Култура / Брой 7 (2980), Септември 2021

Създаването на Националния филмов център се явява резултат от общото желание на филмовите професионалисти и държавата да конструират живота на киното в България по западноевропейски образец и да го възродят след неговия крах след 1989 г. Ще припомня, че преди това родното седмо изкуство беше изцяло държавно. До 1989 г. то се ръководи от Творческо-стопанското обединение (ТСО) „Българска кинематография“, пример за пълeн монополизъм в сфера, която едновременно е изкуство, но и културна индустрия. В това обединение влизат 37 предприятия, подредени в затворен кръг на циркулиране на финансовия ресурс, където се губят границите на инвестиране, производство и реализация на филмовия продукт. Няма разлика между губещи и печеливши звена – средствата се придвижват в посока, която ръководният орган прецени. Тази структура носи чертите на тоталитарната система и нейната политика в областта на българското кино.
 

След 1989 г. производството на филми спира да функционира по съществуващия модел, хиляди професионалисти остават без работа, киномрежата започва да се свива, а филмовият репертоар е ограничен. Държавата постепенно преминава от централизирана и планова икономика към пазарни механизми на функциониране. Промените не подминаха и българското кино, дори напротив – то най-бързо се реформира. Вероятно и затова досега ближе раните си – травми от детството.

Създаден е отдел „Кино“ в Министерството. Тогавашният министър на културата, проф. Димо Димов, утвърждава временен правилник за субсидиране на производството и разпространението на български филми. В него е записано, че „правилникът действа до създаването на нова структура за националната кинематография и влизане в действие на нов финансов механизъм за субсидиране от страна на държавата на игралното, документалното, научнопопулярното, анимационното кино, Българска национална филмотека и разпространението на филми“. За първи път в правилника във връзка с постъпленията от разпространението на филми е назована и бъдещата институция, която Министерството възнамерява да създаде – Националният филмов център. На 6 юни 1991 г. Министерският съвет закрива ТСО „Българска кинематография“ и на негово място се създава Национален филмов център към Министерството на културата. Основните дейности, отредени му да изпълнява, са да координира филмопроизводството и кинообслужването, продуцентската и филморазпространителската дейност“. През лятото на 1991 г. са разработени и приети основните нормативни документи за работата на филмовия център: Наредба за устройството и дейността на НФЦ и Правилник за продуцентска дейност, обединени през 1994 г. в Правилник за устройството и дейността на НФЦ, където е включена и разпространителската дейност. Със създаването на Националния филмов център киното в България започва да функционира по нови правила, съобразени с най-добрата практика в европейското кино. Важен момент за присъединяване към световната практика е навлизането и налагането на професията на продуцента, като човек, който взима инициативата за създаване на дадено произведение. Благодарение на тези промени България вече има възможност да получава финансиране от чуждестранни национални институции или фондове като Eurimages, въпреки че страната ни не беше все още член на Съвета на Европа, към който е Фондът. Несъмнено успех бе и присъединяването на България към Програма „Медиа“ години преди да стане член на Европейския съюз. След 12 години и с голямо закъснение през 2005 г. бе приет и Законът за филмовата индустрия.

Правя тази подробна ретроспекция, защото тя е важна от гледна точка на генезиса на скандалите, които нездравословно често съпътстват българското кино през всичките тези години, откакто е създаден Филмовият център. Нямам никакво съмнение, че сред причините за проблемите на първо място е пословичната ни привързаност към опорочаване и деформиране на доказани европейски практики. И колкото и елементарно да звучи като обяснение, родният ни манталитет се е вкоренил в голяма част от драмите ни. Ръководният пост на НФЦ се оказа ветровито и неблагодарно място, дори за доказали се и уважавани професионалисти във филмовата общност. Нито често сменящите се директори, нито Националният съвет за кино успяха през годините да разсеят съмненията за злоупотреби с държавната субсидия и лобизъм, за нагласени конкурси с уговорени членове на художествените комисии, за отсъствие на контрол върху разходването на средствата и т.н. Към всичко това добавям и липсата на доверие в продуцентите. Заради порочната практика на отделни техни представители се хвърля сянка върху цялата гилдия и професия.

Допреди няколко години с малки изключения имаше и еднопосочно действие – получаване на обществен ресурс за създаването на филми, без това да е обвързано с качеството на творбите и отношението на публиката към тях. Дори и след спорните промени в Закона за филмовата индустрия вече има ясна норма, задължителна за всички, които се ползват от неговите правила, а именно „защита на правата и интересите на зрителите“. За щастие в последно време се появи лъч надежда, благодарение на новото поколение филмови творци.

През тези 30 години Филмовият център, като представител на държавата, и Националният съвет за кино, главен консултативен орган към агенцията, така и не започнаха дискусия какво национално кино искаме да правим, в каква посока да се развива, имаме ли нужда от детски филми, как да се стимулира мрежата от киносалони и т.н. Въпросният Съвет освен предложения за нормативни актове и номинации за Оскар има още много други задачи, а една от тях е най-важната, която през годините не виждам да е осъществил адекватно, а именно – да разработи и предложи на министъра на културата Национална програма за развитие на филмовата индустрия. Досега не съм видял нито една инициатива, подета от Филмовия център. Сякаш през годините той се е превърнал само в „гара разпределителна“ за обществени средства и не прави нищо друго, освен да върви след повелителите на властта. През последните три години дори не успява адекватно да организира най-важните национални фестивали – „Златна роза“ и „Златен ритон“.

За съжаление трябва да се признае, че Националният филмов център обира и негативите от липсата на алтернативни източници за финансиране на киното. През годините професионалистите в българското кино настояваха политиците да изпълнят предизборните си обещания за създаване на фонд „Българско кино“; да насърчат меценатството и възможностите за алтернативни източници на финансиране; да въведат санкции и да предотвратят нарушаването на авторските права от пиратските сайтове за споделяне на филми. Всичко това, разбира се, не е изолиран случай в родното ни кино, а част от общите порочни тенденции и липсата на политика по отношение на българската културна индустрия. Политиката на държавата – в лицето на Министерството на културата, към българското кино стана видима с приетите набързо и по политическа поръчка промени в Закона за филмовата индустрия. Бяха пренебрегнати справедливи и професионално формулирани и защитени предложения. И тук, за съжаление, ръководството на НФЦ заедно с представители на законодателната власт се превърнаха в защитници на лобистки поправки, които да облагодетелстват определени близки до властта кръгове, но не и филмовата общност. Закономерно всичко това доведе до безвремие в киното ни, за което пандемията няма вина.

Всъщност голяма част проблемите в българското кино, които рефлектират и върху работата на НФЦ, се раждат и от липсата на комуникация във филмовите среди. Забелязах това още когато затвориха кафенето и ресторанта на Съюза на българските филмовите дейци в Дома на киното.

Крайно време е след 30 години Националният филмов център най-сетне да се сдобие със собствена сграда с киносалон, а за разкош – и с кафене за филмови срещи. Това би могло да бъде „Модерен театър“ – най-старото ни кино, където да се помещават офисите на Филмовия център, а в киносалоните да се прожектират всекидневно игрални, документални и анимационни филми. Защото в началото на 90-те години всичко започна с ентусиазъм, по „френски модел“ и в името на бъдещето на нашето кино… с най-добри намерения.