Култура / Брой 8 (2981), Октомври 2021

Режисьорът Драгомир Шолев пред Мария Панайотова

Когато гледах за първи път „Рибена кост“ (режисьор Драгомир Шолев, оператор Ненад Бороевич), се замислих за въздействието на думите. Силата на филма е в това да отвори пред теб нови смисли и посоки, да те остави и разпокъсан, и събран, да те изгуби и да те намери. Докато режисьорът ми разказваше за пътуването си към и през този проект, разбрах, че неслучайно пътят е бил труден, но си е струвала всяка минута усилие, която му е посветил.

Действието се развива на един плаж, на който концесионерът Иво (Деян Донков) отказва да закопае тялото на поредния изплувал мъртъв делфин, тъй като по него се виждат дупки като от куршуми. Всички обитатели на къмпинга са въвлечени по един или друг начин в развихрилата се война с институциите, които не искат или не могат да вземат отношение по случая. И Иво е принуден да погребе делфина...

В „Рибена кост“ има много парчета истина, които звучат доста конкретно, отнесени към историята на човечеството и към нашия собствен житейски опит. Целият разказ е разделен на своеобразни „къси форми“ със свои собствени теми (заглавия), което допринася за разшифроване на смисловите полета.

През какви пътеки премина работата по „Рибена кост“?

Този проект премина през много различни етапи, в продължение на осем години. Променяха се доста неща и отношението към текста също се трансформира. Но благодарение на времето нещата узряват и трябва да съумееш да издържиш на идеята и на фантазиите си. Нито един сценарий не е финален, защото непрекъснато го пренаписваш, осмисляш, откриваш нови пластове в него, казваш си: „Трябва пак наново“. Колкото пъти го четеш, толкова пъти го и променяш. За осем години каквото успях да променя, го промених.

Може би и благодарение на тези осем години, през които сте пътували към него, филмът изглежда толкова мъдър, задълбочен и сякаш в пряк и преносен смисъл „преминал“ през времето.

Да, появяваха се и отпадаха сюжетни линии и герои, почти няма нищо общо с началния вариант. Остана само заявката за отделни истории, но самото им съдържание доста се промени. То няма и как да е същото, това са си осем години, през които се е случило какво ли не, толкова много се е променил светът, в който живеем. Филмът в същността си се занимава с човека и неговата заобикаляща среда.

Един театрален режисьор ми беше казал, че като „върви“ към едно представление, започва да забелязва неща от заобикалящия го свят, които при обикновени условия може би няма да му правят толкова силно впечатление. С филмите така ли е?

Това е част от творческия процес, в който непрекъснато търсиш, опитваш да видиш и да пресъздадеш неща, които не съществуват. Творчеството не е само фантазия, измисляне, но и намиране на образи и събития, действително верни на контекста и времето. Драматургията трябва да я намериш, както в музиката – верните тонове, акцентите, паузите, за да се получи накрая хармония.

Творчеството е и търсене някъде вътре в себе си на неща, които не са се случвали, но предстои да се случат. Или може би се случват всеки ден, но ги забелязваш, когато е настъпил моментът, в който си достатъчно подготвен за тях.

„Рибена кост“ е история, която стои в своеобразно гранично състояние, между две същности – водата и земята, цивилизацията и дивото, свещеното и профанното, лятото и есента, смешното и тъжното, правилното и грешното…

На мен ми се струва, че умело ги редувате…

Не ги редувам, а съм се опитал действието да не е изцяло само в едното „поле“. И когато се появи едната същност, веднага вкарвам антипода ѝ. Ако историята стане твърде абсурдна, я връщам в рамките на логиката, ако стане прекалено тъжна, търся нещо смешно, което да ѝ отговори. Винаги съм гледал този филм да стои на границата.

Как бихте определили времето, в което се случва филмът?

