Култура / Брой 5 (2978), Май 2021

„Майстора и Маргарита“ е уникална творба както по своята история, така и по своята структура. Историята на нейното написване и пренаписване в течение на десетилетие е показателна за съдбата на нейния автор, който, бидейки изолиран и затворен в този безподобен свят, какъвто е Съветска Русия от времето на Сталин, до края на дните си – от 1928 до 1940 г. – пише и преписва романа, в който концентрира цялото си въображение и самия смисъл на своя живот, напълно съзнавайки, че книгата няма да може да види бял свят, освен в много далечно бъдеще, и че би могла да бъде четена в ръкопис само в тесен кръг от верни приятели. Сетне, когато бива публикуван в списание „Москва“ през 1966–1967 г., макар и осакатен от цензурни съкращения, романът тутакси има двоен успех: от една страна, придобива небивала популярност, превръщайки се у дома и по света в може би най-известния съвременен руски роман, дори повече от другия нашумял роман по силата на обстоятелствата и поради своята ценност – „Доктор Живаго“ на Пастернак; този успех възкресява завещаната ни от автора творба, забранена и неизвестна, както и фигурата на самия Михаил Булгаков, дотогава почти непознат, превръщайки го повече в мит, отколкото в „класик“ на ХХ в. От друга страна, романът, тъй привлекателен за всеки читател, се превръща в поле на поредица от интерпретации на комплексната творба на Булгаков, което подтиква изследователи от цял свят към своеобразно херменевтично съревнование чрез използването на все по-разнообразни и сложни критически инструменти. Ето защо и проследяването на библиографията върху „Майстора и Маргарита“ не е никак лесно дело; поради което, признавайки достойнствата и ценността на най-доброто от тази критическа литература, бихме искали да се върнем към текста на романа, за да го препрочетем с възхитените очи, с които той бе прочетен за първи път.[1] Обаче този „наивен“ прочит е невъзможен, особено когато, както е в нашия случай, би трябвало да предложим критическа равносметка.

Най-добрият начин да получим достъп до вълшебния свят на „Майстора и Маргарита“, а не да повтаряме или разширяваме списъка на „източниците“, състоящи се от интертекстуални прочити, или да увеличаваме лабиринта от скрити значения, проследяващи интерпретативните четения, би бил да си зададем измамно „простия“ въпрос, адекватен на измамната „простота“ на текста, който знаменитият руски „формалист“ Борис Ейхенбаум си задава във връзка с творбата на един любим на Булгаков автор – става дума за „Шинел“ на Гогол. Ние можем да се запитаме: „Как е направен „Майстора и Маргарита“? Наистина ли това е „вълшебен роман“, използвайки този израз не в най-общия смисъл, а тъкмо в смисъла на една „вълшебна творба“? И опитвайки се да разберем „как това е направено“, бихме могли да си въобразим този роман като акт на пресътворяване, на вълшебство, резултат на една повече или по-малко скрита уловка, тъй като става дума за „демонтаж“.

„Майстора и Маргарита“ е съюз от два романа, „роман в романа“, а не нов механизъм (като „театър в театъра“), но съществено обновен. Това не е историята на написването на единия роман: романът, споменат в романа под заглавието „Майстора и Маргарита“, вече е бил написан, а после унищожен; ето защо и разказаната история се отнася до неговото възстановяване и възкресение, тъй като той, макар да не е бил публикуван, а забранен и дори изгорен от самия си автор, е имал необичайни и свръхестествени читатели и потресаващата му реконструкция е дело тъкмо на тези отвъдни читатели, потвърждаващи неговата правдивост. Въпросният роман всъщност представлява произведение, което за първи път иска да разкрие реалното разгръщане на великото събитие, което наистина се е случило. Затова и неговият автор, Майстора, с презрение отхвърля квалификацията „писател“, която той оставя на преследващите го литератори, предпочитайки да назовава себе си „историк“. Романът, написан от Майстора, е преписване на друга книга, която той не смята за отговаряща на реалността на разказаните в нея събития; това е преписването на една свещена книга: Евангелието. Неговият главен герой – Иисус, назован с арамейското име Иешуа Ха-Ноцри, в сетния миг на земния си живот е бил осъден и разпнат. Другият главен герой на историческия роман – Пилат Понтийски, римският прокуратор на Иудея, е този, който потвърждава осъждането на Иисус. „Майстора и Маргарита“ е построен чрез използването на процедурата на „роман в романа“, но в особено съотношение между вместимостта и съдържанието: съдържанието на свой ред съдържа трета китайска кутийка или трета матрьошка, сиреч друг повествователен текст: Евангелието като ориентировъчен текст.

