Култура / Брой 9 (2982), Ноември 2021

Картина на горния етаж на Националната галерия–Двореца представлява сиво поле с бели петна, тъмна линия разделя небе от водна повърхност... И трябва да се вгледаш, за да откриеш в горния ляв ъгъл старинен самолет, полускрит в облаците, а в долния ляв ъгъл – плувец. Засрещат се в двата безкрая, поне в перспектива трябва да е така. Картината е от 2010 г. и е в изложбата на Алцек Мишев „Акуи–Милано–София“ (куратори Иво Милев и Боряна Вълчанова).

Голямото „завръщане“ на художника в родината наричат тази негова ретроспектива, свързана с 80-годишнината му. Доколко родината го познава обаче, а и как ще го види или открие тя в тази изложба – за това си мислех, докато я разглеждах. Експозицията на долния етаж представя пърформансите му, на горния етаж – изобилие от живопис, толкова разнородна, че сякаш е правена от различни художници. И все пак една неуловима линия върви през всички тези творби. Трудна е за проследяване, доколкото минава през стихии, лъкатуши на моменти, прокарва собствени трудни пътища, докато пресича, а дори и помита утъпканите, мимоходом хвърляйки понякога небрежен поглед към тях…

„В средите на своите колеги в България Алцек Мишев е своеобразна легенда“, пише в кураторския текст към изложбата. И наистина беше така. По времето на соца името му тихомълком се споменаваше в тесни приятелски кръгове, също както и това на Христо Явашев, Васил Симитчиев и други, избрали свободата и риска в света отвъд Желязната завеса. Алцек Мишев напуска нелегално България през 1971 г., недоволен от свалянето на негова изложба тук. Самото му напускане е обвито в легенди – мислел е да плува до Триест, но уплашен от акули, предприема труден преход през Алпите… За всичко това разказва във видео в експозицията на долния етаж: увлекателно, непринудено, напълно искрено, но и сякаш в приказна смес между мит и реалност. Избрал е свободата на Запад, за да рисува абстрактни картини, каквито не е имал възможност да прави в социалистическа България. Но оказвайки се там, в свободния свят, установява, че абстрактната живопис вече не е актуална – всички са се втурнали в концептуализма. И той се гмурва, при това съвсем буквално, в него.

„Преплуване на Атлантическия океан“ (1979–1982) е най-известният пърформанс на Алцек Мишев. Споделя идеята си с млада и хубава журналистка, разказва художникът, и на другия ден съобщението е вече в медиите. И няма накъде, трябва да го осъществи – въпросът е как. След три години работа и дванайсет изложби, в които плува в басейн, пръска публиката („защото не съм добър плувец в стил бътерфлай“) и за компенсация я черпи със специалитет от българската кухня, не запомних какво беше… И в крайна сметка намира начина да го направи. Всеки ден плува по осем часа в басейна на кораба „Куин Елизабет 2“, докато той пътува между Англия и САЩ. Прави го „като чиновник“ – 4 часа сутрин и 4 часа следобед, а на финала символично минава границата, носен в контейнер с вода и с паспорт в ръка. Тук нямаше как да не си спомня за пърформанса на Йозеф Бойс „Аз обичам Америка и Америка ме обича“ от 1974 г., за който художникът е закаран до галерията на Рене Блок така, че да не стъпва на американска земя.

Символичният жест се запомня, а чрез него и плуването се обвързва трайно с изкуството на Алцек Мишев. Прочетено, разбрано, а и видимо в самата изложба – как той самият „плува“ в океана на изкуството, или пък изкуството му е свободно плуване сред безброй художествени стилове и направления от миналото и до днес. (Впрочем Митко Новков разглежда изкуството на Алцек Мишев като „съчетано плуване: бътерфлай, гръб, бруст, кроул“ – във връзка с изложбата на художника в Swimming Pool през 2019 г., станала донякъде повод и за сегашната ретроспектива.)

