Култура / Брой 6 (2979), Юни 2021

Гладът неизменно присъства в историята, страшното е, когато се превърне в история. Което се случва през 1932–1933 г. в тогавашния СССР, когато почти четири милиона украинци умират от гладна смърт, защото Йосиф Сталин и тогавашната съветска държава решават веднъж завинаги да накажат „кулаците“. За целта всички „по-имотни“ селяни е трябвало да се откажат от земята си и да влязат в колхозите. А след бруталното изземане на всичкото зърно и на предвиденото за посев се стига до такъв колапс, че цялото население на „житницата Украйна“ е изправено на ръба на гладната смърт.

В ранната пролет на 1932 г. всички в Украйна вече гладуват. В писма, прихванати от „органите“, се разказва за деца, подпухнали от глад; за цели семейства, които се препитават с трева и жълъди; за селяни, които се влачат полуживи с километри, за да стигнат до градовете с надеждата да намерят там малко хляб. Други, които все още не могат да повярват, че тъкмо съветската държава подлага на изтребление своите граждани, продължават да пишат писма до Кремъл: Уважаеми другарю Сталин, има ли съветски закон, че селяните трябва да гладуват? Защото ние от 1 януари не сме имали къшей хляб в колхоза… До жътвата има цели четири месеца… За какво се сражавахме по бойните полета? За да гладуваме или да гледаме как децата ни умират в мъки от глад?

Никакъв отговор нито на това, нито на други потресаващи свидетелства, каквито откриваме в безпощадното историческо разследване „Червен глад“ на Ан Апълбаум – книга мартиролог на украинския „геноцид“. Авторката напомня, че понятието „геноцид“ произлиза тъкмо от тези земи, тъй като неговият автор – юристът Рафаел Лемкин, свидетел на обвинението на Нюрнбергския процес срещу нацизма, всъщност израства и учи в Лвов. По нейните думи самият Лемкин смята, че Украйна е „класически пример“: „Това е геноцид, унищожаване не само на отделни личности, но на една култура и една нация“.

Ето защо книгата „Червен глад“ си поставя за цел не само да опише какво се е случило, но и как това е станало възможно; защо то е било премълчано не само навремето, а и десетилетия по-късно. Кой е виновен? И какво се случва след това? А истината е, че дори днес, въпреки огромния масив от публикувани документи, властите в Кремъл продължават да не признават, че „Гладоморът“ в Украйна е бил целенасочено провеждана политика; твърдят, че всичко това са „гнусни инсинуации“ и че причината за „жестокия глад“ в Украйна се корени само в климата и няколкото неплодородни години.

По тази причина Апълбаум решава да разшири картината, връщайки ни не само към зората на „украинския въпрос“ (в царска Русия), но и към началото на болшевишката революция, доколкото още при Ленин възниква обсесивната идея да се изземе „украинският хляб“: „Използвайте цялата енергия и всички революционни средства, за да осигурите хляб, хляб и още хляб“ (телеграма от 1919 г.). Лев Троцки е пък откровено брутален: „Не с бели ръкавици и по лакиран под ще навлезем в царството на социализма“. Затова по време на „военния комунизъм“ масово експроприират „хранителни излишъци“ от Украйна. Един чужденец, посетил тогава тези места с мисия на Червения кръст, свидетелства за крайното „идеологическо объркване“ на украинските селяни, които били стигнали до следните парадоксални изводи: „Болшевиките ни дадоха земя, а комунистите ни отнемат зърното и нищо не ни дават в замяна. Няма да позволим на Червената армия да надене на врата ни хомота на комуната. Долу комуната! Да живеят болшевиките!“. Тук, разбира се, стигаме до „бащицата Махно“ и битката на „зелените“ (анархистите) за свободната територия на Гуляй поле. След което Червената армия се намесва и комуната (заедно с болшевизма) са надянати като хомот на врата на украинските селяни още през 20-те на ХХ в. Докато другарят Сталин не взима властта през 1929 г., а от 1930 г. Страната на Съветите поема триумфално към усилена „колективизация“ в съчетание с ускорена „индустриализация“. За което са необходими две неща: първо, много пари; и второ, много работна ръка, която да не е обвързана със земята (си), а да е мобилна, готова да бъде местена по гигантските строежи и заводи, за да се изгради „социализъм в една отделно взета страна“.