Да оставим „съдържащия се роман“, този на Майстора, и да разгледаме „вместващия роман“, този на Булгаков, който очевидно е авторът и на двата. Ала той се явява автор на два романа с различен статус, с различно стилистично равнище, със загадъчно дублиране, което е важен аспект от магията на романа в неговата цялост. Не става дума само за различието в писането: йератически сурово, класически балансирано и разкошно елегантно в романа на Майстора; бурно, необуздано, разяждащо в романа за Майстора. Има я и безличността на първия роман, контрастираща със субективността на втория: разказвачът на евангелската история си остава незнаен, повествователен глас, който сякаш идва от неведоми висоти и дълбочини, намирайки в лицето на Майстора просто един изразител, който интуитивно е познал Истинното, предавайки го без свое вмешателство; разказвачът на романа за Майстора, от друга страна, не схваща интуитивно висшата добродетел, а пресъздава единствено знаците на събитията, което той прави със симпатична съпричастност, посредством словесна имитация, подчертаваща неговото присъствие.

След като хвърлихме светлина върху този първи механизъм на романа на Булгаков, възниква въпросът как работят механизмите, които регулират движенията на двете повествователни системи, установявайки между тях мрежа от съответствия. Нека кажем, че двете системи са два свята, две пространствено-времеви съвкупности, а също и две символни вселени: романът на Майстора се случва в Йерусалим („Йерушалаим“) в началото на християнската ера, а романът за Майстора се разгръща в Москва 1900 години по-късно – през 1929 г. Противостоенето между тези два свята е ясно и повествованието го вкарва в конкретна очевидност: свещеното време-пространство на Йерусалим, мястото на християнското тайнство; време-пространство не само профанизирано, но и десакрализирано в Москва, център на атеистичната идеология. По тази причина романът на Майстора търпи катастрофални щети, толкова огромни, че за да бъдат спасени – както ръкописът, така и авторът – е потребна знаменателна намеса, в която всъщност се състои и историята на „Майстора и Маргарита“. Нещо повече, ако е възможен бърз преход от света на „фантастиката“ в този на биографията, би трябвало да признаем, че по същите причини авторът на „Майстора и Маргарита“ – Михаил Булгаков – сам е понесъл множество несгоди, както споменахме в началото, и че романът му по чудодеен начин е спасен и достигнал до нас пет десетилетия след кончината му, благодарение на посветеността на неговата Маргарита, на съпругата му (Елена Сергеевна), която, подобно на главния герой на романа, посвещава живота си на Майстора и неговата памет. Връзките между двете наративни системи би трябвало да бъдат изключително гъвкави, за да могат аналогично да синхронизират развитията в сакралния свят на Йерусалим и нечестивия свят на Москва. Ала „Майстора и Маргарита“ е изграден не само от тези две системи или светове: има трети свят, който не е светът на третото измерение след йерусалимското минало и московското настояще: и това не е бъдещето; всъщност бъдещето отсъства в романа на Булгаков, който е възможно най-антиутопичният или най-автотопичният, тъй като третият свят или третата повествователна система са извънвремеви или свърхвремеви: те са вечни. В този надземен свят, установен на земята, в Москва, се появява тайнствено същество, за да спаси този, който интуитивно е служил на Истината: Майстора. Спасението на Майстора, дори да се случва благодарение на това отвъдно вмешателство, се извършва и благодарение на една напълно земна енергия, която по природата си е несравним дар: любовта на една жена, Маргарита, избрана от отвъдните сили за негова спътница, докато най-накрая не им бъде даруван Покой след изпитанията в земното им съществувание. Тайнственото същество, което пребивава на земята, в Москва, насред комунистическия режим, за да накаже преследвачите на Майстора, защитавайки него и ръкописа му, съществото, което покрай изпълнението на тази си функция може да оцени работата на Майстора и да докаже правдивостта на разказа му, тъй като самото то е било свидетел на разказаните събития, това същество е дяволът, в романа – Воланд. Ето защо става дума не само за съвместяването на три различни наративни системи (системата на настоящето, миналото и вечното, в допълнение към метасистемата, пронизваща цялото: системата на любовта в две ипостаси – на земната и небесната любов): става дума и за отношенията между Воланд и Ха-Ноцри, сиреч за един метафизически въпрос, споменат в епиграфа на романа, взет от „Фауст“ на Гьоте, където на въпроса: „Кой все пак си ти?“, отговорът е загадка: „Аз част съм от онази сила, що вечно се стреми към Злото, но всъщност все Добро твори“. Двойна загадка, защото, ако е истина, че Воланд „всъщност все Добро твори“ и наказва враговете си за добро, макар и с весела безжалостност, а понякога и с невъзмутима жестокост, тогава възниква въпросът наистина ли той „вечно се стреми към Злото“. Демонологията на „Майстора и Маргарита“, а също и неговата теология смущават, макар да не бива никога да забравяме, че сме в света на въображението, който не може да се свежда до теорията. И тук, следвайки метода, който използваме, вместо да се отдадем, подобно на редица учени екзегети на романа, на възвишени философски полети, ние предпочитаме трезво да се придържаме до това „как е направен романът“, търсейки в текста зачатъците на смисъла, а не само на структурата и на повествованието.

