Култура / Брой 5 (2978), Май 2021

С Герган Ценов разговаря Марта Монева

Честита първа книга. Защо я написахте?

Благодаря! Повечето ми приятели останаха изненадани, че пиша художествена литература, очакваха статии и есета. В един момент езикът на музиката като че ли става недостатъчен и човек има необходимост от една по-конкретна медия, с по-точно и установено послание към определен тип аудитория. Така че за мен писането е просто друг начин да изразя това, което изразявам и като диригент или пианист.

А защо ви се иска да пишете като Балзак?

Проф. Хаим Цемах от Ню Йорк запали в мен любовта към Оноре дьо Балзак и френската литература на XIX в. Моята голяма страст към Балзак, Флобер и към така наречените реалисти на XIX в. е свързана с това, че безкрайно уважавам способността им да изградят цялостен и завършен свят. Те може би не се интересуват колко красиво е това, което създават, а колко истинно е то. Това за мен е много голям идеал.

Голямо място в книгата ви заема новелата за Йоханес Винкелман. Защо?

Мисля, че експериментът в нея е сполучлив, ако съдя по отзивите на хората, които я почетоха първи. Всички бяха влизали в Уикипедия да прочетат за Йоханес Винкелман, но не бяха намерили нищо за него. Някои читатели не можеха да повярват, че този герой не съществува. Всъщност амбицията ми в този новела беше да поставя един измислен герой в обкръжение, което е исторически вярно. В тази новела всичко освен Винкелман и неговото семейство е абсолютна историческа истина.

Нека прекрачим в музиката. Може да се каже, че съвременната музиката е ваша кауза. Защо?

Вкусът на обикновената неподготвена публика е базиран на стилове и произведения отпреди 100–200 години, което аз намирам за изключително неестествено. Може да бъде сравнено с човек, който ходи само в археологически музеи. Той иска да вижда само находки на няколко хилядолетия или столетия. И затова моята мисия е да работя в сферата на съвременната музика, за да мога да държа публиката в такт със съвременното, както винаги е било всъщност. По времето на Толстой са се четели негови съвременници, по времето на Бетовен се е слушала музиката на Бетовен.

Как се чувствате, когато дирижирате български произведения в Америка? Чисто музикално ли подхождате, или има емоционална компонента?

Разбира се, когато изпълняваме произведение на Васил Казанджиев в Ню Йорк, а след това българи от публиката дойдат при мен разплакани и казват, че се чувстват изключително горди, това преживяване неминуемо носи голямо удовлетворение. За мен обаче неудобният момент настъпва, когато се опитвам да обясня, че желанието ми да изпълнявам Васил Казанджиев, Лазар Николов и Иван Спасов не е продиктувано от патриотични цели, а единствено от факта, че това е много голяма музика, която заслужава да получи равностоен шанс с музиката на Пиер Булез, Карл-Хайнц Щокхаузен или Кшищоф Пендерецки.

Каква роля играе проф. Казанджиев във вашия живот?

Аз така и не свикнах да го наричам професор Казанджиев, той винаги е бил маестро Казанджиев за мен. Всеки, който е посещавал неговите класове, всички негови студенти ще се съгласят, че той беше за нас много повече от преподавател. Той е нашият духовен наставник, човекът, който не само ни е преподавал, но и ни е провокирал. Към него се обръщам винаги, когато трябва да сверя часовника си по отношение на моя музикален вкус, на моите музикални предпочитания.

Нека се върнем в детството, кой ви даде музикалната основа?

Баща ми ме насочи към музиката и всичко протече под неговото ръководство през първите години. Имал съм моменти, в които съм се питал, особено след като издадох книга, ако вместо на пиано ме беше записал на интензивни курсове по български език, дали нямаше днес да съм предимно писател, който в свободното си време свири на пиано или дирижира. Също така си давам сметка, че може би нямаше да пиша тези разкази, ако по принцип не съм музикант. Тези неща са диалектически свързани.

Ангажирате се с ранното музикално обучение. Как точно помагате?