Не е само плуването обаче. То може да е и летене. И в същия период – 1977–1982 – художникът мисли как да полети с огромен лек плавник, прави и пърформанс в градче близо до Милано. По фотодокументацията в изложбата е трудно да се каже дали опитът му е успешен, а и има ли значение това… Важното е, че е опитал и че тази негова мечта го вълнува, осмисля я и в рисунки, и в схеми, и в картини, рисувани понякога години след самия пърформанс. (Напомни ми Леонардо, разбира се, и неговите машини-мечти за летене.)

„Питаха ме дали не съм музикант“, казва в един момент Алцек Мишев във филма. И макар да не е, става такъв покрай пърформансите си. Започвайки от „Музика от небето“ в Милано през 1979 г., където снимки на съзвездия, обработени на допотопен компютър, са превърнати в звуци, които се носят от високоговорители, издигнати с балони в нощното небе над катедралата. После дирижира оркестри със специално изработена инфрачервена палка – и през 1989 г., и през 2000 г., когато влиза в стъклен контейнер с вода и златни рибки около себе си в пърформанс на Венецианското архитектурно биенале…

„Алцек Мишев е разпилян художник“, ми каза колега. „По-скоро изплъзващ се – отговорих – понякога и от самия себе си.“ А всъщност това изплъзване е може би опит за събиране в невидима мрежа: не само на видове и форми в изкуството, но и на хора чрез него. Мащабният му проект „500 млади лица“ от 1984 г. предхожда Фейсбук с 25 години, казва художникът. Фотографиите, превърнати в черно-бели рисунки със стандартните размери на билборд, са разлепени по улиците на Милано, Рим, Торино, Болоня и Флоренция. Всяка с надпис: „Кажете на… че неговият/нейният портрет е тук“. Действително е праобраз на Фейсбук, си мисля, в тогавашното време и в съвсем реална градска среда.

Бих могла да си остана дълго и само на този първи етаж от изложбата. Да гледам и да мисля за пърформансите на Алцек Мишев, а и за начина, по който той ги преосмисля в живопис, понякога десетилетия след като са се случили. Открива в тях и пресъздава все нови и различни състояния, емоции и усещания в минималистични картини. За него живописта е най-важната, твърди художникът. А тя е основно на горния етаж в НГ Двореца.

И е главозамайващо разнообразна. В опит да обхване необхватното първата зала показва: картини от 60-те – типични за времето на преодоления соцреализъм със своята плоскостност и строгите геометрично изведени форми, изцяло абстрактни композиции от 1972 г., бравурни монохромни дървета от 2011 г. (обичаната от художника техника вердигрис допринася за драматичното усещане) и голяма наивистична композиция „Танц“ от 2021 г., вдъхновена, струва ми се, от стенописите в Хрельовата кула в Рилския манастир. (Видял ги е в интернет впрочем – и да, разбираемо, защото в тях има музиканти.)

Така подготвен, зрителят (поне в мое лице) може до безкрай да се взира в безброй картини – всяка в собствения си стил и техника, или смесена техника, върху платно, дъска или картон, с акрил, темпера, вердигрис и/или… химикалка. И дори само това променя излъчването на всяко от тези произведения, а отделно е и намерението на художника. Доколко е намерение и доколко импулс, си мислех, докато гледах уж „парадни“ портрети, изпълнени с лекотата и артистизма на ескизи. Или неочаквани вдъхновения – например „Мерилин“ от 1998 г. Или отглас от типично ренесансова полегнала Венера, оказала се край извор в компанията на петел в предния план и черно куче в задния – „Извор на топла вода“ (2021). Или големите полски концерти от 2017 г. – с музиканти сред природа, а архитектурата зад тях указва града, в който те се случват. (Тези композиции ми напомниха за майоликите в двора на манастира Санта Киара в Неапол – с романтични сцени от неаполитанския живот.) И още, и още…

Сред живописта на този етаж е и картината, с която започнах. Самолетът е на Линдберг – първия пилот, прелетял без кацане Атлантическия океан през 1927 г. А срещу него е Алцек Мишев. В плуване и летене – като мечта, професия и изкуство.