Новият музей на Франсоа Пино в Париж
Отложено с година заради пандемията от COVID-19, тридневното откриване маркира символично появата на една нова културна атракция между Лувъра и Центъра „Помпиду“ и напомня за нуждата от преосмисляне на равновесието между публични и частни институции за изкуство в страната на „културното изключение“. Символично е и заглавието Ouverture на първата серия изложби, предвидена да продължи до края на годината. Буквалното „откриване“, „отваряне“ носи идеята за започване на нещо (ново) и връща към онова първо начало на Франсоа Пино, сложено през 2000 г.
Мечтаех тогава за място, където да се стопи дистанцията, отделяща твърде често съвременниците ни от изкуството на тяхното време, където най-накрая да направя достъпна за всички колекция, събирана повече от 30 години. Целта ми беше да го открия през 2005 г.
С тези думи Франсоа Пино започва изявлението си, публикувано в „Монд“ на 9 май 2005 г. След близо година на спекулации в медийното пространство бизнесменът публично слага край на един иначе обещаващ проект – създаването на музей за съвременно изкуство на остров Сьоген. Разположен на река Сена, островът с богато индустриално минало е напълно изоставен след окончателното затваряне през 1992 г. на заводите на „Рено“ на територията му. В края на 2000 г. проектът на наскоро придобилия „Гучи“ и „Ив Сен Лоран“ Пино е одобрен от Министерството на културата и от общинския съвет на парижкото предградие Булон Биянкур. Японският архитект Тадао Андо, носител на наградата Прицкер за 1995 г., е избран да даде форма на новия музей. Разрешението за строеж е получено в края на 2003, а през юни 2004 г. е обявена и откриващата изложба – „най-мащабната до момента ретроспектива на творчеството на Джеф Кунс“. Но под лустрото на официалните изявления реализацията на проекта е в мъртва точка. Причините са комплексни – работата по разрушаването на заводите и разчистването на терена отнема повече време от предвиденото, а различни административни процедури и жалби, подадени от местни жители и екологични организации, поставят под въпрос цялостното преобразуване на острова.
Всеки трябва добре да си даде сметка, че времето за осъществяването на един частен културен проект не може да бъде същото като за един обществен. Времето на един предприемач е това на съществуването му, на възрастта му, на нетърпението му да осъществи мечтата си… Вечността е времето на изкуството, не на проектите, които целят да го показват.
Така продължава изявлението си Пино. Пред непрекъснато удължаващите се срокове и неясното бъдеще на останалата част от острова бизнесменът избира да поеме в друга посока – Венеция.
С непроменено желание да споделя страстта си към изкуството ще се възползвам от невероятния шанс, който представлява свободният Палацо Граси, за да започна веднага и да отворя колекцията си за широката публика.
След като през април 2005 г. се сдобива за 99 години с 80 % от двореца, собственост на „Фиат“ (останалите 20 % остават притежание на града), Франсоа Пино поверява на Тадао Андо трансформацията му в ново изложбено пространство. Само година по-късно Палацо Граси открива и първата си изложба, озаглавена не без капка ирония Where are we going? (Къде отиваме?), с куратор Алисън М. Джинджерас.
По същото време Франсоа Пино започва преговори за придобиването и на друга емблематична сграда, разположена на Канал Гранде – Догана да Мар. За реставрацията на изоставените складове обаче проект предлага и влиятелната фондация „Гугенхайм“, която също има музей за модерно и съвременно изкуство в града на дожите. Франсоа Пино надделява. След малко повече от година реставрация новият музей на Пунта дела Догана е отворен през 2009. Изложбените амбиции на френския милиардер не спират дотам. В следващите години творби от колекцията му са в основата на множество временни експозиции, организирани във Франция, а други – на Венецианското биенале.
Но идеята за създаване на постоянен дом за колекцията му в Париж така и не го оставя. Удобен случай за нейното осъществяване се появява през 2015 г., когато Търговско-промишлената камара на региона Ил дьо Франс решава да напусне сградата, в която се помещава от 1949 г. насам. По същото време изтича и ексклузивното право върху нея, дадено на друг културен проект – Moca Paris, за създаването на музей за съвременно американско изкуство в Париж, който така и не намира финансиране. За разлика от други сгради, които Франсоа Пино разглежда през годините, тази най-накрая отговаря на критериите му за централност, достъпност, видимост и добре устроена среда. След като възможността за преобразуване на сградата е потвърдена, започват дълги преговори с общината на Париж и Търговско-промишлената камара. За разлика от първите години на новото хилядолетие градът отново търси себе си като притегателен център за артисти от цял свят. В полза на проекта е и успехът на други фондации за модерно и съвременно изкуство, поникнали като гъби в последните години, благодарение на закона за меценатството, прокаран от министъра на културата Жан-Жак Аягон през 2003 г. Новината за новото бъдеще на Търговската борса е обявена през пролетта на 2016 г.
