Култура / Брой 7 (2980), Септември 2021

На пръв поглед 74-тият международен кинофестивал в Кан (6–17 юли) се проведе спокойно и дори уверено, но зад обичайната фасада прозираха нелеки рискове, поети в една крайно сложна ситуация, която няма как да бъде забравена лесно.
 

Най-напред – самият изглед на „Кроазет“. Не че в предишни години тълпата се е придвижвала лесно по прочутия булевард, но този път той беше наистина залостен. Стотиците метални прегради и пъплещите между тях хора го бяха превърнали в нещо средно между улица и строеж. Всъщност „Кроазет“, който винаги се е славил със свободолюбие и лекота, този път (логично) беше изцяло подчинен на санитарните мерки, наложени от КОВИД-19. Главната артерия на Кан сякаш беше останала без душа. Същото се бе случило и с Двореца на фестивалите, интериорът му бе буквално изкорубен и от иначе елегантната му и гостоприемна „вътрешност“ не бе останало почти нищо. Освен едни бели стени, служещи за опора на плакати с лика на Спайк Лий, тазгодишния председател на международното жури. С онази остроумна шега да се използва само горната част на лицето, тъй като се предполага, че долната е покрита с маска.

Не само той, но и всички участници в това първо грандиозно филмово събитие, събрало след близо две години филмовия елит на света на живо, трябваше да се подчинят на новите норми на живот. Едно е обаче, когато хората са в анонимна среда и остават някак незабелязани, друго е, когато се познават от години. Маските, задължителни по време на всички прожекции, а и на закрито, определено банализираха акта на колективното съпреживяване на гледане на кино. Още повече че след края на всяка прожекция хората бързаха да излязат на открито и на практика нямаха възможност да си говорят.

Че имаше усещане за притеснителен конфуз, имаше, и той засегна буквално всички. Дори освободеният от комплекси нюйоркчанин Спайк Лий на официалната церемония на закриването се обърка като малко дете и на практика провали целия ѝ съспенс, тъй като още в самото начало съобщи името на носителя на Златната палма („Титан“ на 37-годишната френска режисьорка Жюлия Дюкурно). Самата тя се вцепени от изненада и не можа да скрие обхваналото я разочарование от обстоятелството, че наградата ѝ се обявява по един толкова, меко казано, нескопосан начин.

Та тази напълно ненормална година, която Кан с всички сили се опита да направи по-поносима, бе заредена с възможности за всякакви изненади. Една от тях бе самата Златна палма.

Шок, граничещ с лудостта

Само най-смелите, а може би най-опитните участници във фестивала можеха да предположат, че тази година ще бъде отличено кино, в което външният ефект ще бъде търсен по един ужасно екстремен и брутален начин. Още повече че до прожекцията на „Титан“, а също и след нея почти не се разбра защо Алексия, героинята на новата звезда на френското кино Агат Русел, преживяла автомобилна катастрофа като дете и „спасена“ от медицинска титанова пластина в главата, е толкова важна за един напомпан със стероиди пожарникар (Венсан Ландон). Истината е, че по време на фестивала критиката буквално презря филма, защото предпочиташе да се наслаждава на режисьори, които наистина обича, като Леос Каракс („Анет“), Рюсуке Хамагучи („Карай колата ми“), Апичатпонг Верасетакул („Мемория“), Асгар Фархади, („Герой“), към които тази година си прибавиха и Надав Лапид с „Коляното на Ахед“ и Юхо Куосманен с „Купе № 6“. Те също получиха награди, но някак по-неефектно, повече споделени, отколкото индивидуални, принцип, напълно недопустим за Кан. От своя страна публиката също не намери в „Титан“ своя филм, тъй като в него тя не откри успокоение за себе си (понесоха се слухове, че зрители са припадали в залите). Тогава защо? Едно от обясненията, лансирано от медиите, беше, че тази година журито е търсило френски филм, направен от жена. Може и да е така, въпреки че подобни конспирации почти никога не отговарят на истината. Друго обяснение беше, че на фона на останалите филми „Титан“ рязко се е откроил с отсъствието на каквато и да е интелектуална претенция или социален ангажимент, а се е наложил с неочаквана „пънкарска“ смелост. Едва по-късно, когато Дюкурно, позната на канската публика с пиетета си към чудовища и деформации, започна да обяснява, че за нея филмът е любовна история между две същества, от които едното е останало без родителска любов, а другото – без обич към безвъзвратно изчезналия си наследник, започна да се оформя някакво друго отношение към филма. А то е, че зад една нагло натрапена безчувственост всъщност се крие искрен копнеж по взаимност. И тогава сравненията с киното на великия канадец Дейвид Кроненберг и по-специално със силовия му шедьовър от 1996 г. „Катастрофа“ започнаха да минават на заден план, за да изпъкне онова, което самата Жюлия Дюкурно заяви, че я вълнува главно едно нещо и то се нарича „човешко тяло“. Именно него тя облича и оцветява по невъзможен начин, а после (с помощта на специалисти премята във всякакви посоки). Агат Русел, за която това е първа роля в киното и която до този момент се е изявявала главно като модел, журналист и фотограф, е била напълно наясно, че в продължение на месеци тялото няма да ѝ принадлежи. „То стана изключителна собственост на филма, чрез него, а и чрез телата на останалите персонажи около мен трябваше не да говоря, а да действам“. И наистина, съвършената фигура на актрисата, която постоянно хвърчи напред-назад, и непредвещаващото нищо добро напрегнато лице влизат в отличен, макар и доста отблъскващ синхрон. В същото време обичаният във Франция (но заради съвършено различни типажи) Венсан Ландон в продължение на две години е подготвял мускулатурата си така, че няколкократно да увеличи обема ѝ. „Когато преди време режисьорката ми сподели, че пише сценарий специално за мен, и когато разбрах, че става дума за пожарникар с напомпани бицепси, започнах да тренирам всеки ден. Исках да ѝ покажа, че и аз мога да бъде „рокендрол“.

