Култура / Брой 7 (2980), Септември 2021

Когато един художник се прибави към вече познатите ни творци, неговите работи се вписват в мрежа от съответствия. И ако е наш съвременник, достатъчно е да се проследят тези съответствия, за да се види собственият му път. Има обаче случаи – Казаков е един от тях – които са изключение от правилото. Тогава възниква необходимостта от разширяване на съответствията, за да се стигне до мрежа с по-обширни координати.

Гледайки живописта на Казаков, установяваме, че тя не произтича от никаква тенденция, не наподобява никакъв модел нито на концептуално ниво, нито по отношение на цветовата гама или на техниката. Онова, което идва отдругаде в тази живопис, принадлежи на една друга страна: България. Знаем, че днес дори най-непристъпните граници биват преодолени от новите изразни средства и че навсякъде по света се практикува живопис, чиито начала са свързани с историческите авангарди от началото на ХХ в.

Възрастта на Казаков – той е роден през 1933 г., както и следването в Художествената академия в София би трябвало да осъществят такава връзка. Ала щом той заговори за Художествената академия, става ясно, че у него е имало истински бунт срещу полученото образование, че е искал да поеме в друга посока. Но в каква? Ако се съди по онова, което разкриват картините му, той е тръгнал срещу „културните“ начала в живописта, наложени му от неговите професори, връщайки се към своите селски корени, чиито знаци се е заел да дешифрира. След като отхвърля всичко научено, Казаков е задействал „блокирани елементи“, съхранили се тук-там в българския фолклор, от онова, което някога в Средновековието е представлявало определен стил – византийския стил – с който си остава свързано миналото на цяла православна Европа. Така, без да атакува основите на Ренесанса, той просто ги подминава, за да стигне до свободна пространствена структура, сходна с онова, което съвременната живопис наследява от движенията на авангарда, които на Запад систематично разчупват всички дадености на ренесансовия реализъм и най-вече пространствените структури, основаващи се върху перспективата. И ако е вярно, че живописта на Казаков се изплъзва от обичайните съпоставки, след като възстановим изминатия от него път, виждаме, че той е в позиция, симетрична на днешното изкуство. Симетрична позиция, ограничаваща се само до концепцията за пространството; на нивото на цветовете или на техниката се появява разлика, която отново ни препраща другаде. Византия е в основата на друга естетика, в която цветовите гами се стремят да постигнат такава интензивност, че ако картината е успешна, се стига до нажежаване. Цветът следва да се възпламени отвътре. Той трябва да носи в себе си своя блясък, за да се стигне дотам, че избликът да бъде забелязан, сякаш идва от твърде далеч, все едно че е белязан от времето. Затова се прибягва до техника, възстановяваща позабравените процедури на „излъскването“. Цветът става част от самата концепция за картината: двете страни на изменчивото време подтикват то да бъде възстановено.

Живописта е за Казаков мястото, където могат да се впишат следите на времето, към които се добавя и друг елемент: неговата собствена памет, съотнасянето към преживяното. Той го отбелязва такова, каквото е, без възможна цел, доколкото то подсигурява погледа чрез посредничеството на композицията, чрез отвесно гмуркане, напълно космическо, в свят, изобилстващ от символизирани форми: ябълката, срязана на две, Ева, чешмата (която толкова е обичал в родното си село) или каруцата (на дядо си). Систематично квадрираният формат на картината благоприятства откриването на пространството и то още от центъра изключва навързването на плановете. За разлика от кроткото и „открито прозорче“ към реалността, картината се отъждествява с това пространство, не само активно във всичките си точки, но и подсилено от гравитацията на формите, устремени надолу. Тази невероятна динамика превръща картината в множествен образ, където преживяното и архетипното се свързват, доколкото Казаков иска живописта да играе по нишката на намереното време.

Превод от френски Тони Николов