Култура / Брой 8 (2981), Октомври 2021

С унгарския писател Виктор Хорват разговаря Тони Николов

„Всеки роман е политически, защото независимо каква епоха описва, през нея ни дава днешното време. Дори да не искаме, то се прокрадва в писането ни.“ Писателят представи в края на юни в Унгарския институт в София романа си „Моят танк“

Историята е особен контрапункт в романите ви. „Турско огледало“ е немислимо без османското нашествие в Европа, а „Моят танк“ – без нахлуването на Варшавския договор в Чехословакия. Има ли връзка между вашия начин на писане и „инвазията“?

Не бях се замислял, но един такъв въпрос е обоснован. Не го свързвам непременно с „инвазията“ като такава, по-скоро имам друго обяснение. Мисля, че това е свързано с аномалиите в човешките макрообщества, ако се върнем дори по-назад: „1984“ на Оруел, книгите на Франц Кафка и Роберт Музил. Проблемът може да е изведен на социално ниво, както в „1984“, а може и да е на съвсем лична основа. Наскоро си дадох сметка за това и започнах да разсъждавам по въпроса. Знаете ли, всяко нещо, което има добър край, в западното изкуство минава за кич. С изключение на Шекспир, половината от пиесите му все пак имат „хепиенд“. Защо това е толкова важно за днешния читател? Ако се върнем още по-назад, към античните романи (Апулей и Петроний), там кошмарният край изобщо не се е превърнал в изискване. Китайските приказки също са с добър край. За тези неща си мисля от една-две години и това е най-голямото предизвикателство в момента за мен: дали може да се напише роман, който да свършва добре и въпреки това да не е кич? Като книгите на Людмила Улицка или „Любов по време на холера“ на Маркес, където уж всичко завършва добре, но пред лицето на смъртта. Ала примерите не са много.

Прави впечатление колко щателно работите с историческата фактология, за да я деконструирате иронично в „Моят танк“. Почитател ли сте на Милан Кундера? Има ли негови влияния в прочита ви на 68-а година?

Фактологичното изследване е много важно. Историята винаги си остава „голямата рамка“. Трудно е да се започне начисто, върху празния бял лист. Ето защо историческата рамка помага по някакъв начин. Без изследване по темата може да се напише и хубав роман, но той няма да е исторически. Ще си остане само роман, което означава „фикция“. И ако фактологията, която се опира на документи, заема 95 %, то с останалите 5 % можеш да пристъпиш много по-свободно към повествованието. Защото онези 95 % държат една здрава структура и още по-изненадващо е, когато всичко се смесва с безумствата на героите, като ги прави по-убедителни.

Що се отнася до Кундера, много вероятно е несъзнателно да ми е влиял. Не съм си мислил за „Непосилната лекота на битието“, но страшно много обичам този роман. Не бих посмял да го отрека.

Съзнателно използваният мотив в романа е собственото ми детство. Бил съм на шест години, току-що си купихме телевизор. И дори през Янош-Кадаровата телевизия се процеждаше какво се случва по онова време във Франция, на студентските протести срещу войната във Виетнам, на „Уудсток“, в хипи и бийт културата по света. Вече се виждаше нещо извън социализма, което става по големия свят. Най-важното е, че събитията в Прага се случват на 20 август. Тази дата е национален празник в Унгария, това е денят на св. крал Ищван.

Както ви казах, бях на шест години и през септември тръгвах на училище. Тогава баща ми с гордост ми обясни, че в Чехословакия имало проблеми, но Съветският съюз заедно с останалите социалистически държави отишли и помогнали да се възстанови социализмът в ЧССР. Баща ми беше комунист. Той вярваше в комунистическата идея. Аз пък обичах баща си. И се зарадвах, че всичко се е развило добре.

Остана ли си нахлуването в Чехословакия през 1968 г. травматичен спомен за унгарците? Или е по-скоро потулен спомен, както при българите?

