Култура / Брой 5 (2978), Май 2021

„В минути на болест и самота се отдавам на тъжни и завистливи мисли. Горчиво се разкайвам, че изоставих медицината и се обрекох на подменено съществуване. Но вижда Бог, само любовта към литературата бе причината за това.“ Публикува се на български за първи път по разчетения от Г. С. Файман текст, издаден в Москва през 1990 г.

Москва

24 (11) май

Отдавна не бях се връщал към дневника си – на 21 април заминах от Москва за Киев и останах там до 10 май. В Киев си правих операция (подутина зад лявото ухо). До Кавказ, колкото и да се канех да отида, не стигнах. На 12 май се върнах в Москва. И тук вече започнаха големите събития: в Лозана Конради уби съветския представител Вацлав Вацлавович Воровски, на 12-и в Москва бе инсценирана грандиозна демонстрация. Убийството на Воровски съвпадна с ултиматума на Кързън към Русия…

Във въздуха замириса на разцепление и дори на война. Вярно, според общото мнение война няма да има. И то е разбираемо – как ще воюваме с Англия? Но блокадата е напълно възможна. Гадното е, че се разбуниха и Полша, и Румъния… Изобщо, в навечерието на събитията сме. Днес във вестниците се подмятат слухове, че английски военни съдове са изпратени в Бяло и Черно море и се съобщава, че Кързън не ще и да чуе за никакви компромиси и изисква от Красин (който след ултматума веднага се отправи за Лондон със самолет) ултиматумът да се изпълнява точно.

* * *

Москва живее шумен живот, особено в сравнение с Киев. Признак за предимството му е, че в Москва се изпива море от бира. И аз много я пия. Изобщо в последно време се размотавам. От Берлин пристигна граф Алексей Толстой. Държи се разпуснато и възнагло. Много пие.

Аз излязох от строя – нищо не писах 11/2 месеца.

11 юли (28 юни), сряда

Най-продължителното прекъсване в моя дневник. А междувременно случилото се е изключително важно.

Нашумелият конфликт с Англия завърши тихо, мирно и позорно. Правителството се съгласи на най-унизителни отстъпки, включително да изплати парична компенсация за разстрела на двама английски поданици, които съв[етските] агенти упорито наричат шпиони.

Наскоро се случи още по-забележително събитие: патриах Тихон, не щеш ли, написа заявление, в което се отрича от заблудата си спрямо съветската власт, обявява, че вече не ѝ е враг и т.н. Пуснаха го от затвора. В Москва бродят безкрайни слухове, а в белите вестници в чужбина – бунт. Не вярвали… коментират и т.н.

По оградите и стените оня ден се появи възванието на патриарха, започващо с думите: „Ние, по Божа милост Патриарх Московски и на цяла Русия…“. Смисълът: той е приятел на съветската власт, осъжда белогвардейците, но осъжда също и „Живата църква“. Никакви реформи в църквата с изключение на новия правопис и стил. Сега в църквата има страшно негодувание. „Живата църква“ е бясна. Те поискаха п[атриарх] Тихон категорично да бъде отстранен, а той сега се изказва, служи etc.

* * *

Имаме отвратително, студено и дъждовно лято.

* * *

Белият хляб е 14 милиона фунта. Червонците (банкнотите) пълзят нагоре и днес са 832 милиона.

* * *

22 август

С месеци не попълвам дневника си и пропускам важни събития.

27 август, понеделник. През нощта

Току-що се върнах от лекцията на сменовеховците[1]: проф. Ключников, Ал. Толстой, Бобришчев-Пушкин и Василевски-Не-Буква.

В театъра на Зимин беше претъпкано. На сцената – маса народ, журналисте, познати и т.н. Седях до Катаев. Толстой говори за литературата, сред съвременните писатели спомена мен и Катаев.

* * *

Книжката [„Записки по маншетите“] все още не е излязла.

* * *

„Гудок“[2] ме тормози, не ми дава да пиша.

[2] септември. Неделя

Днес банкнотите с Божия помощ са 2050 рубли (2 милиарда и 50 милиона) и аз съм затънал до гуша в дългове. Парите са много, бъдещето е мрачновато.

Вчера при нас пристигна Сарочка с майка си, мъжа си и детето. На път към Саратов. Утре трябва да заминат с бързия влак там, където някога животът на семейството бе прекрасен, а сега ги чакат (…) бедност и тегло.

