Кинорежисьорът като антрополог. Разговор с Мика Каурисмаки
С един от класиците на съвременното независимо кино – Мика Каурисмаки, специален гост на 25-ия София Филм Фест – разговаря Цветан Цветанов
Мика Каурисмаки е творец, с когото от години си мечтая да си поговоря надълго и нашироко. И преди тази среща съм разговарял с него – всеки от филмите му е такъв повод за вътрешен разговор. Имахме цял час по време на краткото му гостуване на юбилея на София Филм Фест. Учудващо, не си поговорихме за специфичното финландско мрачно чувство за хумор, нито пък за ключови персонажи (негови и на също толкова легендарния му брат Аки) като Майкъл Бамбихил и Виле Алфа. Не остана време да си спомним и за един от любимите ни актьори от филмите и на двамата братя Каурисмаки – Матти Пеллонпаа (1951–1995). Или пък за онази специфична северна меланхолия, през чиято призма виждаме света от 80-те в 90-те години на ХХ век („Зомби и влакът фантом“, „Ненужните“, „Ча Ча Ча“, „Хелзинки–Неапол цяла нощ“)… Мика Каурисмаки представи в София последния си засега филм – „Една спокойна нощ“.
Представители сте – брат ви и вие, на двата типа независими кинотворци – режисьора, който изгражда своя разпознаваем стил и му остава верен дори в дребните детайли, и режисьора, който е различен във всеки свой филм.
Харесвам великите кинотворци и това, че имат стил и създават своя запазена марка, която повтарят с всеки следващ филм. И хората знаят – това е стилът на този или онзи режисьор. Но може би съм прекалено нетърпелив, за да работя по тоя начин, повтаряйки отново и отново едно и също. Разбира се, ако го правех, сигурно също щях да правя добри филми и всеки следващ навярно щеше да е по-добър. Но някак си… не гледам на себе си само като на филмов режисьор. По-скоро се виждам като антрополог, който пътува с камерата си по цялото земно кълбо и изследва света. Затова правя и документални филми. И винаги е важна темата. Отивам в Амазония, правя игрален филм, но отивам там заради Амазония. Или пък в Лапландия – за да заснема комедия с елементи на драма, но отново попадам там заради темата, заради място, заради онова, което ни кара да преоткрием света. И може би затова често сменям посоката и изразните средства: защото никога не съм искал да бъда принуден да правя един и същи филм отново и отново. Джим Джармуш веднъж ми каза колко е ужасно, защото, когато реши да направи различен филм, среща реакцията: „О, ама това не е Джим Джармуш“… Продължи ли в своята стилистика, се появява реакцията: „Аха, това очевидно е Джим Джармуш. А защо не вземе да направи нещо различно?“… Омагьосан кръг, от който не можеш да излезеш. Така че аз взех решение на много ранен етап – не искам да създавам свой разпознаваем стил, а просто да правя филми, изследвайки живота и света.
Един от най-впечатляващите начини, по които изследвате живота и света, определено са музикалните ви филми. Филмите ви за бразилската музикална сцена Moro no Brasil (преведен у нас като „Музиката на Бразилия“) и „Бразилейриньо“ отдавна са класика. Много бразилски артисти, които и до ден днешен слушам с удоволствие, като Сеу Жоржи например, ги чух за първи път именно там. Или пък по-късният ви филм „Мама Африка“ (2011), посветен на Мириам Макеба, знаковия глас в африканския джаз на ХХ век, символ на борбата срещу апартейда. По какъв начин музиката е част от живота ви?
