Култура / Брой 9 (2982), Ноември 2021

Когато през 1873 г. Емил Зола пише романа си „Търбухът на Париж“, посветен на парижките хали, той изрично държи да разграничи „многотията“ от „духа на мястото“. Да, Халите са образ на неудържимото потребление и на социалното разслоение, но и на „култура на разнообразието“, чийто резултат са знаменитите традиции на френската кухня. Едни от най-запомнящите се страници в романа са тези за „симфонията от сирена“, достъпна за окото и обонянието на купувачите, която Зола описва с подбрани музикални метафори. Накратко, халите са не само „търбух“ (в пряк или социален смисъл – като „проблемен квартал“), но те са и „сърцето на града“. Което особено проличава, ако влезете в най-близката църква „Сент Йосташ“, където има нещо като мемориал на „количкарите“ от халите, пренасящи произведените от тях пресни зеленчуци и плодове, сирена, меса и риби на това място от незапомнени времена. На техния къртовски труд се дължи не само „духът на мястото“, но и издигането на въпросната църква през XVI век, известна с изключителната си фасада и невероятния звук на органа, където е погребан композиторът Жан-Филип Рамо или е кръстен Молиер.
 

Разказвам всичко това като увод към споровете за съдбата на Халите в София. Може би има на какво да се поучим от горчивия опит на парижаните, които и до ден днешен продължават да съжаляват за разрушаването на своите хали през 1971 г. и заместването им с днешния мултифункционален комплекс от президента Жорж Помпиду, известен почитател на съвременното изкуство. Навремето даже Джон Ленън подписва протестното писмо срещу тяхното разрушаване и е бил готов да организира концерт на площада. Ала нищо не помага и парижките хали отиват в небитието.

А добре известно е, че халите в София са осъществени през 1911 г. от арх. Наум Торбов като точна реплика на парижките хали. Лесно можете да се убедите в това от старите пощенски картички или фотографии, достъпни в интернет. Идентично е дори и официалното им наименование като Централни хали (les Halles centrales), което винаги поставя въпроса за евентуалните им подразделения. Ала не това е най-важното. Направих цялата тази „историческа екскурзия“ с една-единствена цел. Исках да покажа, че спорът за съдбата на Халите, която е и темата на този брой, е нещо повече от спор за съдбата на една сграда. Тя е спор за идентичността на центъра на столицата, от която Халите са важна брънка. Халите са „образ на столицата“ и имат много важна „културна задача“, която описва в интервюто си културологът проф. Александър Кьосев. Това е видимо дори от фасадата: заради герба на София, поместен между каменни плетеници над главния вход, точно под прочутия часовник върху островръхата кула, който повече от век задава времето в първия град на България.

Да, вярно е, че Софийските хали са имали времена на възход и години на упадък. Така през 1988 г. – в самия край на соца – те затвориха врати, започнаха да се рушат и по едно време на покрива им дори прорасна дърво. Слава богу, това отмина. Но дойде време, в което тяхната задача като „културно пространство“ би трябвало да се осмисли наново.

Неслучайно поемането им от търговската верига „Кауфланд България“ породи толкова разпалени спорове и даже протести. Въпросът е дали ще бъде възможно – както пита архитектът проф. Тодор Кръстев – те да се върнат към първоначалната си функция на „храм на изобилието“? И в тази уникална по рода си софийска сграда да се продават само фермерски продукти или редки подправки, изобщо всичко онова, което липсва в традиционните супермаркети? Ще могат ли Халите да се превърнат отново и във важно „социално пространство“ – с кафенетата си, а и с археологията от „светилището на нимфите“ в подземието, която трябва да бъде експонирана по нов начин? Или постепенно ще започнат да се заличат пластовете от памет? Отговорът до голяма степен зависи и от гражданите на София. Тъй като Халите са наше наследство и наша памет.