С тази цел през зимата на 1929–1930 г. съветската власт се впуска в „нова революция на село“ – още по-радикална и по-съсипваща от онова, което се случва след октомври 1917 г. Цели села са „разкулачвани“, изселвани на север или в пустините на Централна Азия; масово се изземат земя, добитък и домове; селските църкви са затворени, иконите унищожени, а камбаните – претопени. На тези масови репресии селяните в Украйна отговарят с бунтове и въоръжени въстания. Докато в един момент, когато вълната от съпротивата е в своя пик, лично другарят Сталин е принуден да излезе във в. „Правда“ със статията „Главозамайване от успехите“ (2 март 1930 г.), в която се обявява за „смекчаване на мерките“ (това е непосредствено след кървавото потушаване на въстанието на донските казаци).

Естествено нито Сталин, нито някой от държавното ръководство на СССР поема каквато и да е отговорност за извършените „крайности“ – нито тогава, нито после. Явно на „вожда на народите“ му е необходим кратък „отдих“, преди да подготви „окончателното решение“. И „колективизацията“ продължава. Специални части, пращани от градовете, още от края на 1930 г. започват да изземат цялото зърно.

Износът на пшеница е един от начините СССР да се снабди с твърда валута, необходима за „индустриализацията“. Световната икономическа криза (1929–1931) обаче срива стоковите пазари и Сталин продава на практика иззетото зърно на безценица. Но това изобщо не е важно за Кремъл, тъй като битката с украинското село има не толкова финансови, колкото политически измерения. През цялата 1931 г. реквизициите на зърно главоломно нарастват. Части на ОГПУ, заедно с отряди от партийни и комсомолски кадри, атакуват украинските села, претърсват житници и хамбари метър по метър; действат по доноси, разстрелват за неподчинение. През следващите седмици и месеци хиляди селяни са изпратени в лагерите. Според официални данни броят на затворниците в ГУЛаг скача в този период от 260 000 на 510 000 души. Много от хората, пристигнали там, са изнемощели от глад и скоро умират.

И това не е всичко. Съветските власти разработват система от мерки, за да попречат на гладуващите да напускат домовете си и да търсят храна другаде. Между декември 1932 г. и февруари 1933 г. специални военни подразделения са изпратени като „заградителни части“ в различните райони на Украйна, по границите с Русия и Беларус. Запазено е писмо от група беларуски работници: „Срамно е да гледаш гладуващите украинци да просят, които ти казват, че нямат зърно за посев, че в колхоза няма работа, храна няма… милиони хора скитат гладни из горите, по гарите и колхозите, просейки къшей хляб“.

Така стигаме до „гладната трагедия“ пред пролетта и лятото на 1933 г. Става дума, както пише Ан Апълбаум, за „третата фаза“ на пълно изтощение, когато вътрешните органи на милиони хора в Украйна са атрофирали, върлуват и болести, които ускоряват смъртта: скорбут, тиф, дифтерит. Случващото се е неописуемо. Момиче, което тогава е на 11 години, по-късно заявява, че вече не е изпитвало нищо: „самите ми чувства бяха атрофирани от глад“. Други чрез метафори описват трагедията. Татяна Павличка от Киевска област разказва, че майка ѝ приличала на „стъклено шише, пълно с чиста пролетна вода“. Тялото под дрехите било „прозрачно и пълно с вода като полиетиленова торба“. А хората не приличали на хора, а на гладни призраци. „Виеше ни се свят – си спомня трети, – всичко беше в мъгла. Страшно ни боляха краката, сякаш някой ни изтръгваше сухожилията.“ А друг очевидец не може да изтръгне от паметта си спомена за дете, което поклащало тялото си напред-назад и постоянно „припявало“ едва чуто: „Искам да ям, да ям, да ям“. Активистка, изпратена от Русия, за да иззема зърното, пише, че няма да забрави никога онези детски лица: „Те бяха лица на старци, сякаш бяха живели на земята седемдесет години. А очите им, Господи…“.

Затова Гладоморът в Украйна продължава да е „открит въпрос“, който не бива да остава без отговори.