Отсъстващата досега от туристическите гидове сграда е почти забравена и от самите парижани. Намира се до завършения след мъчителни години на строеж търговски център, заемащ т.нар. Хали на Париж, и е на почти еднакво разстояние от Лувъра и Центъра „Помпиду“. Сградата е истински архитектурен палимпсест, разказващ за утопиите на различни векове. Построена е през 1763 г. от Никола льо Камю дьо Мезиер на мястото на личния дворец на Катерина Медичи, съпруга на френския крал Анри II. Спасена от двореца е единствено колоната, от която разказват, че Нострадамус е наблюдавал звездите. Днес на върха ѝ се намира инсталацията Mont Analogue (2001) на френския артист Филип Парено. Дьо Мезиер, силно повлиян от древноримската архитектура, създава напълно кръгла сграда, в която да бъде складирано зърното на Париж. В началото на XIX в. и след поредния пожар дървеният ѝ покрив е заменен от метален купол, истинско техническо постижение за времето си, на архитекта Франсоа-Жозеф Беланже. Предвидената да се превърне в стокова борса сграда е отново преобразувана за Световното изложение от 1889 г. От последния дъх на неокласицизма идват колоните в коринтски стил и алегоричните скулптури, вдъхновени от Ренесанса, които и до днес обрамчват фасадата ѝ. От купола архитектът Анри Блондел запазва единствено чугунената структура, а медните листове замества със стъклени. Под лъчите естествена светлина, проникваща в центъра на сградата, серия от фрески на различни автори разказва за търговията на петте континента
Когато Франсоа Пино се сдобива с Търговската борса за следващите 50 години, задачата на архитектите е да запазят защитените исторически структури и едновременно с това да впишат съвременен елемент, който да оформи изложбеното пространство. Следвайки принципа си на работа, използван при Палацо Граси, Тадао Андо отнема от сградата само тухлените стени, оформящи офисните пространства от XX в. Както Дьо Мезиер, и японският архитект носи в себе си образа на римския Пантеон. Оттам според думите му идва и решението да внедри в централния кръг на сградата друг кръг. Бетонният цилиндър с височина 9 м и диаметър 29 м може да бъде разглеждан като творба сам по себе си, обособяваща с впечатляваща лекота нови пространства. Не само изложбени, но и абстрактни, които със струящата отгоре светлина създават моменти на наблюдение и вглъбяване независимо от присъствието на други посетители. Изключително гладкият бетон на Андо има и практическа функция – по-добро разпределение на светлината, по-добра акустика и вентилация.
Кураторският проект също претърпява трансформация от годините на остров Сьоген. За разлика от предвидимата ретроспектива на творчеството на Кунс подбраните лично от бизнесмена творби за откриващата изложба в Търговската борса има какво да кажат и разкажат за света днес. За расизма, колониализма и борбата за достоен живот на афроамериканците, които Дейвид Хамънс улавя, коментира и иронизира в картини, рисунки и редимейд инсталации. За пръв път в Европа е представено в такъв мащаб творчеството на Хамънс, който отказва монографични изложби. За стереотипите на мъжкото и женското, разчепкани и пренаписани от някои емблематични представители на т.нар. Pictures Generation като Синди Шърман, Шери Ливайн, Ричард Принс и Луиз Лоулър. За ролята и въздействието на образа и материалността на живописта в ерата на дигиталното, изследвани от различни поколения художници. А в подземието звуковата инсталация на Тарек Атуи The Ground и „черната кутия“, в която се просмуква инсталацията на Пиер Юг Offspring, предразполагат към забавяне на темпото и медитация.
За пространството с най-големи визуални и наративни предизвикателства, тоест вътрешния централен кръг, Пино избира инсталацията Untitled (2011) на швейцарския артист Урс Фишер. Основният елемент в нея е идеално копие с височина 6 метра на скулптурата „Похищението на сабинянките“ (1574–82) на раннобароковия автор Джамболоня. В широкото пространство около скулптурата Фишер поставя няколко масово използвани стола – самолетна седалка, офис стол, градински стол, както и копия на церемониални тронове, съхранявани в музея на Кея Бранли. Разположена директно под неокласическите фрески на световния търговски ред от 1900 г., инсталацията придобива особен смисъл. Създадена изцяло от восък, тя е обречена бавно да се топи пред очите на посетителите и на фиксирания (за вечността?) образ над нея, докато в края на изложбата не остане само втвърдена, безформена восъчна локва. Това предопределено изчезване, до което се стига с постепенно разлагане, коментира суетата на образите, вписани във фреските, останали днес без действащ наратив, и в този смисъл на ценностите, управлявали света с една предполагаема устойчивост. Столовете, от своя страна, разказват за новия търговски ред с френетичната му консумация и стандартизирани предмети.
С настоящата изложба Пино показва, че една колекция може да има много измерения, стига да бъде събирана с внимание и грижа. Изчислявана на около 2500 творби в годините от проекта на остров Сьоген, колекцията на 86-годишния бизнесмен днес е официално закръглена на 10 000. Ориентирана към изкуството от 70-те години на ХХ в. до наши дни, тя захранва и много временни изложби на държавни институции. Сред последните са изложбите на Ан Имхоф в Пале дьо Токио, Джеф Кунс в Марсилия, Анри Картие-Бресон в Националната библиотека на Франция и др. Или иначе казано, изложби на скъпоструващи артисти, които привличат широката публика, но са невъзможни за закупуване от музеи на държавна издръжка. Тук идва и въпросът за бъдещето на колекциите, представящи съвременно изкуство. За разлика от Центъра „Помпиду“ или Музея за модерно изкуство на Париж, чийто годишен бюджет за нови творби не надвишава 2 милиона евро, Франсоа Пино може да вложи повече само за едно произведение, а после и да го препродаде, без да е нужно да аргументира избора си. Увеличаващите се фондации за съвременно изкуство също разклащат възможността на публичните колекции да се разширяват. Предусещайки промяната, Центърът „Помпиду“ постепенно отвори четири филиала извън Париж (последният е в Шанхай, 2019), които да му носят допълнителни приходи. И не смята да спре дотук. Но ще съумеят ли публичните институции да намерят алтернативен път към съвременното изкуство, или са обречени да се задоволят с ролята си на разказвачи на миналото?
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук