Култура / Брой 10 (2983), Декември 2021

Трябва да си призная, че към „Изкушението на свети Антоний“ изпитвам особена слабост. И защо да не кажа веднага, че нито „Саламбо“, нито „Мадам Бовари“ някога са ме привличали: едната книга – с умозрителното си, жестоко и пищно въображение, другата – със своята „достоверност“ и детайлно възпроизведена еснафщина.

Флобер е вярвал, заедно с епохата си, в ценността на „историческия документ“ и в наблюдението на реалността, гола и неподправена. Ала това са лъжливи идоли. Единствено реално в изкуството това е изкуството.

Достоен човек, благороден художник, макар и не с твърде дълбок ум, Флобер е бил безсилен пред простоватата форма, издигната от Реализма, пред наивния авторитет, основаващ се на огромна начетеност и „критика на текстовете“.

Този реализъм, образец 1850 г., твърде зле е разграничавал точното наблюдение, свойствено на учените, от грубата и хаотична констатация на фактите, която съзираме на пръв поглед; той ги е смесвал, а политиката му ги е противопоставяла на украсяванията и преувеличенията, в които е бил изобличаван Романтизмът. „Научното“ наблюдение обаче изисква точни операции, способни да преобразуват явленията в продукти на мисълта: предметите трябва да се превръщат в числа, а числата – в закони. Литературата, основаваща се на преки и незабавни ефекти, се стреми обаче към друга „истинност“ – към истинното за всички, което не може да се разминава с възгледите на всички… Всяка чиста фантазия се захранва от най-истинната в света стихия – стремежа към удоволствието; тя открива пътищата си в скритите предразположености на различен вид чувствителности, от които сме съставени. Измисляме си само онова, което е измислица по душа и настоява да бъде измислено. Ала измъчените създания на ерудицията със сигурност са нечисти, тъй като случаят, който текстовете даряват или утаяват, догадката, която ги тълкува, преводът, който ги извращава, се смесват с помислите, интересите и пристрастията на ерудита, да не говорим за хрониста, летописеца, евангелистите – и преписвачите…

Ето с какво е отровен „Саламбо“ и какво отравя четенето ми. С по-голямо удоволствие чета истории, повествуващи за приказната и изцяло условна древност – книги, които не ме препращат към други книги.

(Това, което говорих за истинността в литературата, в еднаква степен може да се отнесе към произведения, претендиращи за достоверност на вътрешното наблюдение. Стендал се е хвалил, че познава човешкото сърце – с други думи, че нищо не е измислил в него. Ала напротив, това, което ни интересува в Стендал, са тъкмо плодовете на неговото въображение. Намерението да се включи човекът като такъв в системата от знания за естеството предполага едно от двете: или прекомерно слаби изисквания към самото това знание, или явна главоблъсканица, все едно да отъждествим непосредствената наслада от някакъв деликатес или изискано ястие с безспорното свидетелство на точния и безпристрастен химически анализ.)

Напълно вероятно е догадката за трудностите, които води след себе си поривът за реализъм в изкуството, както и за противоречията, които се откриват, щом това се превърне в императив, да са подтикнали Флобер към мисълта да напише „Изкушението на свети Антоний“. Това „Изкушение“ е изкушението на целия му живот – било му е противоотрова срещу скуката (за което сам си признава) да пише романи за съвременните нрави, въздигайки стилистически паметници на буржоазната пошлост.