Днес ходихме с Катаев до вилата на Алексей Толстой (Иванково). Той беше много мил. Лош е само е трудно поправимият му навик – негов и на жена му – бохемски да се отнасят с младите писатели.

Но всичко се изкупва от истински големия му талант.

Когато с Катаев си тръгнахме, той ни изпрати до язовира. На небето беше лунният сърп, звездна вечер, тишина. Толстой говореше, че трябва да се основе училище. Дори стана сравнително топъл.

– Да се закълнем, гледайки луната…

Той е смел и търси подкрепа и от мен, и от Катаев. Мислите му за литературата винаги са правилни и уместни, понякога великолепни.

* * *

Сред отегчението и тъгата ми по миналото понякога, както сега, в тази отвратителна обстановка на временна теснота, в гнусната стая на гнусната къща, получавам взривове на увереност и сила. Чувам в себе си как мисълта ми се извисява и е вярно, че като писател съм неизмеримо по-силен от всички, които познавам. Но в условия като тези навярно ще се отпусна.

3 септември, понеделник

След ужасното лято времето стана прекрасно. Вече няколко дни е слънчево и топло.

Всеки ден ходя на работа в своя „Гудок“, където напълно безнадежно убивам деня си.

Животът се очертава така, че парите са малко, а аз, както винаги, живея свръх своите скромни средства. Пиеш и ядеш здравата и добре, но за покупки на продукти не стига. Без проклетото пиво не минава и ден. И днес бях в кръчмата на Страстния площад с А. Толстой, Калменс и разбира се, с куция „капитан“, който на фона на графа се превърна в съща сянка.

* * *

Толстой разказа как е започнал да пише. Отначало стихове. После подражавал. След това се хванал за бита на помешчиците и го изчерпал докрай. Импулс за творчество му дала войната.

9 септември, неделя

Днес пак ходих до вилата на Толстой и у тях четох разказа си („Псалм“). Той ме похвали, щял да го вземе в Петербург и иска да го помести в сп. „Звезда“ със свой предговор. Но мен самия разказът не ме удовлетворява.

* * *

Вече застудя. Есен е: тъкмо съм в период на безпаричие. Вчера се ядосах на вечните заяждания на Калменс и му отказах 500-те рубли, които ми предложи, изпадайки в глупаво положение. Наложи ми се да взема назаем от Толстой един милиард (по предложение на жена му).

18 септември, вторник

Фрагментарно записвайки случващото се в дневника си, аз нито веднъж не споменах какво става в Германия. А там става следното: германската марка катастрофално пада. Днес например съветските вестници съобщават, че доларът струва 125 милиона марки? Начело на правителството стои някой си Щре[земан], когото съветската преса нарича германския Керенски. Комунистическата партия дава мило и драго да провокира революция в Германия и да предизвика каша. Радек[3] на големи партийни събрания категорично заявява, че революцията в Германия вече е започнала.

* * *

Първо, за политиката; все за тази гнусна и противоестествена политика. В Германия все още е хаос. Но марката започна да расте поради това, че немците прекратиха пасивната съпротива в Рур, затова пък стават междуособици в България. Водят се боеве с комунистите. Армията на Врангел участва, защитавайки правителството. За мен няма никакво съмнение, че тези второстепенни славянски държави, точно толкова диви, колкото и Русия, са великолепна почва за комунизъм. Нашите вестници по всякакъв начин раздухват събитията, макар че, кой знае, може наистина светът да се разцепва на две части – комунизъм и фашизъм.

Какво ще се случи – никой не знае.

* * *

Ако оставим настрана моите въображаеми и действителни страхове, може да се каже, че в живота ми сега голямото неудобство е само едно – липсата на жилище.

В литературата, макар и бавно, напредвам. Това го зная със сигурност. Лошото е само, че никога нямам ясна увереност дали наистина съм написал нещо добре. Сякаш някаква мембрана покрива мозъка ми и сковава ръката ми в мига, когато трябва да опиша онова, в което толкова дълбоко и истински (вярвам), което (…) зная (…) с мисълта и чувството си.

5 октомври. Петък

Първо политическите събития: в България комунистите са напълно разгромени. Бунтовниците отчасти са избити, друга част са избягали през границата с Югославия. Сред бежанците са и ръководителите Коларов и Димитров. Българското правителство (Цанков) настоява за екстрадицията им. Според напълно точна информация болшевиките са довършени (доколкото, разбира се, е вярно, че бунтовниците са били болшевики) от Врангел и неговите войски.