Истинската история в замисъла на филма се е случила преди десетина години и е провокирана от записките на един блогър, бивш концесионер на плажа Корал. Колкото повече години минаваха, времето ставаше все по-условно и започваше да излиза от контекста на съвременността, отиваше в едно безвремие. Но и тук се стремях, ако усетя, че става прекалено поетично безвремието, да го връщам в действителността. И обратно, ако пък става твърде действително, го водех към нещо по-символно и митологично.

В „Митът за вечното завръщане“ има един фрагмент, който много добре обяснява това, което казвате: „Времето не служи за друго, освен да даде възможност на нещата да възникнат и да съществуват, без да има някакво решаващо въздействие върху тяхното съществуване – понеже самото то непрекъснато се възражда“. Но „това повторение има някакъв смисъл: само то придава реалност на събитията“. Използвате времето, за да създадете реалност на събитията във филма, нали?

Да, има много символни препратки, които всеки зрител ще намери за себе си. Аз лично не мога да си избера само един-единствен любим символ. Символите трябва да остават дълбоко заровени в подсъзнанието, не трябва да излизат на повърхността. Трябва да са загатнати и да провокират. Смисълът на символа е да стои някъде дълбоко и който тръгне да го търси, да го открие за себе си и през себе си. Филмът не иска да дава отговори, а да е прозорец, през който да погледнеш света.

Какво има „отвъд сянката на нашия чадър“?

Това е алегория за егоизма и еснафщината, които владеят света, в който живеем и в който ценностите се разпадат. Ако плажът е един микросвят и всяко семейство има там своя чадър, всеки се интересува какво има под сянката на неговия чадър, но не иска да погледне действителната картина. Единият от героите се е фокусирал изцяло в сянката, залостил се е в дребното си битуване и това го прави нещастен, но прави нещастни и неговите близки. Егоизмът, еснафщината раждат нещастие. По някакъв начин това е свързано и с делфина, който е проблем на глобалния свят, но ние не искаме да решим глобалния проблем, а си стоим в сянката на нашата зона на комфорт, сложили сме граница, която не искаме да прекрачим, не искаме да видим отвъд себе си.

Малко след историята със семейния „уют“ под чадъра идва един доста съществен за целия филм диалог за света, който е твърде малък, за да се скриеш от хората. Възможна ли е свободата чрез бягство?

Точно тук се появява и следващият въпрос – за обвързването на човека със света. Ние сме продукт на средата, която обитаваме. Но силата на човека е в това да може да променя средата. Ние искаме да избягаме от живота, защото не го харесваме. Дори и да избягаш, пак ще останеш обвързан със средата, която те е формирала. Единственото спасение е да променяш! Светът е толкова малък вече, че бягството е невъзможно. Не можеш да избягаш от натрупаните емисии въглероден диоксид. И от себе си не можеш да избягаш. В този смисъл „Рибена кост“ може да бъде разгледан и като филм за емиграцията.

Излязохте ли променен от този проект?

Научих, че истинската работа по филма започва, когато си мислиш, че си приключил. Точно тогава трябва да го оставиш за кратко, да събереш отново сили и да го видиш с критичен поглед. Не трябва да се отказваш. Трябва да положиш още усилия, за да не пропуснеш възможността да стане още по-добър.

Драгомир Шолев е роден през 1977 г. в Русе. Завършва анимационна режисура и кино- и телевизионна режисура в НАТФИЗ. Снима късометражните филми „Семейство“, „Хабанера“, „Трябва да ти кажа нещо“, „Преди живота, след смъртта“ (награда Jameson за най-добър български късометражен филм) и „Посредникът“, документалния „Сега и завинаги“. През 2010 г. прави първия си пълнометражен игрален филм „Подслон“, който има премиера на фестивала в Сан Себастиан и получава 21 награди на над 70 фестивала в целия свят. Вторият му игрален филм „Прасето“ спечели Наградата за най-добър български филм на София Филм Фест през 2019 г.