Култура / Брой 7 (2980), Септември 2021

А. Дирк Моузес, професор по глобална история на човешките права в университета на Северна Каролина в Чапъл Хил, публикува на 23 май т.г. статия в онлайн списанието Geschichte der Gegenwart (История на съвременността) под заглавие „Катехизисът на германците“. В нея той подлага на съмнение изключителността на Холокоста. Моузес оспорва пет убеждения, които според него поддържат мита за Хоколоста в Германия. 1) Холокостът е единствен и за разлика от други геноциди за пръв път в историята една държава се опитва да унищожи един народ по идеологически причини. 2) Холокостът се мисли като цивилизационен разлом, който образува моралния фундамент на германската нация и дори на европейската цивилизация. 3) Германия носи особената отговорност за евреите и е задължена да е лоялна към държавата Израел. 4) Антисемитизмът е специфично немски феномен, не бива да се бърка с расизма. 5) Антиционизмът е антисемитизъм.

„Милиони германци са приели през изминалите десетилетия, че греховното минало на нацията им може да бъде опростено само чрез този катехизис. Накратко, катехизисът предполага една история на изкуплението, в която „жертването“ на евреите от нацистите по време на Холокоста е предпоставка за легитимиране на Федералната република. Затова за тях Холокостът е много повече от важно историческо събитие: той е свещена травма, която в никакъв случай не бива да се обединява с други събития – чрез жертви, които не са евреи, или други геноциди, тъй като това би засегнало неговите сакрални спасителни функции.“

Моузес обвинява германците в морален „хюбрис“, довел до „забележителната ситуация германци, които не са евреи, да поучават американски и израелски евреи за коректната култура на възпоменанието и лоялност към Израел“.

Статията предизвика дебати в немската преса. Трябва да се отбележи, че това е трета вълна дискусии за близо година – след миналогодишния дебат около камерунския философ Ашил Мбембе, който трябваше да открие Рурското триенале, но беше обвинен в антисемитизъм заради сравненията, които прави между вътрешната политика на Израел и апартейда в Южна Африка, който пък сравнява с Холокоста. Дискусии предизвика и писмото до канцлера Ангела Меркел, подписано от 60 германски и израелски интелектуалци, които изразяват загриженост от „инфлационната, фактически необоснована и незаконосъобразна употреба на термина антисемитизъм“ и от „потискането на легитимната критика срещу политиката, водена от израелското правителство“. Повод за писмото бе приетата с мнозинство от Бундестага през май 2019 г. резолюция, която обявява за антисемитско международното движение БДС (Бойкот, изтегляне на инвестициите и санкции за Израел). В резолюцията се посочва, че кампанията, която БДС води, да се слага лепенка „Не купувай“ на израелските стоки напомня на нацисткия бойкот на еврейски стоки с призива „Не купувай от евреи“. В дискусиите попадна и преведената на немски повече от десетилетие след издаването ѝ книга на Майкъл Ротбърг, професор от Университета на Калифорния в Лос Анджелис, Multidirectional memory: remembering the Holocaust in the age of decolonization. В края на март 2021 г. авторът и германският професор по история на Африка Юрген Цимерер излязоха в обща статия в седмичника „Цайт“ с апел да се вдигне табуто върху сравнението на Холокоста с други геноциди и за глобализиране на историята.

Днешният спор, определян като спор на историците 2.0, идва след онзи от средата на 80-те години на ХХ век, когато консервативният историк Ернст Нолте публикува статията „Минало, което не иска да отмине“ („Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“, 6 юни 1986 г.). Той твърди, че националсоциализмът е табуизиран в Германия. Какви са историческите причини за нацисткия геноцид над европейските евреи, пита Нолте. „Не извършиха ли националсоциалистите едно „азиатско дело“, може би само защото гледаха на себе си и на себеподобните си като на потенциални или действителни жертви на едно „азиатско“ дело? Не беше ли Архипелаг ГУЛаг преди Аушвиц? Не беше ли „класовото убийство“ на болшевиките логическият и фактически предшественик на „расовото убийство“ на националсоциалистите?“ В последвалия дебат философът Юрген Хабермас се противопоставя на ревизионисткия опит да се омаловажи изтреблението на евреите чрез сравнения с други масови престъпления. Днес, 40 години по-късно, ръкавицата хвърлят автори в областта на постколониалните изследвания.