В Германия вместо очакваната комунистическа революция се получи явен и широк фашизъм. Кабинетът на Щреземан подаде оставка, съставят служебно правителство… всичко става в Бавария, откъдето – нищо чудно – в един прекрасен ден може да се пръкне кайзер. Марката обаче продължава да пада. Днес в „Известия“ официалният курс на долара е 440 милиона марки, а неофициално – 500.

18 (5) октомври 192[3] г. Четвъртък

Нощ. Днес се хващам за моя дневник със съзнанието, че той е важен и нужен.

Сега вече няма никакви съмнения, че сме в навечерието на грандиозни и по всяка вероятност тежки събития. Във въздуха е надвиснала думата „война“. Втори ден, откакто из Москва е разлепена заповед за призовка на младите набори (последният беше през 1898 г.), става дума за т.нар. „териториален сбор“. Временна работа с характера на учебна, но всъщност поражда напълно разбираеми слухове, опасения, тревога…

Случва се ето какво: не само в Германия, но вече и в Полша има вълнения. В Германия Бавария е център на фашизма, Саксония – на комунизма. О, разбира се, не може и дума да става, че това е комунизъм от наш тип, но така или иначе в правителството има трима министри комунисти – Хекерт, Брандлер и Бетхер. Заглавията в „Известия“ – „Кървави сблъсъци в Берлин“, „Вълнения за продоволствия“… Марката падна невероятно. Преди няколко дни доларът струваше вече няколко милиарда марки. Днес известия за марката няма, навярно стойността ѝ леко се е покачила.

В Полша според „Известия“ е избухнала стачка на миньорите в района на Донбас и се е разпространила из цялата страна. Терор срещу работническите организации и т.н. Възможно е светът наистина да е в навечерието на генералната схватка между комунизма и фашизма. Ако събитията се развият, първото, което ще стане, е война на болшевиките в Полша. Отсега ще попълвам дневника си прилежно.

* * *

Днес ходих на лекар за съвет относно болките в крака. Той много ме разстрои, смятайки, че съм в пълен безпорядък. Ще се наложи да се лекувам сериозно. Най-чудовищното от всичко е, че се боя от залежаване, защото в милия орган, в който служа, под мен е прокапало и това може сериозно да ме подреди.

Дявол да ги вземе.

* * *

Червонецът с Божия помощ днес е 5500 рубли (5 ½ милиарда).

Франзелата струва 17 милиона, 400 грама бял хляб – 65 милиона. Десет яйца вчера струваха 200 рубли. [Така е в текста, навярно има предвид 200 милиона рубли. – бел. на руския издател.]

Москва е шумна. Възобновен е маршрутът на трамай 24 (Остоженка).

* * *

За „Записки по маншетите“ не се чува ни гък.

19 октомври. Петък. През нощта

На политическия хоризонт също няма резки промени.

Днес бе отвратителен ден. Болестта ми е такава, че май следващата седмица ще ми се наложи да съм на легло. Занимава ме въпросът как да уредя нещата така, че докато боледувам, да не ме уволнят от „Гудок“. Вторият въпрос е как да превърна лятното палто на жена си в зимно. Денят мина нервно, в тичане. Част от това тичане (денят и вечерта) бе заради вестник „Трудова копейка“. В него са изгубени два мои фейлетона. Важното е, че Колцов (редакторът на „Копейка“) ги е отхвърлил. Аз не мога да намеря оригинала, нито да получа отговор по този въпрос. В края на краищата махнах с ръка.

Напоследък „Накануне“[4] ми плаща малко (там в 4-ти брой се печата моят фейлетон за Изложбата). Чакам отговор от „Недра“[5] за „Дяволиада“.

Общо взето, с глада се справям и с няколко залъка, но нямам какво да облека. Да, ако не беше болестта, нямаше да се страхувам за бъдещето.

* * *

Та така, ще се уповаваме на Бога и ще живеем. Това е единственият и най-добър начин.

* * *

Късно вечерта минах през вуйчови. Станали са по-мили. Вуйчо Миша наскоро прочел последния ми разказ „Псалм“ (аз му го дадох) и днес ме разпитва какво съм искал да кажа и т.н. Те вече проявяват повече внимание и разбиране за това, че се занимавам с литература.

