Култура / Брой 5 (2978), Май 2021

Разговор с философа Пиер-Андре Тагиеф

Спорове дали „ислямо-левичарството“ е превзело академичните среди разтърсват Франция от началото на годината. Президентът Еманюел Макрон съзря в това заплаха за „републиканизма“, а министърката на висшето образование Фредерик Видал разпореди проверка. Поглед по темата на един от най-изтъкнатите френски изследователи пред в. „Фигаро“.

В последната си книга „Деколониалната измама“ пишете: „Постколониализмът (...) рискува да въвлече всички семейства на левицата в принадлежност към идентичностния възглед“. Какъв е този „идентичностен възглед“, който така ви безпокои?

Постколониализмът е мека версия на деколониализма, която съблазнява не толкова с теоретичната си издържаност, колкото с идеологико-политическата си „радикалност“. Деколониалните идеологии призовават да се скъса изцяло с прокълнатото минало на Франция, и най-вече на Европа и Запада, свеждайки миналото единствено до расизма, до начина, по който са били третирани чернокожите, до колониализма и империализма. Така те се присъединяват към активните борци за една контраистория, наричана „световна или глобална история“, обсебени от деконструкцията на френския национален роман. Те съзират в универсализма, този на юдео-християнството, но и на Просвещението, единствено израз на евроцентризъм, който на всяка цена се стремят да „деконструират“, като същевременно „провинциализират“ Европа и нейната култура. Всъщност криминализират „светския модел“, в който съзират само нетолерантност и отхвърляне на различието, отказ от свещените „различия“.

Привлекателността на деколониализма за левицата и крайната левица се обяснява най-вече с празнотата, чиито причини са установими: разпадът на левицата и задъхването на социалдемократическия модел, нарастващото недоверие към марксизма и комунистическата утопия, в чието наследство влизат също антикапитализмът и антиимпериализмът, банализирането на един мъжененавистен неофеминизъм, наричан в интелектуалните среди „радикален“, както и появата на един превратен антирасизъм, с мъка скриващ своя антибял расизъм, дублиран с юдеофобия с „антиционистко“ лице. Към това се добавя чувството за виновност спрямо исляма, „религията на бедните“ и на „доминираните“, което пък води дотам, че „битката срещу ислямофобията“ бива издигната в първа заповед на „религията на Другия“ (Филип д’Ирибарн).

В тази перспектива всички нещастия на света се обясняват чрез отношението на неравенство между „доминиращи“ и „доминирани“, което се интерпретира в расиалистки и жертвени термини: „белите“ са тези, които доминират, а „не-белите“ са доминирани. „Расата“ се връща в дневния ред: въпреки че се представя като „социална конструкция“, цветът на кожата си остава първостепенен белег.

Брандира се с ентусиазъм „черната идентичност“, „черното съзнание“ или „черната гордост“, докато напълно основателно се заклеймяват белите супремасисти, които говорят за „бяла идентичност“, „бяло съзнание“ или „бяла гордост“. Така се озоваваме в свят, разделен на „бели“ и „черни“ или „не-бели“, като в името на съмнителен „антирасизъм“ се разгръща един антибял расизъм, тоест политически коректна форма на расизма. Огромно преобръщане на норми и ценности се извършва пред очите ни.

Има ли левицата интелектуалните ресурси да му противостои?

Интелектуалната левица е дълбоко разделена по тези въпроси. Ако опростим картината, бих посочил три идеологически мъглявини. Първо, защитниците на стриктния светски модел, привилегироващи в републиканската традиция равенството, които формират лагера на „твърдата“ левица, неотстъпчива в принципите си. След това идват привържениците на „отворения“ светски модел, изкушени от мултикултурализма, които населяват териториите на „меката“ левица, обърната в „религията на Другия“. И накрая са враговете на светския модел, които съзират в него типичен френски израз на „държавния расизъм“, машина, оправдаваща „ислямофобията“. Лозунгът „Не пипай булото ми“ илюстрира тази псевдорасистка позиция, която противопоставя светския модел на изискването за толерантност и зачитане на различията. Това е лагерът на налудничавата левица, наредила се под знамето на постколониализма и деколониализма, чиято убийствена страст е ненавистта към Запада.

