Култура / Брой 10 (2983), Декември 2021

Темата за светостта вълнува Жорж Бернанос през целия му живот. Всъщност би могло да се каже, че интересът му е насочен главно към два типа персонажи. Едните, подвластни на скуката и недоверието към всяка същинска свобода, боледуват сякаш от духовна анемия. Страхът и стремежът към по-безопасно съществуване, който те наричат благоразумие, са основни движещи сили на битието им. Неудържимият порив на другите е да видят човека и човешките общества през погледа на божественото, а това ангажира всички техни способности, цялата им същност. В този смисъл героите на Бернанос (както и героите на Достоевски) са не просто елементи от една заобикаляща ни реалност. Несъмнено те притежават определени социални и индивидуално-характерологични черти, но интригуват автора най-вече като особена гледна точка към света, като смислова позиция на човека към себе си и обкръжаващата го действителност. Немалка част от персонажите му са свещеници, а причините за това можем да открием още в първия му роман – „Под слънцето на сатаната“. От една страна, така Бернанос вкарва директно християнската тема в творбите си, важните за него въпроси за греха и светостта, богатството и бедността, призванието и страха, милостта и надеждата. От друга страна, тези негови нещастни кюрета, прекарали тъй много дни от живота си в изповедалнята, знаят повече за злото и страданието в света дори и от най-умните глави в Сорбоната: толкова неписани, неизказани неща, изваждани наяве като от зараснала рана. Те знаят какво представлява човекът – голямо дете, изпълнено с порок и скука.

„Дневникът на един селски свещеник“ (1936 г.) е може би най-известната творба на Бернанос, неговият шедьовър. Начевайки с темата за унинието, това изродено отчаяние, което е несъмнено ферментирането на едно разлагащо се християнство, романът ни отвежда в енорията на един млад Божи служител, автора на дневниковите записки, чието име така и не узнаваме до края. Опитвайки се да пробуди в душите на своите енориаши порива по светостта на Бога, бедният свещеник от Амбрикур се сблъсква с твърдата им съпротива и влиза съвсем закономерно в конфликт с едно общество, което би трябвало да благославя. Така сам познава горчивината на онази поразителна самота, за която го предупреждава още в началото на неговото служение духовният му наставник: „Господ Бог не е казал, че сме медът на земята, момчето ми, а солта. А нашият мизерен свят прилича на стария Йов сред бунището, покрит е с язви и рани. Сложиш ли сол върху прясна рана, гори! Но пречи на гниенето... Истинският свещеник никога не е обичан, запомни това“.

Но какво значи да бъдеш истински свещеник? Да обръщаш душите към Бога? А ако сам лежиш на ръба на бездната и като някой просяк чакаш да те вдигнат, ако чувстваш дълбоката си неспособност да постъпваш правилно и своята невероятна недодяланост, ако понякога губиш надеждата, че можеш да преодолееш препятствията? Основна тема в романа е колизията между светостта и посредствеността, но и сложната връзка помежду им, тяхната парадоксална диалектика, изключваща омразата и презрението, доколкото посредствеността е всъщност Божия работа, а Иисус Христос ни очаква може би тъкмо в образа на някой от неудачниците, които презираме. Нищо в Дневника не напомня за агиографската литература, стремежът на автора е да покаже по-скоро „опаката“ страна на светеца, който се движи не толкова от победа към победа, колкото от поражение към поражение. Във финалните страници на романа той довежда своя селски свещеник до съдбовния час на смъртта, този така труден прелом, в който едва човешката агония разпознава дълбините на благодатта. Защото, ако всяка гордост в нас е мъртва, най-висшата благодат би била да обичаме смирено. И докато един герой създава илюзията, че надмогва човешкото, светецът, напротив, го приема, опитвайки се да го осъществи. Ала светостта изисква от нас усилие, за да я разпознаем, пише Бернанос на друго място. Тя не е възвишена, нито пък светците се нуждаят от възвишеност, а по-скоро възвишеното има потребност от тях. И макар мнозина да твърдят, че часът на светците е отминал, по-правилно е да се каже, че часът на светците винаги настъпва.