Изобщо бъдещето се очертава мъгливо. Днес в службата в „Гудок“ стана страхотна неподправена небивалица. „Инициативната група на безпартийните“ предложи събрание по въпроса за помощ за германския пролетариат. Когато Н. откри събранието, стана комунистът Р. и с вълнение заплашително заяви, че е „нечувано безпартийните да се събират на събрания“. Поради което той предлага да се закрие заседанието и да се свика общо събрание. Н., пребледнял, се оправда, че това се прави с разрешението на низовата партийна организация.

Нататък протече без проблеми. Безпартийните гласуваха единодушно партийците да поканят членовете си и изричаха ласкави думи. Партийците дойдоха и не след дълго приеха постановление, че дават на безпартийните – еднодневна, на партийците – двудневна надница, заплювайки по този начин безпартийните магарета право в лицето.

Когато гласуваха кого да изберат в редакционната комисия, масово предложиха мен. И. Колков стана и моментално предложи друг състав. Какви са претенциите му към мен – не зная.

26 октомври. Петък. Вечерта

Болен съм и болестта ми е неприятна, тъй като може да ме принуди да легна на легло. Което в един момент би ми навредило в „Гудок“. Затова съм в доста потиснат.

Днес отидох в „Гудок“ рано. През деня лежах. На връщане се отбих в „Недра“ при П. Н. Зайцев. Повестта ми „Дяволиада“ е приета, но за кола не дават повече от 50 рубли. И пари няма да има по-рано от следващата седмица. Повестта е тъпа, за нищо не става. Но на Вересаев (един от редакторите на „Недра“) много му е харесала.

В минути на болест и самота се отдавам на тъжни и завистливи мисли. Горчиво се разкайвам, че изоставих медицината и се обрекох на подменено съществуване. Но вижда Бог, само любовта към литературата бе причината за това.

Литературата сега е трудна работа. Аз с моите възгледи, волю-неволю (отразени) в творбите ми, е трудно да публикувам и да живея.

Пък и болестта ми при такива условия също е изключително ненавременна.

Но няма да се даваме. Сега прелистих „Последният мохикан“, който наскоро купих за моята библиотека. Какво обаяние има в стария сантиментален Купър! Там Давид, който през цялото време пее псалми, ме наведе на мисълта за Бога.

Може би на силните и смелите той не е нужен, но на такива като мен да живеят с мисълта за него им е по-леко. Болестта ми се усложнява и се провлачва. Целият съм като пребит. Тя може да ми попречи да работя, затова ме е страх от нея, затова се уповавам на Бога.

* * *

Предчувствията ми по отношение на хората никога не ме лъжат. Никога. Сбирщина от изключителни подлеци се събира около „Накануне“. Мога да се поздравя, че съм в тяхната среда. О, на мен ще ми бъде много по-тежко после, когато ще трябва да изстъргвам напластената мръсотия от името си. Но едно мога да кажа чистосърдечно пред себе си. Желязна необходимост ме принуди да публикувам в него. Ако не беше „Накануне“, никога нямаше да видят бял свят нито „Записки по маншетите“, нито много други неща, в които мога правдиво да си кажа литературната дума. Трябваше да съм изключителен герой, за да мълча цели четири години, да мълча безнадеждно, за да ми се удаде възможност да си отворя устата по-нататък. Аз, за съжаление, не съм герой.

* * *

Но сега имам повече мъжество. О, значително повече от 21-ва година. Ако не беше болестта, щях твърдо да гледам в мъгливото си бъдеще.

* * *

27 октомври. Събота. Вечерта

Вечерта се разля зарево, по това време аз бях на Староконюшенната пресечка. Народът изскачаше, гледаше. Оказа се – гори Изложбата.

След „Староконюшенната“ , от доктора, изтичах до „Пречистенка“. Обичайните разговори, но вече с голям оттенък на гняв и надежда. В душата – хаос. Стана ми неприятно, че както ми се стори, докторът ме прие сдържано. Развълнувах се и от заключението му, че имам подобрение на процеса. Помогни ми, Господи.

26 октомври. Понеделник. През нощта

Днес за първи път пуснаха отопление. Цяла вечер си изгубих да уплътнявам прозорците. Първото затопляне мина под знака на това, че прочутата Анушка бе оставила прозореца в кухнята цяла нощ широко отворен. Аз наистина не зная какво да правя с тази измет, обитаваща жилището.

