Култура / Брой 6 (2979), Юни 2021

„Коя фигура на „оголения живот“ днес е поставена под въпрос в борбата с пандемията? Не толкова пациентът, по-скоро това е безсимптомният болен, какъвто може да е всеки човек, без да го знае.“ Есе на известния италиански философ от неговия блог Quodlibet

Много пъти съм говорил за фигурата на „оголения живот“. Ала струва ми се, че епидемията безспорно показа, че човечеството вече не вярва в нищо освен в оголеното съществуване, което трябва да бъде съхранено на всяка цена. Християнската религия с делата на любовта и милосърдието, както и с вярата си, отиваща до мъченичество, политическата идеология с безусловната си солидарност, с вярата си в труда и парите, изглежда, че минават на второ място, независимо че „оголеният живот“ е форма на риск, който е статистически неуловим и трудно определим.

Дойде време да изясним смисъла и произхода на това понятие. В тази връзка е необходимо да помним, че „човешкото“ не е нещо, което можем да определим веднъж завинаги. То е по-скоро мястото на едно постоянно обновявано историческо решение, което фиксира границата, отделяща човека от животното – между това, което е човешко в човека, и онова, което не е човешко в него и извън него. Когато Карл Линей търси в своите класификации онова, което отделя човека от приматите, той е принуден да признае, че не го знае; накрая опира до общото наименование homo, използвайки старата философска максима: nosce te ipsum, познай себе си. И едва в десетото издание на книгата си „Системата на природата“ Линей добавя към това наименование обозначението sapiens: човекът е животно, което трябва да признае себе си за човешко, с което разделя – или решава – кое е човешко и кое – не.

Бихме могли да наречем „антропологическа машина“ диспозицията, от която исторически тръгва това решение. Машината работи, изключвайки от човека животинския живот, като създава човека чрез самото това изключване. Но за да работи машината, изключването трябва да бъде и включване, доколкото между двата полюса – животинското и човешкото – има отчленяване и праг, който едновременно ги разделя и свързва. Отчленяването – оголеният живот – е тъкмо животът, който не е нито напълно животински, нито наистина човешки, и в който всеки път се прави избор между човешкото и нечовешкото. А прагът, който неизбежно е вътре в човека, разделя в него биологичния от социалния живот; той е абстракция и виртуалност, но абстракция, която се превръща в реалност, въплъщавайки се всеки път в конкретни и политически определени фигури: роба, варварина, homo sacer, когото всеки може да убие, без да е извършил престъпление, в античния свят; enfant-sauvage (детето-дивак), човека-вълк и homo alalus (питекантропът) са липсващото звено между маймуната и човека, между Просвещението и XIX век; между гражданина в ситуация на „извънредно положение“, евреина в Лагера, човека в кома в реанимацията или тялото, съхранено за извличане на органи в ХХ век.

Коя фигура на „оголения живот“ днес е поставена под въпрос в борбата с пандемията? Не толкова пациентът, изолиран и третиран, както никога не е бил третиран пациент в историята на медицината; по-скоро това е заразеният или – ако си послужим с противоречивата формула – безсимптомният болен, какъвто може да е всеки човек, без да го знае. Става дума не толкова за здравето, колкото за живота, който не е нито здрав, нито болен, но като потенциално патогенен може да бъде лишен от свободите си и подложен на забрани и всевъзможен контрол. Всички хора са в този смисъл безсимптомно болни. Единствената идентичност на този живот, колебаещ се между болестта и здравето, е да бъдем носители на печат и ваксина, които като кръщение в нова религия определят преобърнатата фигура на онова, което някога се наричаше гражданство. Кръщението обаче вече не е неизличимо, а обезателно временно и възобновяемо, защото новият гражданин, който винаги е длъжен да предявява свидетелството си, вече не разполага с неизменни и ненарушими права, а има само задължения, които постоянно се възобновяват.

Превод от италиански Тони Николов