„В центъра на постколониалното мислене е теорията на Мишел Фуко, според която не съществуват факти, а само дискурси. Задача на философията, литературната теория и историческото писане е да се разобличи функцията на дискурсите за поддържане на властовите структури“, пише коментаторът на „Велт“ Алан Позенер. „Тъй като този радикален релативизъм всъщност поставя под съмнение всеки текст, хора като Моузес, които разбират себе си като учени и активисти, приемат собствените си продукти за изключения, понеже те служат на прогреса. Следователно те не питат дали нещо е истина или лъжа, а на кого служи…“ В подкрепа на твърденията си Позенер цитира финала на Моузес: „Няма съмнение, катехизисът е изиграл важна роля при денацификацията на страната. Добре е, че в Берлин има мемориал на Хоколоста. Ала страната се променя… Време е да се простим с този катехизис и да се предоговорят изискванията за историческа справедливост, които да вземат под внимание всички жертви на германската държава и всички германци…“ „Без съмнение страната се промени. Промениха ли се историческите факти?“, пита Позенер.

Друг немски публицист, Тиери Шервел, написа в сайта Perlentaucher: „Най-ярките книги и филми за Холокоста са разкази. Те разказват историите на своите автори – книгите на Примо Леви и Рут Клюгер, историята на другите като филма на Марсел Офюлс „Хотел Terminus“, историята в цялост като Раул Хилберт, Клод Ланцман или Сол Фридлендер. Тези автори не поставят страданията на жертвите на Холокоста над другите, ала искат да извлекат поука. Постколониализмът е битка на наратива срещу разказа. За Юрген Цимерер Холокостът е „колониален геноцид“. В понятието за геноцид особеностите на Холокоста са орязани, за да бъде включен той в една нова глобална история“.

В Европа няма консенсус за паметта

Поддържат ли германците „култ към вината“, както твърди изследователят на геноцида А. Дирк Моузес. Историкът Фолкер Вайс пред „Тагесцайтунг“

Господин Вайс, авторитетният изследовател на геноцида и преподавател в САЩ А. Дирк Моузес публикува в онлайн изданието Geschichte der Gegenwart полемична статия под заглавие „Катехизисът на германците“. Тя междувременно бе преведена на английски и приета донякъде много възторжено. Вие се изказахте критично за статията на Моузес. Какво точно ви смущава?

Текстът като цяло е претоварен, той тематизира колониализма, сблъсъците около германската култура на паметта, въпроса за уникалността на Шоа, Израел и движението за бойкот на Израел БДС. Той свежда тукашните дебати за миналото до пет т.нар. основни „убеждения“, ала почти никое от тях не издържа. Така например той твърди, че Германия приема антисемитизма за специфично немски феномен. Наистина политиката на унищожение на националсоциалистите е специфично немска, ала никой не оспорва, че антисемитизъм е имало и има в много други страни. Друго твърдение е, че паметта за Холокоста образува „моралния фундамент на германската нация, често дори и на европейската цивилизация“.

Какво не е вярно?

Бих го приел за напредък, ала и това не отговаря на действителността. Признаването на особеното значение на Шоа е относително нов феномен, който се наложи едва през 90-те години. Тази гледна точка обаче е приета от един ограничен образован елит, както показва и погледът върху онлайн коментарите. Изглежда, Моузес бърка своя либерален академичен космос с германското общество. И Европа е далеч от консенсус по отношение на политиката на паметта – достатъчно е да видим дебатите в Полша или Унгария. Антиционизмът и антисемитизмът трябва да се разграничават, понеже антиционизмът познава различни, включително и вътрешноеврейски форми. Най-трудно обаче приемам основната теза на Моузес, че днес германците търсят във филосемитизма същото спасение, каквото и в антисемитизма.