Покрай болестта имам тежко нервно разстройство и такива неща ме изкарват извън равновесие. От вчера в кухнята имам нови мебели.

За да ги платя в срок, взех назаем от Мозалевски 5 червонци.

Тази вечер идваха Лидин, Стонов и Гайдовски, поканиха ме да сътруднича на сп. „Градът и селото“. После дойде Андрей. Той прочел моята „Дяволиада“. Каза, че съм изнамерил нов жанр и рядка динамична фабула.

* * *

6 ноември (24 октомври). Вторник. Вечерта.

Преди малко от нас си тръгна Коля Гладиревски. Той ме лекува. След като той си отиде, прочетох лошо написаната, бездарна книга на Мих. Чехов за великия му брат.

Чета майсторската книга на Горки „Моите университети“.

Сега съм преизпълнен с размисли и някак все по-ясно започнах да разбирам: трябва да спра да се смея. Освен това – целият ми живот е в литературата. Към никаква медицина повече няма да се върна.

Като човек Горки не ми е симпатичен, но колко огромен, силен писател и какви страшни и важни работи казва той за писателя.

Днес към пет часа бях у Лежнев и той ми каза две важни неща: първо, че моят разказ „Псалм“ (в „Накануне“) е изящен като миниатюра („бих го отпечатал“), и второ, че всички презират и не понасят „Накануне“. Това не ме плаши. Плашат ме моите 32 години и годините, похабени за медицината, болестта и слабостта. Зад ухото имам ужасен оток (…), вече два пъти опериран. Боя се, че сляпата болест ще прекъсне работата ми. Ако не я прекъсне, ще напиша по-добър текст от „Псалм“.

* * *

Сега ще уча. Няма как гласът, който ме тревожи, да не е мъдър. Няма как. Нищо друго не мога да бъда, освен писател.

Ще видим и ще се учим, ще мълчим.

* * *

1924 г.

8 януари.

Днес вестниците публкуват бюлетин за здравословното състояние на Л. Д. Троцки. Започва с думите: „На 5 ноември миналата година Л. Д. Троцки боледува….“ И завършва: „Отпуск с пълно освобождаване от всякакви задължения за срок не по-малък от 2 месеца“. Коментарът към този исторически бюлетин е излишен.

И така, на 8 януари 1924 г. отстраниха Троцки. Какво ще стане с Русия, един Бог знае. Дано Той ѝ помогне!

Тази вечер бяхме у Борис. Току-що се връщаме с жена ми. Беше много весело. Пих вино и сърцето не ме боли.

Червонецът е 36 милиарда.

22 януари 1924 година. [9 януари 1924 г. по стар стил.]

Току-що (пет и половина вечерта е) Сьомка съобщи, че Ленин е умрял. По думите му за това е излязло официално съобщение.

25 февруари 1924 г. Понеделник.

Тази вечер получих от Пьотр Никанорович новият брой [на алманаха] „Недра“. В него е моята повест „Дяволиада“.

Това стана, докато четях – четях откъси от „Бялата гвардия“ у Вера Оскаровна З.

* * *

И така, аз за първи път съм публикуван не на вестникарски листове и не в тънки списанийца, а в книга алманах. Да. Колко мъчения струва!

„Записки по маншетите“ са погребани.

* * *

Тече кампания да се проведат наново избори за ръководство на жилищните дружества (да отстранят буржоата и да ги заменят с работници). Единствената къща, в която това няма смисъл да се прави, е нашата. В ръководството няма нито един буржоа. Няма кого да сменят.

* * *

Пролетта е трудна, студена. Засега слънцето е малко.

21 [юли]. Понеделник.

Появиха се медни монети. Появиха се петдесетрублевки. Старателно се опитвах да си „събирам“… Има прилив на сребро, това особено се вижда в магазините на Мосселпром – в тях заменят много сребро.

Вечерта, както обикновено, ходих у Любов Евгениевна и „Деинка“. Днес говорихме на руски – за какво ли не. Тръгнах си под дъжда тъжен и сякаш бездомен.

* * *

От Самара пристигнаха Илф и Юрий Олеша. В Самара има два трамвая. На единия пише: „Площадът на Революцията – затвора“, а на другия: „Площад Съветски – затвора“. Нещо от този род. С една дума, всички пътища водят към Рим!