Тази нова „левица в левицата“ е яростно антизападна, тя свежда Франция до една расистка и ислямофобска страна. Ето защо тази полудяла левица, подхранвана психологически от щатските кампуси, която практикува култа на „радикалността“, желаейки да деконструира и деколониализира всичко, се ангажира по опасния път на „политиката на идентичността“.

„Меката“ левица, тази на „правилно мислещите“ (опортюнисти, наплашени, наивни, зле информирани), чийто едничък хоризонт е „отварянето“, доставя „полезни (понякога и безполезни) идиоти“ на налудничавата левица, която пък води танца. Деколониализмът е сенилността на съвременната интелектуална левица.

Настоявате върху безотговорността на „системните“ теории, които освобождават индивида от бремето на индивидуалната отговорност. Това ли е една от основните причини за техния успех?

Чрез „системни дискриминации“ се обясняват социално-икономически провали на индивиди, принадлежащи към предполагаемо дискриминирани малцинства. Така тези индивиди се освобождават от отговорност: те могат да обвинят „системата“ като единствено отговорна за нещастията им, както могат да обвиняват предполагаемия „държавен расизъм“ в това, че прикрива или оправдава „системните дискриминации“, на които си въобразяват, че са жертви. Което не пречи да отчитаме реалните дискриминации в заетостта или жилищното настаняване, чиито причини не са само етно-расови.

Изобличаването на „системния расизъм“ е част от реториката на деколониалните и ислямо-левичарски движения. Става дума за последния аватар на понятието „институционален расизъм“, изработено от двама афроамерикански революционери – активиста Стоукли Кармайкъл и университетския преподавател Чарлз В. Хамилтън, от книгата им „Черната власт“, носеща подзаглавието „Политиката на освобождение в Америка“, публикувана през 1967 г. Това описание на системния или структурен характер на расизма срещу чернокожите в северноамериканското общество предполага, че той се вписва в културните норми, в институциите и „нормалните“ социални практики, произтичащи от самата организация на това общество. Ето защо той може да функционира социално, без да бъде нито целенасочен, нито съзнателен. Предпоставката на този критичен модел на расизма е, че белият расизъм съществува и че той е обвързан с „бялата власт“ и „бялото общество“, които могат да бъдат възпрени само чрез „черна революция“. Нека кажем, че този модел датира от 60-те години на ХХ в. в Америка, за да изобличи расизма срещу чернокожите. Но той не може да се привнася сляпо, за да се анализира расизмът в съвременното френско общество.

Именно това опростенчество обаче привлича левите радикали: невидимият расизъм обяснява всичко, а антирасистките мобилизации имат революционно ухание. Понятието „системен расизъм“ илюстрира онова, което Реймон Будон нарича „социологизъм“, тъй като то постулира, че индивидът е играчка на структури и на институции и ни подтиква да си задаваме само един въпрос: кому е изгодна „системата“?

А отговорът е предварително известен. Псевдорасистите му отговарят, изпадайки в конспирология: те посочват с пръст членовете на господстващата „раса“ („белите“), възползващи се от „системния расизъм“. Ето кое оправдава проповедите срещу „бялата хегемония“ и „бялата привилегия“.

Универсализмът на Просвещението не е ли все пак специфичен за Запада, следствие на християнския универсализъм?

Нека първо подчертаем смесицата от глупост и дребнавост в едно подобно твърдение, произтичащо от активността на френското ислямо-левичарство. Тя свидетелства за невероятното объркване, настъпило в резултат на половин век деконструктивизъм във философията („всичко е за деконструиране“) и на конструктивизма в социалните науки („всичко е социална конструкция“).

