Култура / Брой 6 (2979), Юни 2021

В надпреварите за Оскар и Златен глобус през 2021 г. се получи видимо „скупчване“ на ангажирани филми. И дори да пренебрегнем манипулациите около кандидатурата на социалиста Ъптон Синклер за губернатор на Калифорния през 1934 г. („Манк“) или намесата на ФБР в живота на Били Холидей („Съединените щати срещу Били Холидей“), пак остава достатъчно материал за размисъл.

Като цяло преобладават теми около движението за граждански свободи в САЩ през XX век, но с цел да разнообразим палитрата ще заобиколим срещата, на която приятелите Малкълм Х, Касиус Клей, Джим Браун и Сам Кук разискват гледните си точки относно защитата на правата на афроамериканците („Една нощ в Маями“), и вместо това ще приобщим към „Процесът срещу 7-те от Чикаго“ и „Юда и Черния месия“ един „по-модерен“ политически сюжет от ХХI век – „Мавританецът“.

Въпреки различните казуси трите филма си приличат не само по биографичния аспект, но и по категоричното противопоставяне между протагонистите и американската държава в лицето на нейните разузнавателни и правораздавателни органи. Съпоставянето им през 2021 г. води след себе си някои интересни наблюдения: как лозунгът Black Power от 1966 г. се е превърнал (още през 2013 г.) в Black Lives Matter, но в много отношения 50 години по-късно сякаш нищо не се е променило в страната на неограничените възможности. Или как тенденцията сред афроамериканските активисти да приемат исляма и да заменят рождените си имена с арабски десетилетия по-късно е изместена от „Войната срещу терора“, защото, когато партията на Черните пантери изчезва, а Студената война приключва, САЩ се нуждаят от нов враг.

Когато трябва да се въздава позакъсняла справедливост и да се „трие сол“ на главата на щатските институции относно тяхната „пандемична“ жажда за власт, на преден план често излиза темата за манипулацията. Благодарение на медийната информираност вече за никого не е тайна как изчезват политически неудобни хора, как се получават фалшиви самопризнания, засекретяват се документи или се внедряват доносници... Когато няма възможност да поднесе нови „шокиращи“ разкрития относно технологията на властта обаче, киното трябва да прояви по-голямо въображение в проследяването на конкретна житейска съдба, особено ако е биографично достоверна, защото правдоподобността често не върви ръка за ръка със запомняща се фабула в един игрален филм.

Пренебрегнат от Оскарите и дори отнесъл обвинения за драматизирано преувеличаване на истината с цел да предизвика зрителско възмущение, „Мавританецът“ на Кевин Макдоналд („Последният крал на Шотландия“, „Правилата на играта“) в много отношения е déjà vu история, дори и никога да не сте чували името на Мохамеду Улд Салахи. Отвлечен от дома си, изгубен за семейството, затворен тайно във военната база в Гуантанамо, където прекарва 14 години от живота си, без да му е отправено конкретно обвинение... Сюжет от антитерористичната офанзива на американското правителство след 11 септември, но също и отзвук от десетки години намеса във вътрешните работи на други държави още от времето на „Безследно изчезнал“ (1982, реж. Коста Гаврас). Що се отнася до игралното кино, за да бъде екранизацията на мемоарната книга „Дневник от Гуантанамо“ конкурентна за зрителското внимание, трябва да предложи нещо повече от несправедливите страдания на един затворник. И Кевин Макдоналд го прави– подготовката за съдебен процес му дава възможност да събере гледните точки на няколко страни: реакцията на военния прокурор, когато открива записите от разпитите, колебанието на адвокатката на Салахи относно неговата невинност и поведението на самия задържан, което оставя вратичка за съмнение дали той наистина не е бил важно действащо лице от редиците на „Ал Кайда“, оформят съспенс, поддържан умело от актьорското присъствие, особено това на Джоди Фостър (Златен глобус за поддържаща женска роля). Проблемът на „Мавританецът“ е, че въпреки емоцията на интригата посланието звучи някак формално, защото едно нарушаване на човешките права е разкрито, но на негово място се появяват две нови...

Ако сте „пристрастни“ към гражданските свободи и податливи на филмови внушения, истинският потрес от парадирането и злоупотребата с власт на американските управляващи кръгове ще дойде, когато видите как полицията нахлува посред бял ден и запалва седалището на политическа организация в Чикаго, обявено за „убежище за терористи“. „Юда и Черния месия“ е доста приказлив филм, който ни запознава с последната година от живота на един малко известен извън САЩ 20-годишен лидер на движението „Черните пантери“, като през цялото време скандира за комунизъм и революция. Така погледнато, проектът на Шака Кинг едва ли би станал много популярен в Източна Европа. От друга страна, получавате възможност да се запознаете с важен етап от движението за граждански права и свободи в Америка, да разберете какво различава политическата философия на пацифиста Мартин Лутър Кинг от тази на войнствения Малкълм Х, считан за духовен водач на „Черните пантери“, самоопределящи се като „социалисти маоисти“, и не на последно място, да се убедите за пореден път в полицейското своеволие и машинациите на ФБР. Но всъщност „Юда и Черния месия“ е преди всичко историята на дребния мошеник Бил О'Нийл, принуден да се внедри в организацията на Фред Хамптън и да понесе вината за своето предателство. Магнетизмът на Фред като харизматичен оратор спечелва на Даниел Калуя Оскар и Златен глобус за поддържаща мъжка роля, но Лейкит Стенфилд в ролята на Бил изнася филма като двигател на интригата, придавайки на биографичната драма усещане за трилър, което прави по-поносим 120-минутния политически памфлет.

Подигравката с човешките права и свободи е в основата и на третия политически сюжет. В „Процесът срещу 7-те от Чикаго“ също става дума за „Черните пантери“, но те заемат малка част от сложната идеологическа карта и превъзходната сценарна конструкция на филма на Арън Соркин. След дебюта си зад камерата с „Принцесата на покера“ (2017) сценаристът на „Доблестни мъже“, „Социалната мрежа“ и тв сериала „Западното крило“ прави показно как се борави с действителни събития и обществено ангажирана тематика. Мимоходом се задава контекстът на набиращата ярост антивоенна кампания в САЩ в края на 60-те и краха на демократическите идеали, който довежда до избора на републиканеца Никсън за президент. После са „нахвърляни“ подсъдимите и „държавната поръчка“ за прокурора. Но едва след като се озоваваме в съда, откриваме колко различни са обвиняемите – представители на често противоположни философски позиции, обединени от общата кауза; колко нагласен е процесът; колко откачен (официално „некомпетентен“) е съдията и най-вече какво точно се е случило, за да се стигне дотук – благодарение на демонстрацията, сглобена от ретроспекции, и разнообразните словесни сблъсъци между различните действащи лица. И ако не знаете какъв е бил реалният изход от този съдебен фарс, също като мен ще имате удоволствието да присъствате на истински трилър с неприкрити елементи на сатира, скромно отличен само с един Златен глобус за сценарий (докато Саша Барън Коен е направо във вихъра си).

През 1969 г. полицията влиза посред нощ и разстрелва в дома му афроамерикански активист за граждански права; същата година американски съдия нарежда на приставите в собствената си съдебна зала да пребият и след това да запушат устата на подсъдим от афроамерикански произход; четиридесет години по-късно в затвора в Гуантанамо Бей заподозрени в тероризъм все още чакат да получат обвинение и да бъдат изправени пред съда... Не, не изглежда нещо да се е променило съществено във възпитанието на нацията, допуснала расистка организация като „Ку Клукс Клан“, създадена през 1865 г., да продължи да съществува и 150 години по-късно.