В Одеса питат една госпожица: „Подлагали ли сте се на хигиенизиране?“ Тя отговорила: „Аз съм девствена“.

С Олеша все пак е интересно да се говори. Той е язвителен, остроумен.

2 август. Събота.

Вчера се получи известие, че екипажът на Калинин (някъде в провинцията) бил ударен от мълния. Кочияшът е убит, Калинин – напълно невредим.

Днес имаше демонстрация по повод десетгодишнината от „империалистическата“ война. Не ходих. На връщане от „Гудок“ видях как към Страстния площад отиваха униформени и цивилни служители на милицията. Отпред – оркестър. За реда се разпореждаха конници с кепета и червени ленти на ръкавите. Видях двама – под панталоните им се подаваха връзките на долните им гащи.

* * *

Книжарят Ярославцев пусна най-сетне алманаха си „Възраждане“. В него е 1-вата част от „Записки по маншетите“, силно изопачена от цензурата.

* * *

С. разказа, че полкът на ГПУ [Главното политическо управление] отишъл на демонстрация с оркестъра, който свирил: „Тез девойчици всичко обичат“.

9 август. Събота.

Из Москва тръгнаха автобуси. Маршрут: Тверска – Центърът – Каланичевска. Засега са няколко. Много са хубави. Масивни и същевременно изящни. На цвят са кестеняви, а рамките (които са остъклени) са жълти. Едноетажни, но огромни.

[Откъснато.]

26 август. Вторник.

Бях на прием у проф. Мартинов за моя отвратителен оток зад ухото. Той казва, че не вярва да е злокачествен и ми назначи рентген.

28 август. Четвъртък.

Сега (около полунощ) мина Любов Евгениевна, каза, че вътре в Русия е арестуван Борис Савинков. Едва ли не бил дошъл, за да извърши теротистичен акт.

29 август. Петък.

Нищо не мога да разбера от историята със Савинков. Правитественото съобщение днес е изумително. Оказва се, че него вече са го съдили (в Москва) и има издадена смъртна присъда, но тъй като той се разкаял и признал съветската власт, съдът помолил Централния изпълнителен комитет да смекчи присъдата му.

3 септември. Сряда.

В Китай стават някакви погроми. Против главата на южното (лявото) правителство Сун Ят-Сен възстанали контрареволюционни сили, поддържани от англичаните.

* * *

Бях у писателя Лидин. В неговата стая се настанили комисари. Той попитал агентите на МУР [Московската милиция]:

– Аз къде ще пиша?

Отговорили му:

– Тук пишете…

* * *

Ново: само преди дни в Москва се появиха напълно голи хора (мъже и жени) с превръзки през рамото: „Долу срама“. Влизали в трамвая. Спирали трямвая, хората се възмущавали.

12 октомври. Неделя.

В момента тече погребението на Брюсов. В Литературно-художествения институт, носещ неговото име на „Поварская“, стои тълпа, подредена в колони. Чакат коне с пера на главата. В колоните е интелигенцията. Много млади хора – комунистически рабфак – мейерхолдовски тип.

18 [октомври]. Събота.

Пак се мъча в „Гудок“.

Днес си пропилях деня, за да получа 100 рубли от „Недра“. Големи затруднния с гротескната ми повест [„Фаталните яйца“]. Ангарски [отбеляза] 20 места, които по цензурни съображения трябва да променя.

Ще мине ли цензурата? Краят на повестта е развален, тъй като я писах набързо.

* * *

Москва е в кал, все повече в пламъци – и в нея по странен начин съжителстват две явления: инерцията на живота и пълната му гангрена. В центъра на Москва, като се почне от Лубянка, „Водоканал“ проби земята за тестване на метрото. Това е животът. Но метрото няма да бъде построено, тъй като за него няма пари. Това е гангрената. Разработват план за уличното движение. Това е животът. Но улично движение няма, тъй като не стигат трамваи, смехотворно е – 8 автобуса за цяла Москва. Жилищата, семействата, учените, работата, комфортът и ползата – всичко това е в гангрената. Нищо не се отлепва от мястото си. Съветската канцеларска адска паст изяде всичко. Всяка крачка, всяко движение на съветския гражданин – това е мъчение, отнемащо часове, дни, а понякога и месеци. Магазините са отворени. Това е животът. Но те изгарят и това е гангрената. С всичко е така. Литературата е ужасна.

