и накрая технологично освобождаване на личността от нейната тленна и смъртна природа и замяната ѝ с рециклируема, безкрайно поддържана не-човешка природа. Другото направление, опитващо се да предложи решение на фундаменталната онтологична драма на сътворената личност и наречено от автора „архиконсервативно“, прави точно обратното – желаейки да опази човешкото битие от всевъзможните деконструкции, то нихилира самата човешка личност, описвайки я като изначална болест на човешката природа. Според неговите мислители, обърнати поначало към миналото и традицията, постъпателното историческо еманципиране на личността от многообразните ѝ обективации в света е довело единствено да нейното разчовечаване, до атомизация на обществото и разпадане на колективните „молекули“. Поради това те прокламират като единствено „спасителна“ кауза връщането на личностите в обичайните и традиционни „колективи“.

Проследявайки в дълбочина и с разбиране тези две крайни и базисни за съвременността светогледни и теоретически парадигми, проф. Янакиев разкрива с рационална прецизност тяхната същностна несъстоятелност в контекста на едно християнско разбиране на личността. Заблудите на трансхуманизма показват неспособността на активистите на това направление да схванат сложната диалектика между сътворената личност и нейното битие. Работата е там, че макар личността сама по себе си да не е битие, тя все пак е уникалният „аз“, който бива своето битие, и никак другояче не би могла да бъде. Защото, ако не бива тъкмо своето битие, тя вече не би била именно тази личност. Деконструирайки цялото битие на човека, тези мислители пропускат например същностния факт, че макар социумът действително да е дискриминирал единия от онтологичните полове, фаворизирайки за сметка на това другия, все пак не той е произвел двата пола изобщо. Което пък идва да каже, че женската личност следва да бъде освободена тъкмо от дискриминацията на своя пол, а не от него самия. Що се отнася до реактивното „архиконсервативно“ течение, ако се придържаме последователно към визията на неговите представители, силно загрижени за традиционната човешкост, то „идеалният“ човек би се очертал пред нас като тотален пленник на една независеща от него съдба. Така че в последна сметка нито едно от двете крайни направления не е в състояние да реши онтологичната драма на човешката личност.

Макар да се опитва да удържи докрай своето размишление в полето на християнското философстване, в последните две глави на книгата авторът все пак се насочва към същностно теологически проблеми. И прави това, защото според собственото му признание въпросите, които поставя, могат да получат само теологически отговори. Ние изпитваме респект към личността на човека, защото тя единствена е сътворена по Божий образ и с лично име. И е повикана в битие, за да отвърне с него на призива на своя Създател да бъде, да бъде, сиреч, в диалог и лице в лице с Него. Ако личността има себе си като дар от Бога, то, значи, тя съществува в един изначално диалогичен модус. Впрочем темата за личността в общение е същностно християнска тема, а идеята за персоналността е основният християнски принос във философията. Както е известно, съвременната философия за човека е центрирана около въпросите за „другия“ и „другостта“, за диалога и отношението като конститутивни принципи на човешката личност. По думите на Левинас например единствено уникалното е абсолютно друго, но уникалността на уникалния е уникалността на обичания и получава смисъл в любовта. Последната християнска перспектива, която се опитва да разгърне проф. Янакиев, е свързана тъкмо с темата за любовта, в която само човешката личност може действително да реализира себе си. Защото чистият логос на любовта, според който Бог съществува в Себе Си, е изречен отвека не само в Него и за Него, но и за нас, човеците, посредством жертвата на Сина Божий, приобщил ни към Себе Си, за да се превърнем от пленници на „тялото на тая смърт“ в членове на Неговото Тяло на Живота. Което пък ни насочва към мисълта, че изглежда сме призовани да бъдем повече личности, отколкото сме такива по създание, че всъщност коренът на личността е в бъдещето и от бъдещето израства.