Култура / Брой 7 (2980), Септември 2021

В послеслова си към изданието на „Абстрактното изкуство“ от 1980 г. авторката Дора Валие отбелязва, че е писала своята книга между 1964 и 1966 г.

Това e време на все по-устойчиво циментиране на „желязната завеса“, нагледно опредметена от Берлинската стена, на рязко противопоставяне между двата „лагера“ (официалната формулировка гласеше, че в областта на идеологията не може да има „мирно съвместно съществуване“). В същото време покълват плахи надежди за някаква либерализация, породени от „размразяването“ (Иля Еренбург), последвало смъртта на Сталин (1953 г.). В сферата на пластическите изкуства тези процеси се очертават особено релефно. Скоро обаче импулсите за решително преодоляване на догмите на стагнирания соцреализъм постепенно увяхват и се стопяват. Разгромът на „авангардистите“, устроен от съветския ръководител Никита Хрушчов на изложбата в залите на московския Манеж в самия край на 1962 г., съпроводен от груби инвективи и отправени заплахи към художниците, слагат край на очакванията за обновление.

През 1970 г. излиза книгата на Атанас Стойков „След заника на абстракционизма“. Преди това той вече е публикувал на руски език в Москва труда си „Критика на абстрактното изкуство и на неговата теория“ (1964 г.), който е негова докторска дисертация. Освен че е обявено за „реакционно“ течение, абстрактното изкуство, в схващанията, белязани от идеологическите императиви на соцреализма, е орисано да стане емблема на упадъка и на „формализма“.

Развитието на пластическите изкуства у нас се структурира и се осъществява в определени насоки, форми и изисквания, които отстоят на светлинни години от дебатите, съпровождащи авангарда и неоавангардите на Запад през 60-те г. и имащи отношение в частност към проблематиката на абстракционизма. Машината на ОХИ, която постъпателно обхваща практически целокупния художествен живот в България и заема централно място в него, тепърва ще набира скорост, за да достигне своя апогей през 70-те и през първата половина на 80-те г. Провъзгласеното „многообразие“ на стилове и течения естествено не включва нефигуративното изкуство.

През 1980 г. в Москва излиза програмната книга „Модернизмът. Анализ и критика на основните направления“, в която на абстракционизма е отредено видно място. Помня как четяхме подобни текстове – други просто нямаше – с интерес и с подчертано внимание предимно към приведените от критикуваните западни автори цитати.

В така очертания контекст е напълно разбираемо, че когато трудът на Дора Валие е издаден в Париж и скоро придобива заслужена популярност, за да бъде впоследствие признат и определен като „класика в жанра“, у нас липсват всякакви условия и предпоставки той да бъде преведен и въведен в научен оборот.

Нека добавим още нещо важно. През 60-те г. проблематиката на абстрактното изкуство е актуална и значима. Тя е свързана непосредствено с текущите процеси в пластическите изкуства. Днес тази проблематика има по-скоро историографски характер и може да бъде поместена в складовете на културната памет на „класическото“ модерно изкуство от ХХ в. Самата авторка прави недвусмисления извод, че абстракционизмът е феномен на миналото столетие.

„Абстрактното изкуство“ се утвърждава като основополагащо съчинение по темата, преведено на редица европейски езици. Дора Валие в еднаква степен и във възможната пълнота анализира както произведенията, така и идеите, възгледите – от „бащите основатели“ (Василий Кандински, Пийт Мондриан и Казимир Малевич) до Баухаус, минимализма и тенденциите след Втората световна война. Наред с художническите опуси в сферата на живописта и на скулптурата, съчиненията на автори като Конрад Фидлер, Адолф Хилдебранд, Хайнрих Вьолфлин и Вилхелм Ворингер са подложени са сбит, но много задълбочен разбор с оглед по-цялостното очертаване на общата картина в дълбочина. Авторката специално изследва особеностите на „граматиката“ на абстрактното изкуство, фокусирайки вниманието си върху специфичните характеристики на т.нар. „автореференциални знаци“, тоест на градивните елементи на новия тип пластически език. Разбираемо е защо тя естествено стига до лингвистиката и до семиотиката, отделяйки особено внимание например на такъв учен като Роман Якобсон.

Имах възможност да се уверя лично в това. През 1993 г. бях „комисар“ (французите предпочитат тази дума пред „куратор”) на изложба на съвременно българско изкуство в „Гран Пале“. Дора Валие дойде на откриването. Разглеждайки внимателно платната, тя деликатно и сякаш между другото напомняше, че съчетанието на тонове, форми и линии в картината не следва да е плод на случайността или на „чистата“ спонтанност, че тук са налице правила, макар и не идентични на онези във вербалния език, които се явяват закономерен и логичен резултат от разработването на определени концепции и възгледи, отнасящи се до особеностите на пластическия мироглед на даден автор.

Дълбоката вътрешна ангажираност към проблемите на модерното изкуство, ситуирането на стиловите характеристики на абстрактната живопис в контекста на „Голямата“ история на изкуството определяха интересите на Дора Валие и към някои наши художници. В едно великолепно есе за Димитър Казаков например тя отбелязва съответствията между „византийския стил“ и модерната живопис, като пише, че „... без да атакува основите на Ренесанса, той просто ги подминава, за да стигне до свободна пространствена структура, сходна с онова, което съвременната живопис наследява от движенията на авангарда“. В тази връзка бихме могли да си спомним за възхищението, което Анри Матис изпитва към руските икони.

В предисловие към единствената издадена у нас книга на Дора Валие „Изкуството: поглед отвътре“ (превод Данила Стоянова, 2001 г.) си позволих да напиша следното: „За съжаление трябва чистосърдечно да си признаем, че чувствително сме се разминали с модерното изкуство. Редица христоматийни текстове, документи, манифести или теоретични разработки все още не са преведени у нас. Дора Валие продължава да е по-известна във Франция, отколкото у нас“.

За съжаление почти нищо не се е променило оттогава до днес.

Ако свободно перифразираме Мирча Елиаде („Митът за вечното завръщане“), можем да кажем – за нас е свойствен „митът за вечното догонване“, което има всички шансове да продължи по-дълго дори и от прословутия ни „преход“.

Дора Увалиева (Валие) е френски изкуствовед от български произход. Тя е сестра на Петър Увалиев. Родена е в София на 23 юли 1921 г. Завършва Италианското училище в София и през 40-те години заминава да учи история на изкуството в Италия. Защитава дисертация върху византийското изкуство в Университета в Падуа. През 1950 г. се установява в Париж, а три години по-късно започва работа в престижното издание „Кайе д’Ар“, ръководено от Кристиан Зервос, за което прави разговори с Жорж Брак, Фернан Леже и Пабло Пикасо. Отделя специално внимание на художници като Серж Поляков и Жак Вийон. Тя е признат експерт по Митничаря Русо, на чието творчество посвещава специално изследване (1961 г.). През 1967 г. излиза монографията ѝ „Абстрактното изкуство“, която ѝ носи световна известност. Сред другите ѝ книги са: „Ориентири, живописта във Франция, началото и краят на визуалната система (1870–1970)“, „Изкуство, анти-изкуство, не-изкуство“, „От черното към бялото, цветовете в живописта“. На български език е издадена единствено книгата ѝ „Изкуството: поглед отвътре“ (превод Данила Стоянова, „Агата-А“, 2001). Умира на 12 септември 1997 г. в Париж.