23 декември, вторник. (Нощта срещу 24-и).

Днес по нов стил е 23-и, значи утре е Бъдни вечер. Пред храма „Христос Спасител“ се продават зелени елхи. Днес излязох от нас доста късно, около два часа, първо, с жена ми спахме, както обикновено, доста дълго. В 12 и половина ни събуди Василевски, който пристигна от Петербург. Наложи се отново да ги пусна да идат по работа. Аз обаче тръгнах равномерно [така е в текста], защото моят път сега е само направо. Последната записка в дневника си я продиктувах на жена си и завърших с шега. Аз още в предишната записка исках да кажа за това направо. Успокои ме разговорът във фризьорския салон. Бръсна ме момиче-майстор. Аз сбърках за нея, тя е 17-годишна и е дъщеря на фризьора. Сама се разговори с мен и кой знае защо в тихите огледала на „Пречистенка“ по време на този разговор настъпи голямо спокойстие.

За мен винаги е наслада да видя Кремъл. Утеши ме Кремъл. Той е смътен. Сега е зимен ден. Винаги ми е мил.

В службата много ме изтормозиха и аз престоях безнадеждно три часа (свалиха ми фейлетона). Пълно мобилизиране на силите. Трябваше да мина през едно-две места, но не минах, защото почти до пет останах в „Гудок“, тъй като Р. О. Л. пред Арон, пред Потоцки и пред още някой държа обичайната си и зададена от мен реч – какъв трябва да бъде „Гудок“. Аз и досега не мога да се контролирам, когато трябва да говоря, и да сдържам болезнените си арлекински жестове. По време на речта исках да замахна с двете си ръце, но замахнах само с дясната и си спомних вагона през януари 20-та година и бутилката с водка, вързана със сив ремък, дамата, която ме съжали, задето така силно жестикулирам. Гледах Р. О. в лицето и имах двойно видение. И му говорих, и сам си спомнях… Не, не двойно, а тройно. Значи, виждам Р. О., едновременно с това – вагона, в който се отправях в погрешна посока, и едновременно – гледката на моята контузия под дъба и полковника, ранен в корема. Безсмъртието е тих (светъл) бряг… Нашият път е устремен към него. Почивайте в мир, които сте завършили пътя си, вие, странници на търпението… За да не забравя и за да не забравят потомците, записвам кога и как умря той. Той умря през ноември 19-а година по време на похода на Шали-Аул и последното, което ми каза, беше: – Няма смисъл да ме утешавате, аз не съм момче. Мен ме раниха половин час след него. Та ето как видях тройна картина. Първо – този нощен ноемврийски бой, през него – вагона, когато вече разказвах за боя, и тази безсмърно-проклета зала в „Гудок“. „Блажен, който е бил сполетян от боя“. Мен ме сполетя слабо и аз трябва да си получа порцията. Когато се разходихме из „Гудок“ в зимната мъгла в антрето на тази проклета сграда, Потоцки ми каза: „Герой сте вие, Михаил Афанасиевич“. Стана ми приятно, макар аз по никакъв начин да не съм герой, това поне е сигурно.

* * *

Да пишеш под диктовка не е акт на най-висше доверие, но все пак е акт на доверие.

* * *

Запасът от впечатления за деня ми е толкова голям, че мога да ги сведа само до фрагменти с намерението после да ги систематизирам. Ден, както по време на севастополската отбрана – равностоен на месец, месецът – на година. Но къде са моите моряци?

* * *

Има неуместна раздразнителност. Всичко става заради проклетия живот и нервите. Записките за здравето си водя с една-единствена цел: в един по-късен момент да ги препрочета и да си изясня дали съм изпълнил замисъла си.

 * * *

Носят се леки слухове и два края от тях аз вече улових. На това му се вика гадове.

26 декември. (Нощта срещу 27-ми).

Току-що си идвам от вечерта у Ангарски – редактора на „Недра“. Беше същото, както е навсякъде сега: разговори за цензурата, остри неодобрения, „разговори за писателската истина“ и „лъжа“. Бяха: Вересаев, К…, Никандров, Кирилов, Зайцев [П. Н.], Ляшко и Лвов-Рогачевски. Аз не се сдържах и няколко пъти се включих с реч за това, че в днешно време е трудно да се работи, с нападки към цензурата и т. н., за което въобще не си струва да се говори.