Ала е могъл да има и други подбуждения. Имам предвид не картината на Брьогел, която той вижда в двореца „Балби“ в Женева през 1845 г. Тази наивна и намислена живопис, тази съвкупност от чудовищни детайли – рогати дяволи, кошмарни твари, твърде фриволни дами – цялото това изкусно и на места забавно въображение може и да го е подтикнало към демоничното, към описанието на невероятни създания: олицетворението на греховете, на всякакъв род измамни резултати на страстите, похотта, угризенията; но главният тласък, подтикнал го да замисли и начене този свой труд, според мен е предизвикан по-скоро от четенето на „Фауст“ на Гьоте. „Фауст“ и „Изкушението“ са обвързани със сходство на източниците си и очевидно родство в сюжетите – народния произход и карнавалното наличие на двете легенди, чието тъждество може да се изрази с общия девиз: човек и дявол. В „Изкушението“ дяволът се нахвърля срещу вярата на отшелника, тревожейки го нощем с тягостни видения, объркани доктрини и вярвания, тлетворни и сладострастни послания. Фауст обаче е съумял да прочете всичко, да познае всичко и да изгори всичко, на което можем да се покланяме. Той сам по себе си е изчерпал всичко, което дяволът предлага или рисува в живи картини на Антоний, и затова, за да го съблазни, не оставя нищо друго освен чисто юношеската любов (което ми се струва доста странно).

В края на краищата, след като Фауст е познал чрез мефистофелския опит празнотата на политическата власт и илюзията на финансите, на него му се удава да си внуши, в качеството на стимул на волята за живот, страст към естетическото и висша жажда към прекрасното. Фауст търси достойни за себе си изкушения; Антоний би искал да не познава изкушенията въобще.

Флобер, струва ми се, смътно се досеща колко теми, материал и възможности би могъл да почерпи от сюжета на „Изкушението“, за да стане творбата му наистина велика. Прецизността и педантичността на бележките му показват до каква степен не му е достигнала целеустременост на избора и на волята, за да осъществи създаването на литературна машина с голяма мощност.

Прекомерният му стремеж да зашемети читателя с множество епизоди, незначителни персонажи и декори, с всевъзможни идеи и гласове поражда у нас нарастващото чувство за безпомощност пред някаква разбушувала се библиотека, където всички томове извикват милионите си слова едновременно и където всички папки се отварят едновременно, изригвайки в общо неистовство своите гравюри и рисунки. „Той е прекалено начетен“ – иска ни се да кажем за автора, както бихме казали за пияния: „Той е изпил прекалено много“.

Обаче Гьоте у Екерман казва за своята „Валпургиева нощ“ следното: „Митологичните персонажи тук са в безкрайно количество; но аз се стремя да съм предпазлив и да избирам само онези, които са изразителни и могат да направят нужното впечатление“.

Тази мъдрост не проличава в „Изкушението“. Флобер винаги е бил обзет от демона на енциклопедичното знание, в което се е клел, докато е писал „Бувар и Пекюше“. За да оплете Антоний в съблазни, не му е било достатъчно да прелисти обемистите компилации или дебели речници от типа на Бейл, Морери, Треву и подобните на тях; проучил е едва ли не всички източници, в които е могъл да надзърне. Той буквално се е опиянявал от извадките и бележките. Ала с всички усилия и върволици от фигури и формули, нахлуващи в нощта на пустинника, с всички тези сили на ума, вложени в безкрайните партии на този дяволски балет, в тези богове и божества, ересиарси и алегорични чудовища, с всичко това той всъщност е лишил и онеправдал самия герой, който си остава жалка и прискърбна жертва в центъра на адски кръговрат на миражи и илюзии.

В Антоний, трябва да признаем, почти няма живот.

Слабостта на реакциите му е непостижима. Поразителното е, че всичко видяно и чуто не разпалва у него нито съблазън, нито опиянение, нито ярост или негодувание; че у него не откриваме нито проклятия, нито сарказъм, нито дори страстна и раздираща молитва, с която би могъл да отговори на чудовищния маскарад и поток от твърде красиви, безсрамни и кощунствени фрази, терзаещи неговата душа. Той е безизходно пасивен; не се поддава и не се противи; очаква края на кошмара и дотогава не намира нищо по-добро, освен от време на време да възклицава безпомощно. Репликите му са само увъртания и ние, подобно на Савската царица, имаме желанието да го ощипем.

