Култура / Брой 8 (2981), Октомври 2021

Спомням си как по време на прожекция на последния филм за Винсент ван Гог „Пред портите на вечността“ касиерката попита жена, която излезе за малко навън, как ѝ се струва видяното. Отговорът беше: „Страхотен е, тъкмо ще си отреже ухото!“. Реакция, която напълно пасва на продължителното синтезиране на голям творец до лесно разпознаваемото клише на изстрадал, на умилителен образ с безброй комерсиални продукти – от чаши и часовници до бански със звездно небе.

Неизбежно за всеки достигнал такава популярност, но и все пак тревожно за културата на гледане на картини. В такъв случай какъв би бил антидотът? Вероятно привлекателно издание с избрани писма на художника, в което атрактивното книжно тяло се съчетава с грижа, интелигентен подбор и професионална редакторска работа. Имаме късмет, тъй като от няколко месеца „Завинаги твой, Винсент“ присъства в повечето книжарници благодарение на издателство „Кръг“.

С една дума, искам един ден да кажат за работата ми: този човек преживява дълбоко, този човек има тънък усет за нещата.

Думите на Винсент надхвърлят рамките на обикновена епистоларна кореспонденция. Подобно на картините му, в тях кипи живот и необуздана стихийност, които ги доближават повече до художествената литература. Бъбрив, див, наивен, досаден и дори гневлив се проявява той на страниците, които пише до брат си Тео, като оголено до кост човешко същество. Често се определя като „малка ладия“, която влачат на буксир, като „излишен човек“ и „натрапник“, но след няколко страници отново избухва силната му увереност, че е на прав път, че картините му могат да променят света.

Този „получудак и полудосадник“ винаги е обичал слабите. От ранните му рисунки, в които все още експериментира с цветове, преминава към тъмни портрети на бедни хора, към които чувства искрена привързаност. Заживява с проститутка, за да се погрижи за нея, спи по улици и изоставени сгради, често няма какво да яде, защото е помогнал на някого. Но хората го уморяват. Не среща разбиране сред преподавателите по изобразително изкуство, нито сред мнозина от съвременните художници. Чете като побъркан и при всяка възможност бяга към природата, където открива неотменими истини за човешкото състояние.

Вчера чух някой да казва зад гърба ми: „И това ми било художник! Рисува задника на коня, вместо да го рисува отпред“.

Вероятно най-впечатляващото в картините на Винсент е директното отразяване на чувства и състояния, които през цветовете се сливат с това, което очите ни виждат. Цветята от декоративна украса разцъфват в емоция, в уловен момент. Всяка негова картина е автопортрет. Каквито са и писмата му. Четенето им почти заразява с болезнена искреност и жажда за живот. Няма място за образа на потиснат и неразбран гений, дори понякога да се е чувствал така. Друго е ценното и Ван Гог държи да го изясни, когато пише на брат си за светлината, цветовете и божественото, което се разкрива пред него всеки път, когато постави статива. Екстазът, който изпитва, заслепява всички съмнения и тревоги.

Да не съжаляваме Винсент ван Гог, понеже самият той не го прави. Да гледаме картините му с повече внимание и да четем думите, които е написал с искреност до брат си. В тях е скрита тайната на невротичната му обсесия, която неслучайно го превръща в художника на новото време.

Понеже виждам колко слаби същества биват стъпквани, затова се съмнявам дълбоко в истинността на много от онова, което наричат прогрес и култура. Аз вярвам в културата, дори и в наше време, но само в оная култура, която се гради върху истинска любов към човека. Това, което погубва човешкия живот, считам за варварщина и не го уважавам.