Ляшко, пролетарски писател, изпитващ към мен непреодолима омраза (инстинкт), ми възрази със зле прикрито раздразнение:

– Аз не разбирам за каква истина говори др. Булгаков? Защо всичко (…) трябва да се изобразява? Трябва да се дават „жалони“ и т. н.

Когато казах, че днешната епоха е епоха на свинщини, той каза с омраза:

– Вие говорите глупости.

Нищо не успях да отвърна на тази семейна фраза, защото в този момент ставаха от масата. От мизерници няма спасение.

 * * *

Пронизващ студ. Сутринта водопроводчикът разгря замръзналата вода. Затова пък през нощта, тъкмо се върнах и навсякъде спряха тока.

 * * *

Ангарски (той съвсем неотдавна се върна от чужбина) в Берлин, а май и в Париж на всички, на които е могъл, е показал отделни набрани страници от моята повест „Фаталните яйца“. Казва, че страшно са я харесали и [в Берлин в някакво издателство] щели да я превеждат.

 * * *

Повече от всички подобни ляшковци ме вълнува въпросът – белетрист ли съм аз?

 * * *

Отзвук на срещата у Ангарски получи и гръмналият памфлет – писмото на Бърнард Шоу, отпечатано във вчерашния брой на „Известия“. Радек се опитва да му отговори с фейлетона „Мистър Пикуик за комунизма“… В памфлета има следното място: „стига сте тълкували международната революция – революцията е кинематографът“.

Нощта срещу 28 декември.

Пиша нощем, защото почти всяка нощ с жена ми не спим до три-четири сутринта. Ето такъв глупав навик си създадохме. Ставаме много късно, в 12, понякога в 4 часа, а понякога и в два през деня.

И днес станахме късно и вместо да отида в проклетия „Гудок“, аз промених маршрута и след като се обръснах във фризьорския салон на моята любима „Пречистенка“, се запътих към постоянната ми зъболекарка Зинушка. Тя лекува два мои зъба, които според мен ще се окажат важни. Не бързам да ги лекувам, не ходя при нея постоянно, тя слага памук било с йод, било с карамфилово масло, и аз съм много доволен, че няма нито болка, нито ми бърка с игла в каналите. Докато стигна до нея, стана четири следобед. Москва се стъмни, запалиха осветлението. От прозорците ѝ се вижда Страстният манастир и огненият часовник.

Велик град е Москва. Моята единствена и нежна любов – Кремъл – днес не го видях. След зъболекарката ходих в „Недра“, където страшният Ангарски издевателства над служителите. Заради него получих 10 рубли. И тръгнах по Кузнецкия мост, както десетки пъти през последните зимни дни, отбивайки се в различни магазини. Трябваше да купя това-онова. Купих, естествено, неизбежната бутилка бяло вино и половин бутилка руска горчивка, но кой знае защо купих и чай. На будката за вестници на Кузнецки случайно видях 4 брой на „Русия“. Там е първата част на моята „Бяла гвардия“, тоест не първата част, а първата трета. Не се сдържах и от втората будка, на ъгъла на „Петровка“ и Кузнецки, купих броя.

Романът ми се струва ту слаб, ту много силен. Вече не мога да се справя със своите усещания. Най-вече привлече вниманието ми посвещението. Така стана. Ето я жена ми.

Вечерта у Никитина четох повестта си „Фаталните яйца“. Когато отивах натам, ме бе обхванало детското желание да се отлича и да блесна, което породи сложно чувство. Какво е това? Фейлетон? Или дързост? А може би е сериозно? Но недоизкусурено. Във всеки случай, там седяха 30 души, от които нито един не само не е писател, но и изобщо не разбира що е то руска литература.

Боя се да не ме наранят за всички тези подвизи „на не толкова отдалечени места“. Жена ми много ми помага да разсейвам мислите си. Обърнах внимание, че когато ходи, тя се клатушка. Това е много глупаво при моите замисли, но ми се струва, че съм влюбен в нея. Една мисъл ме интересува. С всеки ли тя щеше да се приспособи по същия уютен начин, или това е избирателно, за мен?

* * *

Политически новини няма и няма. Вместо тях – политически мисли.

Превод от руски Людмил Димитров