Сегашното унгарско правителство смята, че това е „срамна работа“ и по-добре е да не говорим за тези неща. Споменът не е толкова травматичен за унгарците в Унгария, но е особено травматичен за унгарците, живеещи в Словакия. Защото според сатанинския план на съветската армия всичко е било организирано така, че точно унгарските части да навлязат в териториите на Словакия, където живее унгарското малцинство. Това е и сюжетната линия на „Моят танк“. Което е наистина много лош ход за унгарците, защото тамошните унгарци искрено са подкрепяли Дубчек. Не само защото е словак, но и защото са живеели добре заедно. През 1968 г. тъкмо са се били изгладили лошите спомени от 1938 г., когато унгарските войски нахлуват в Словакия. Отношенията едва са се нормализирали и ето че унгарците, като част от Варшавския договор, нахлуват отново и оплескват нещата. Тамошните унгарци са мразели много повече унгарската армия, отколкото са я мразели словаците.

В романа ви има много иронично описание на Тодор Живков: „човек от чието лице струи преданост, издигнал се от мил и кротък балканец до работнически вожд“. Имате ли реални спомени за България от Живково време?

Бил съм в България, но не съм се срещал с Тодор Живков (смее се)… Но унгарските медии непрекъснато съобщаваха как Кадар и Живков пак са се срещнали, как са се разцелували и как са съгласни във всичко.

Комунизмът е описан в книгата ви като особено „ние-съзнание“. „Ние и нашите вождове“, „ние и тези „човеци от народа“. Има ли продължение всичко това в днешна Унгария?

За съжаление, да. Това „ние“ е нещо характерно още за времето на феодализма, когато сме верни не на принципи, а на личности. И ако моят господар си промени принципите, аз също ги променям, иначе ще стана предател. От Просвещението насам нещата обаче са други – верни сме не на хора, а на идеи и институции. На това се основават правовата държава и разделението на властите. Проблемът е, че в Източна Европа тези средновековни принципи продължават да съществуват и като че ли сме по-верни на управниците си. Обществата ни сякаш съществуват в противовес на конституцията и законите. Унгарската конституция например забранява централизирането на властта, но на практика виждаме точно обратното.

Концентрацията на властта в една личност…

Да, защото, пак повтарям, хората продължават да смятат, че личността на управника е над принципите и над законите. Така се стига до парадокса как същата тази личност преди петнайсетина години говореше срещу руснаците, а сега се съюзява с тях. Явно трудно ще се разделим с това „ново Средновековие“ – в него сме родени и с него сме израснали. Ала трябва да се замислим дали това е добре за нас, защото светът отдавна не живее по такъв начин. Принципът, фиксиран върху „личността на управника“, е измислен, за да се удържи липсата на промяна дълго време. Ала такива общества не могат да реагират адекватно, те не са в крак с времето. Не са иновативни. На знам как е при българите, но всички големи унгарски учени са направили своите открития, докато не са живели в Унгария. Защото средата в Унгария не търпи иновации.

Мислили ли сте да напишете политически роман? В Унгария ври и кипи в момента, имате достатъчно теми?

Имал съм подобна идея. Всъщност всеки роман е политически, защото независимо каква епоха описва, през нея ни дава днешното време. Дори да не искаме, то се прокрадва в писането ни. Но от една-две години не мисля за роман, защото превеждам „Изгубеният рай“ на Милтън. Тридесет години мечтая за това. Още като студент се занимавах със западноевропейска поезия. Интересът към Милтън е свързан с преподаването ми, а то е свързано по някакъв начин с преводите. Още като студент се влюбих в „Изгубеният рай“.

Не се ли задава след Милтън и друг проект?

Мисля за споменатия роман, чието действие се развива в настоящето, но с доста утопични черти.

Превод от унгарски Светла Кьосева

Виктор Хорват (род. 1962 г.) е унгарски писател и преводач на художествена литература. Завършва литература и езикознание в Печкия университет „Янус Панониус“. От 2002 г. преподава там теория на литературата, а от 2015 г. води курс по писане в Католическия университет „Петер Пазман“ и в Реформаторския университет „Гашпар Кароли“. От 1994 г. публикува разкази, преводи на средновековна поезия, романи и научни изследвания. Първият му роман „През“ излиза през 2004 г. Най-голям литературен успех му носи романът „Турско огледало“ (носител на Наградата за литература на Европейския съюз за 2012 г., бълг. превод изд. „Ерго“, 2017 г.). Други негови книги са: „Лешникотрошачката“, „Малкият колапс“, „Контрареволюция на стиха“, „Мьобион“.