В края на краищата и критика, и публика се примириха. А последната със сигурност (когато това стане напълно възможно) ще напълни киносалоните на света, за да гледа точно този филм.

Другите теми

И така, този път откроилото се в Кан не беше преобладаващото. Все пак имаше редица завръщания към теми и стилове от страна на режисьори, които Кан обича и на които държи. Един от тях е иранецът Асгар Фархади. Независимо че неговият „Герой“ сподели Голямата награда на журито с „Купе № 6“ на по-малко известния, но много оригинален Юхо Куосманен от Финландия, той наистина покори всички. Заплетеният морален казус, в който мъж на средна възраст и баща на заекващо дете иска заедно с новата си любов да получи втори шанс за щастлив живот, но по пътя към целта се сблъсква с общоприетите норми на обществото, не остави никого равнодушен. Обръщането му към онова, което прави най-добре – драми с фатално неразрешими казуси, го върна към 2011 г. и неоспоримия „Раздяла“, за който той получи не само Златна мечка в Берлин, но и Оскар. Фархади е безспорен майстор, който знае как да прониква в криволиците на човешката душа и без да взема страна, да показва трудностите на нейното пречистване. Не толкова уверен в изначалната доброта и особено в тази на институциите, които по призвание трябва да се грижат за свободата на творчеството, бе и продължава да е Надав Лапид от Израел. Страховитият му „Коляното на Ахед“, в който един кинорежисьор не успява да се примири с налаганата му цензура, сподели Специалната награда на журито с напълно противоположния „Мемория“ на Апичатпонг Верасетакул за (не)възможните спомени от вечността. Болката, независимо дали те хваща в пустинята, или в джунглата, дали идва от настоящето, или от миналото, продължава. Пронизваща, както е и в „Карай колата ми“ на Рюсуке Хамагучи по разказ на японския писател Харуки Мукарами (Награда за най-добър сценарий, а също така и Награда на критиката).

Имаше ли филм, който в най-голяма степен отговаря на световната (пост)КОВИД депресия, но остана недооценен? Да, и за мен това е „Грипът на Петров“ на Кирил Серебренников, не по-малко луд от „Титан“, в който главните теми се въртят около един малко по-различен вирус: този на обречеността да се живее в постоянни (ненавиждани) терзания. Както често се случва в Кан, когато даден руски филм остане недоразбран, обикновено се дава награда на оператора му, в случая – невероятният Владислав Опелянц. Явно дистанция между Кан и Русия в киното продължава да има и Серебренников няма да е този, който ще я преодолее.

Защита на националното кино

Основателно или не, в Кан често се подхвърлят мнения, че фестивалът се грижи за френските филми прекомерно и по този начин пренебрегва заглавия, идващи от страни с по-малък производствен капацитет. Тук е мястото да се повтори, че няма нищо вярно в някаква теза за „изключване“ и че Кан е живото доказателство за това. Този път бройката на френските филми беше по-голяма от обичайната и това се дължи най-малко на две обстоятелства – първо, съществуването на музикалната комедия „Анет“ на Леос Каракс (Награда за най-добър режисьор), успешна копродукция между Франция и Щатите, и второ, сериозните щети, които понесе индустрията през миналата година. Драматичният спад на производството, колкото и да беше подпомогнат с допълнителни субсидии (а не като у нас!), сега се компенсира и морално. Именно фокусирането на вниманието върху филми като „Франция“ на Брюно Дюмон, „Фрактурата“ на Катрин Корсини, „Всичко мина добре“ на Франсоа Озон, „Олимпиадите“ на Жак Одиар и върху много други филми в паралелните програми е израз на разбирането, че националното кино трябва да е приоритет в културната политика на страните от Европейския съюз. Видяха се различни тематични подходи – ирония и сарказъм към медиите, съпричастност към социалните пропасти в обществото, одобрение към готовността да се помага на възрастните хора дори и в пътя им към смъртта, афинитет към интимните преживявания на младите независимо от расата, към която принадлежат. Разнообразието, свободолюбието и тактичността, с която се слави най-доброто френско кино, ги имаше и те бяха споделени.

Българското участие

Както беше планирано, „Жените наистина плачат“ на Мина Милева и Весела Казакова беше показан на националния празник на Франция, 14 юли, в паралелния конкурс „Особен поглед“. Френският копродуцент Ici et La Productions, съвместно със световния дистрибутор mk2 си бяха свършили отлично работата и филмът успя да предизвика добър медиен интерес с интервюта в издания като Variety, Le Film Français, Cineuropa. Имаше и приятно изглеждащи, специално направени за целта тениски. В шикозен тоалет вече прочутата Мария Бакалова даде своето рамо на екипа. Филмът даже попадна в класация на 20-те най-продавани заглавия на пазара.

Що се отнася до въпроса кой и защо е прострелял кървящия щъркел в началото и на финала на филма, струва ми се, че това е разговор, който би било добре да си водим и вкъщи. Но ако е възможно, без толкова много крясъци и тръшкания на врати.

За да има риск, но и надежда!