Във френските деколониални среди темата за „белотата“ е относително нова и повдига един нерешим проблем: ако, като добър антирасист, изобличавате есенциализма като предпоставка за расизъм, как тогава бихте могли да мислите по не-есенциалистки начин така наречената „белота“? Ако отговорите с магичния термин за „социална конструкция“, това е игра с думите. Тогава реинвестирането на биологичното ще се извършва под прикритието на „социалната конструкция“. Американските псевдоантирасисти диаболизират гените, но сакрализират цвета на кожата. Така „расата“, прогонена от главния вход на научния антирасизъм на генетиците, се завръща през прозореца на войнствения неоантирасизъм.

Превръщайки „белотата“ в стигмат, деколониалните идеолози се стремят да сведат изискването за универсалност до тайно оръжие на „бялото общество“, целящо да снизи или дисквалифицира не-белите. По такъв начин те преутвърждават своя основополагащ догмат: Западът е расистки в същността си.

А нека не забравяме, че тъкмо западните „бели“ интелектуалци първо пуснаха това голямо обвинение на пазара на идеи. Самоомразата и наказателното самообвинение са част от патологията на западните интелектуални среди.

„Лесно е да разпознаем в тази дискурсивна каша следите на комунистическата утопия.“ Какво ви кара да мислите, че сме изправени пред „расиализиран марксизъм“ във време, когато има все по-малко чисти и твърдолинейни марксисти?

С малки изключения интелектуалците марксисти-ленинисти, все още многобройни в периода 1970–1990 г., по прикрит или явен начин се присъединиха към деколониалните движения, след като флиртуваха с антиглобалистите. Деколониализмът се представя като хиперкритична реинтерпретация на историята и съблазнителна програма за революционно действие.

Еволюцията на троцкистките среди в тази връзка е наистина интересна: мнозина сред техните интелектуалци възприеха основните деколониални теми (заклеймяването на „системния расизъм“, на „държавния расизъм“, на „държавната ислямофобия“ и т.н.), започнаха да използват понятия като расова идентичност или расово съзнание. Опитаха се да забравят за класовата борба в името на расовата борба и на борбата между „пол“ и „джендър“, добавяйки към нея и това псевдонаучно название, каквото е „интерсекционалността“.

Онова, което накара марксистите да отстъпят, е формирането на пролетариат, произлязъл от имиграцията и мюсюлманската култура, както и нарастващото обвързване между традиционния пролетариат и т.нар. популистки партии. На второ място, това е безусловната им ангажираност в подкрепа на палестинската кауза, издигната до нова „универсална кауза“. Нещо, което напълно съответства на тяхната интерпретация на политическия ислям като потенциална революционна сила, с която трябва да се съюзят. Оттук и значението, което те придават на въпросите на „расата“ („расата“, бидейки „социална конструкция“) и на битката срещу расизма, поради което класовата борба мина на втори план.

И накрая всичко опира до страстта им за радикална критика на западните общества, характеризиращи се според тях със съвкупност от отрицателни черти (капитализъм, колониализъм, расизъм, сексизъм, хетеропатриархат), които трябва да бъдат унищожени. Така те изпълват утопичното си въображение за пълното заличаване на старото и след това изграждането на съвършеното общество (посткапитализъм, пострасизъм, постсексизъм). Ето защо не им остава друго, освен да се влеят в редиците на деколониализма и да издигнат „расата“ в обяснителен принцип на историята, превръщайки марксизма в един неогобинизъм, чиято програма кръжи около волята за отмъщение, като мишената е „бялото общество“ или „белият човек“, отвратителен използвач на „хетеропатриархалната система“.

Твърде често сме пренебрегвали ролята на глупостта в историята, както отбелязваше Реймон Арон. Но най-потресаващата глупост, която минава незабелязана, е глупостта на интелектуалните елити, подвластни на идеологически и реторични моди, конформистки в бляновете си за „радикалност“ и очаровани от насилието на предполагаемите „прокълнати на земята“, които „винаги имат право“.

Няма нищо по-жалко от чистата съвест и кроткото малодушие на онези, които, ако перифразирам Камю, само са намествали креслото си или микрофона си в онова, което са вярвали, че е смисълът на историята.

Превод от френски Тони Николов