През последните две години и половина със съпругата ми живеем във Флорида. Ако в Ню Йорк публиката търси винаги новото, предизвикателното, във Флорида климатът е съвсем различен, хората са с много по-консервативни разбирания и по отношение на политиката, и по отношение на музиката. Трябваше до известна степен да нагодя насоката на моя ансамбъл, но във Флорида получихме възможността да направим общообразователен концерт в едно училище, което е само за деца от социално неравностойни семейства, толкова бедни, че ако нямат безплатен обяд в училище, родителите им наистина не биха могли да ги изхранят. Става въпрос за деца на бежанци от Централна Америка. Това преживяване ми отвори очите. Дадох си сметка, че в продължение на десетилетия съм се опитвал да строя седмия и осмия етаж на една сграда, на която липсват първите шест етажа – подготовката на децата от най-ранна възраст, така че когато влязат в концертната зала, да не се чувстват неловко, че не знаят кога да ръкопляскат и каква е разликата между обой и цигулка. Когато в това училище попитах колко деца са ходили на концерт с класическа музика, само две от общо 150 вдигнаха ръце. Това за мен беше шок, който ме накара да се замисля не просто за моята образователна дейност, а за този цинизъм, който ние всички проповядваме. Как изпълняваме музика пред една богата публика, която, след като чуе произведенията на Лазар Николов и Константин Илиев, отива в отсрещния ресторант, за да пие чаша шардоне и да си говори за данъци, вместо да се погрижим за тези деца, които никога през живота си не са били на концерт? Това преживяване ме накара да се замисля за проблемите на планетата Земя – за това, че има един цял континент, където умират деца под петгодишна възраст поради липсата на елементарни санитарни условия. Тъй че образователната дейност за мен е въпрос на живот и смърт.

Кой ви помага в тези дела?

На първо място съпругата ми, която също е музикант и преподавател, тя е концертмайстор на ансамбъла и изключително прагматично ми посочва преки пътища към целите, които си поставям. Нейна е идеята през лятото в Ню Йорк да направим концерт за деца на открито. Моите родители, естествено, също ми помагат. И имам няколко съветници на няколко континента, с които винаги споделям новите си хрумвания. Опитвам се да държа ансамбъла на самодейна основа в добрия смисъл на думата, да не се превръща в поредния „Макдоналдс“, а да бъде нещо уникално, което се развива на локално ниво.

Съгласна съм, работата на локално ниво е изключително важна, макар да не носи особен престиж.

Ние обичаме да говорим за демокрация, но не си даваме сметка, че „власт на народа“ не означава единствено да се възползваш, а да създаваш на локално ниво цели, стратегии и изисквания към хората, които са горе. Ноам Чомски казва: „Нека не забравяме, че политиците са тези, които в края на един много дълъг процес само слагат подписа си някъде“. Ние долу сме тези, които в продължение на десетилетия воюват жените да могат да гласуват, расите да имат равни права и най-накрая някой друг слага подпис или получава Нобеловата награда.

Ленард Бърнстейн е организирал училищни концерти с цел да надгради образованието и да обогати музикалния живот на децата, а вие споделяте, че 70 години по-късно почти навсякъде по света образователните концерти са сведени до лесен начин да се усвоят държавни или частни средства.

И в Щатите, и в България музиката все повече минава на заден план в основното образование. Когато бях в трети клас, можех да запиша музикална диктовка, записваха я и всички останали мои съученици, които не бяха пианисти. Днес децата практически не могат да разпознаят началото на Бетовеновата Пета симфония. И когато говорим за общообразователни концерти, каквито правят Софийската филхармония и Нюйоркската филхармония, това всъщност е едно късче лед без айсберга отдолу.

Прескачаме училището и отиваме направо в консерваторията. Защо там са по-важни предмети като шенкеровия анализ и контрапункта, отколкото музикалният мениджмънт, както пишете в една статия?

Тези специалности – бизнес администрация и музикален мениджмънт – са много важни. Те подготвят хората, които координират и създават финансовата, икономическата среда за развитието на талантите, но ние не можем да мислим само за хората, които организират музикалния живот, а да не мислим за израстването на самите таланти. Когато бях в Академията в София, учех дисциплини, които днешното поколение смята за напълно ненужни. „За какво ми е контрапункт?“, ме питат. Това е един полифоничен стил, в който, най-грубо казано, имаме няколко гласа, които текат паралелно, и много комплексна структура. Как да обясня на един млад музикант, че изучаването на полифоничната структура развива в него качества, които дори нямат нищо общо с музиката. Те ще му помогнат утре да бъде по-продуктивен на своето място в офиса на една финансова структура. Тоест фокусът се измества от неща, които ще дадат плод след 20 години, към неща, които ще дадат плод утре.