Бихте ли го доизяснили?

Моузес твърди, че германците са приели, че за греховното минало на своята нация могат да получат прошка само чрез този катехизис. Той вярва, че така е създадена една „история на изкуплението“, в която жертвата на евреите по време на Холокоста е предпоставка за легитимиране на Федералната република. Това е много своеволно тълкуване. В тезите на Моузес аз откривам преди всичко неприязън към трудовете на Дан Динер[1], може би трябваше да озаглави текста си „Катехизисът на Динер“. Редица мотиви на Моузес могат да се открият в антисемитския памфлет Finis Germania на Ролф Петер Зиферле[2].

Доколко аргументацията и тонът на Моузес ви напомнят дебатите за миналото сред десните?

Моузес упреква тези, които посочват различията между колониалната власт и политиката на унищожение на нацистите, че практикуват екзорсизъм, това му напомняло за процесите срещу еретици. Неговата „теза за сакрализацията“ не е нова. По правило тя се представя в кръгове, които оплакват изгубеното значение на религията и виждат в политиката на паметта конкуренция в полагането на смисъл. С тази аргументация Моузес не бива да се учудва, че служи като главен свидетел на десните в Германия. Мартин Зелнер от идентитаристите[3] вече го приветства като „постколониален разрушител“ на омразната култура на паметта.

Моузес осъжда и това, че антисемитизмът в Германия се смята за предразсъдък и идеологема сам по себе си, която не трябва „да се смесва в расизма“.

Това със сигурност е един от контекстите на дебата. Дали обаче расизмът е виждал в не-белите могъщ, вездесъщ световен враг, който контролира както комунизма, така и капитализма, както антисемитизмът гледа на евреите? Въпреки че расистките закони в САЩ са валидни до 60-те години, американците не събират не-бели хора от Тихоокеанския и Карибския регион, нито от Южните щати. Докато германците полагат всички усилия да заловят евреите в своята сфера на влияние, за да ги унищожат. Разбира се, антисемитизмът и расизмът са сродни феномени, ала различията във всеки конкретен случай трябва да се взимат под внимание.

Разрешим ли е конфликтът между изследванията на Холокоста и постколониалните изследвания?

Аз мисля, че същинският въпрос в дебата е как паметта за Шоа може да бъде универсализирана като напомняне към цялото човечество, без това да направи еврейските жертви невидими. Разширяването на перспективата чрез нови обществени групи и извън националните граници е обективен процес. Различни гледни точки към Втората световна война вече се откриват и в израелското общество. Оцелелите от Шоа имат различен опит от евреите в Африка и Близкия изток, бившите войници от Червената армия имат самосъзнание на победители.

Германската политика на паметта десетилетия наред се занимаваше със своите загинали във войната, еврейските позиции оставаха маргинални. Ала и в други страни имаше слабо разбиране за спецификата на еврейските жертви. И на Изток, и на Запад доминираха национални и политически наративи. Те трябваше в един момент да бъдат преодолени. Оцелелите жертви си извоюваха място в паметта, от тази гледна точка и самата памет за Шоа беше процес на деколониализация.

Превод от немски Людмила Димова

Фолкер Вайс (род. 1972 г.) е историк и публицист. Изследва историята и настоящето на десните екстремисти в Германия. От 2021 г. е гост-професор в Института за история на новото време към Университета „Инсбрук“. Сред публикациите му са книгите „Новата десница на Германия. Настъплението на елитите – от Шпенглер до Сарацин“ (2011), „Модерна антимодерност. Артур Мьолер ван ден Брук и обратът на консерватизма“ (2012), „Авторитарният бунт. Новата десница и залезът на Запада“ (2017).