Историята на „Майстора и Маргарита“ изведнъж поставя читателя в парадоксална ситуация, когато повседневната реалност се разломява от тревожното присъствие на загадъчна сила, което пък е разказано в иронично-игрив тон, наличен в целия „роман за Майстора“ или поне в съветско-московската част: „По залез в горещия пролетен предобед край Патриаршеските езера вървяха двама граждани“. Единият от тях: Михаил Александрович Берлиоз е председател на едно от най-големите московски писателски сдружения, Массолит, както гласи абревиатурата му, и е редактор на дебело литературно списание; вторият е младият поет Иван Николаевич Понирьов, известен под литературния псевдоним Бездомни. Разговорът между тях е някак странен: поемата за Иисус, написана от Иван Бездомни в съветски антирелигиозен дух, не удовлетворява войнстващия атеизъм на идеолога Берлиоз. Неприемливо за Берлиоз е, че Иисус е представен от Бездомни като действително съществувала личност, докато, както твърди той, Иисус никога исторически не е съществувал, той е измислица, мит. И докато идеологът наставлява поета, се появява трети персонаж, толкова странен, че минава за чужденец в очите на двамата съветски граждани. Непознатият се намесва умело в разговора, издигайки го до „високи“ теми – такива като съществуването на Бога, автономията на човека, предопределението, и се представя на двамата изумени събеседници като „специалист по черна магия“: Воланд, или дяволът.

Цялата „московска“ линия се разгръща като сатира, ту лека, ту жестока, с гротескно-карнавален колорит и мрачна игрова фантазия, за която ще заплатят всички типажи като Берлиоз, тоест представителите на московския истаблишмънт, което разголва човешките страдания от съветския комунистически свят на всички равнища – от най-ниското до най-високото.

На тази реалност Майстора е пленник и жертва, но с духовната си преданост в търсенето на Истината той е антитеза на този свят: сатирата е „антисъветска“, тъй като става дума за следреволюционна Русия, но в случая можем да си представим, че тя е насочена и срещу едно друго, масово общество, не по-малко деспотично, отколкото тоталитарното. Гледната точка на сатирата наистина е невероятно висока: това е гледната точка на Евангелието, препрочетено в мистически ключ. За това Евангелие, преписано от Майстора, читателят научава от различни източници (разказа на Воланд, станал свидетел на събитията); съня на Иван Бездомни, който ще претърпи преображение след началото на романа; ръкописа на Майстора, чудодейно възстановен от Воланд. Така Евангелието се превръща в своего рода абсолютен текст, чиито главни герои – Ха-Ноцри и Пилат, присъстват в романа, все едно че са излезли направо от евангелския текст. Но в това Евангелие Иисус е повече от човешка фигура, Той е тайнствено-божествена фигура, а Пилат, който е истинският герой на правдивия роман на Майстора, изглежда човешка фигура, твърде човешка, способна да преживее драмата на съмнението, самотата и страхливостта, в безкрайно противостоене на този, когото е пратил на смърт, подчинявайки се на плебеите и властта. Плебсът и властта, освен че са колективни съвкупности, се състоят и от отделни индивиди, които се явяват носители на Злото и Доброто: дяволът е своего рода провокатор и експериментатор; макар и като субект да е подвластен на висшата божественост, чиято еманация е кроткият Иисус, той изпълнява мисия в Москва, за да спаси Майстора и неговия ръкопис, като междувременно се развлича, демонстрирайки, че „новият човек“, предполагаем резултат на свободната воля, е не по-малко нещастен от стария.

„Майстора и Маргарита“ завършва с угасването на миналото (света на Йерусалим), чиито главни герои – Иисус и Пилат, бидейки извън времето, продължават в миналото диалога, започнат в романа на Майстора, зад пределите на времето и пространството, където са приветствани Майстора и Маргарита, а настоящето, московското всекидневие след „експериментите“, извършени от Воланд и неговата свита, възобновява обичайния си живот.

Изменил се е само Иван Бездомни, но не дотолкова, че да стане друг, напълно чужд на всекидневния живот. Романът се затваря в себе си като вълшебно кълбо, в чийто прозрачен кристал изникват тайнствени и вълнуващи събития и фигури. Безполезно е да се опитваме да разгадаем скритите му механизми: вълшебното кълбо, без да разкрива как е устроено, ни показва своите видения всеки път, когато прибегнем до него, без никога да изчерпва значенията си. Михаил Булгаков продължава да върти това вълшебно кълбо до сетния си ден в земния град, който е обитавал и Майстора, преди да се възнесе в небесния град, за който така е мечтал.

Превод от италиански Тони Николов