Критикувате и начина, по който днес се формират младите диригенти.

Някъде в средата на XX в. предприемчиви и богати хора установяват, че могат да продават не само обувки и шапки, но и изкуство, наука, всички тези материи, които през XIX в. са били в сферата на непродаваемото. През ХХ в. някои хора си помислиха, че музикантът може да храни къща. Ако създадем консерватории, в които да раздаваме дипломи на хора, започнали току-що да се занимават с композиции и дирижиране. И така започва масовото създаване на художествени училища, а критериите за успял музикант вече не са годините на опит и постижения, а този кетап, тази хартия, с която имам по-солидно доказателство, че съм музикант, отколкото Бетовен, който не е завършил консерватория. В основата на всичко това стоят финансови интереси. „Джулиард“, училището, което завърших, има фонд от 1 млрд. долара, това е външният дълг на една малка африканска държава! Нека не забравяме, че тези училища са все повече корпорации, отколкото музикално-образователни институции.

Кой и какво продължава да храни вашата душа?

Ако преди двайсет години ме бяха попитали, най-вероятно щях да посоча романите на Толстой и квартетите на Бетховен, но в момента наистина най-голямо значение имат хората около мен. Хората остават най-важният фактор в нашия живот. С татко си говорехме наскоро: ние сме като прилепите, изпращаме сигнали към хората около себе си в разговори, срещи, във взаимни проекти и от това, което постигаме в тези разговори и проекти, разбираме къде се намираме в координатната система. Без хората около мен аз не мога да пиша, нито да дирижирам, нито да свиря на пиано и да преподавам.

С кои музиканти ви се иска да работите?

Нямам абсолютно никакви предпочитания за конкретни фигури, изпитвам удоволствие да работя с хора, които са максимално отдадени на това, което правят. С еднакво удоволствие бих дирижирал Берлинската филхармония и Пазарджишкия симфоничен оркестър, ако пред себе си имам музиканти, които са настроени да постигнат 100 % от капацитета си.

Какво ви даде и отне последната година?

Това за мен е един много неловък въпрос, защото последната година ми даде уединение и изолация, само така беше възможно да издам тази книга и да се насоча към проекти, които много дълго време съм отлагал. Казвам го с ясното съзнание, че COVID-19 беше опустошителен за целия свят. Не искам да звуча цинично, ала сякаш имах нужда да насоча взора си към самия себе си и да се опитам да открия неща, за които да пиша, да говоря. Тази година ми даде много ясни посоки и отговори.

А какво ви предстои?

Бих искал да обърна повече внимание на образователната дейност, да се срещна с повече деца, в повече училища. Например утре ни предстои мероприятие, за което камерен ансамбъл „Ценов“ е избран за втора поредна година от Асоциацията на музикалните преподаватели на окръг Палм Бийч да приеме годишна награда, която се дава, за да бъде използвана в образованието. Набраните средства от това мероприятие ще бъдат дадени на камерен ансамбъл „Ценов“ за образователни концерти.

Герган Ценов е роден през 1974 г. в Монтана, но е израсъл в Пазарджик. Завършил е НУМТИ „Добрин Петков“ в Пловдив и НМА „Проф. Панчо Владигеров“ в София със специалност оперно и оркестрово дирижиране, а в САЩ, където от 22 години живее и работи, е завършил Джулиард Скул в Ню Йорк и университета „Монтклер“ в Ню Джърси, съответно със специалностите „Оркестрово дирижиране“ и „Пиано“. Бил е последователно диригент на NYU Symphony Orchestra, New Amsterdam Symphony Orchestra и Hofstra University Chamber Orchestra, а през 2015 г. създава в Ню Йорк Камерен ансамбъл „Ценов“, с който изпълнява приоритетно произведения от български композитори. Неотдавна излезе сборникът му с разкази и новели „Накрая авторът умира“ (изд. „Фама“).