(Може би в това си качество той е „по-автентичен“, с други думи, не толкова по-различен от останалите хора. Не живеем ли в сън – достатъчно кошмарен и направо абсурден – и как да постъпим тогава?)

Флобер сякаш е омагьосан от детайлите в ущърб на главното. Прелъстен е от примамливостта на декорите, от контрастите, от „забележителността“ на характерни детайли, изплуващи тук и там на повърхността при безразборно четене; по този начин самият Антоний (но падналият Антоний) губи душата си – искам да кажа, душата на своя замисъл, призван да прерасне в шедьовър. И е пропуснал една от най-прекрасните възможни драми, първокласно произведение, очакващо своя творец. Без да го е грижа за онова, което би могло да вдъхне живот на героя му, той пренебрегва самата същност на темата си: не е усетил дълбочината. Какво се е искало от него? Ни повече, ни по-малко от това да представи всичко, което бихме могли да наречем „физиология на изкушението“ – цялата тази властна механика, в която цветовете, мирисите, жегата и гладът, тишината и звукът, истинното и лъжливото, доброто и злото се открояват като сили и ни се дават под формата на предстоящи антагонизми. Очевидно е, че всяко „изкушение“ се предопределя от действието на нещо зримо или видимо, извикващо у нас усещането за друго нещо, което не ни достига. То поражда потребност, която е липсвала или се е стаявала, изведнъж нещо в нас се преобразява, някаква способност се активизира и това огнище на възбуждението въвлича в своята орбита цялото ни същество. У Брьогел чревоугодникът е изпънал шия, втренчен в храната, в която са се впили очите му и която подушват ноздрите му; и ние усещаме как цялата телесна маса е готова да се слее с главата, щом главата се слее с обекта на погледа. В природата коренът се стреми към влагата, върхът на дървото към слънцето и така растението се захранва от една неудовлетвореност към друга, от едно въжделение към друго… Такъв е механизмът на цялата жива природа; а дяволът, уви, е в самата природа и изкушението се превръща в най-очевидното, най-постоянното и най-неизменното условие на всеки живот. Да живееш, означава всеки миг да изпитваш някакъв недостиг; да се изменяш, за да получиш нещо и така да преминеш в състоянието на друга недостатъчност. Ние живеем ефимерно: тук взима връх чувствителността, тази дяволска пружина на организираното съществувание. Възможно ли е да предложим на въображението нещо по-поразяващо или да изкараме на сцената нещо „по-поетично“ от тази непреодолима сила, която е в същността на всеки от нас, която ни движи, която ни зове и се отдръпва от нас, и която в зависимост от деня и часа се превръща в радост, болка, потребност, отвращение, надежда, могъщество или немощ, която прекроява ценностната ни скала, превръща ни в ангели или в животни? Мисля си за разнообразието, за насищането, за изменчивостта на чувстващата субстанция, за безкрайните и скрити потенции, за безбройните ѝ звена, които играта принуждава да се раздират от противоборства, да се мистифицират, да се привличат и отблъскват, да се въплъщават в ума, езика и символиката, които тя изостря и организира за изграждането на диви и отвлечени светове. Не се съмнявам, че Флобер е съзнавал дълбочината на своята тема; но той сякаш се е опасявал да потъне в нея до точката, където придобитите познания вече не се зачитат… По този начин ни е отвел сред книгите и сред митовете; изгубила се е обаче основната мисъл, искам да кажа – композиционното единство, което би могло да се корени само в този Антоний, у когото дяволът е проникнал в душата… Творбата си остава мозайка от сцени и фрагменти; но някои от тях са наистина незабравими. Такава, каквато е, творбата ми вдъхва чувство на почит; но всеки път, когато я препрочитам, намирам достатъчно поводи да се възхищавам повече от нейния автор, отколкото от самата нея.

Превод от френски Тони Николов