Бразилия е чудесно място, където да снимаш музикални филми, защото всичко там е музика. А Мириам Макеба за мен беше много важна личност, защото първият ми спомен за нея е от времето, когато бях едва 10-годишен. Тогава тя гостува във Финландия и изнесе концерт на живо по телевизията. И никога не я забравих – нея и посланието ѝ. Почувствах се наистина поласкан, когато ми предложиха да направя филм нея… Това с музикалните филми е сигурно защото винаги ми се е искало да бъда музикант… Но уви, мога да свиря само на барабани, и то ако съм подпийнал. Така че вместо това правя филми за музиката. Още когато получих предложението да направя Moro no Brasil, много се изненадах и се запитах: Защо аз? Защо не някой бразилски режисьор? По онова време нямаше нито един пълнометражен бразилски документален филм, изследващ корените на самбата. В онези години аз самият много пътувах по света и из Бразилия. А и живеех там от двайсет години, така че явно е бил нужен точно такъв човек – свой, но на известна дистанция.
Героите ви, независимо дали носят благословията или проклятието на музиката, независимо дали са исторически личности като Мириам Макеба, или почти анимационни персонажи като Зомби от филма „Зомби и влакът фантом“ (човек с две умения в този живот – да свири на бас китара и да пие), често са в ситуацията на малкия човек срещу системата.
Като отворихме дума за „Зомби“, за мен този филм си е документален. Самият актьор Силу Сеппала, който в онези години свиреше в Leningrad Cowboys и Sleepy Sleepers, беше много популярен персонаж във Финландия. И докато снимах филма, всъщност си дадох сметка, че правя документален филм за него. Прототипът на героя във филма е друг член на Sleepy Sleepers, роудито на групата, близък приятел на Силу Сеппала, умрял много млад от алкохол и безпътен живот. А моята идея беше да направя филм за самия типаж. И исках Силу Сеппала да го изиграе. Затова казвам, че за мен това е документален филм. За Силу този филм също беше добър опит, защото той започна да анализира живота на приятеля си, което доведе до промяна в собствения му начин на живот. Силу Сеппала играе и в новия ми филм – този, който снимам в момента. Днес той живее изолирано, в малко градче във Финландия.
Ако трябва да сравните ситуацията във финландското кино от първите ви филми в началото на 80-те с тази през 2021 г., кои са основните разлики?
Много се е променил светът от първите ни години в киното – моите и на брат ми. Тогава, ако човек искаше да направи филм, трябваше да го направи наистина сам. Нямаше продуценти, които да ти дадат пари, за да напишеш сценарий или да режисираш филм. Трябваше да разчиташ на себе си. Но за сметка на това имахме свободата да правим това, което искаме, защото бяхме всичко – сценаристи, продуценти, режисьори. Днес е различно. Телевизията е водеща във Финландия, както и навсякъде по света, и диктува правилата. Пазарът е по-голям и режисьорите биват наемани да извършват дадена работа. Това вече не е техният филм – те просто режисират. Друг е нает да напише сценария. Има големи продуцентски компании, които решават – този режисьор или този сценарист са подходящи за тази работа. Така че самите начини на правене на филми днес са по-контролирани. Идеята за авторството се е променила… Но тук-там се появяват и изключения. Юхо Куосманен тази година взе награда в Кан. Има млади финландски режисьори, които създават авторски филми и имат собствен стил, такъв е и Алекси Салменпера. Но в повечето случаи на кинотвореца днес просто му се предлага работа за свършване.
Да се върнем на киноантропологията. Има ли някое конкретно далечно място, където много ви се иска да отидете?
Хората често ми задават този въпрос. Не знам. Може би Патагония. Работех по един проект там преди години – беше игрален филм, нещо като роуд муви… Да, с това бих се захванал отново някога. Може би и защото мястото много ми напомня на Финландия, но точно от другата страна на света, където сезоните са някак подобни, но разменени. И местната култура там е много различна от латиноамериканската култура като цяло. Толкова, колкото Лапландия от останалата част на Северна Европа. Пейзажите там са доста кинематографични и местата носят много свои истории…
Ако не друго, днешните „интересни времена“ дават възможност човек да отиде някъде накрай света и да остане там за две години, може би дори блокиран заради ограниченията за пътуване. И в крайна сметка да завърши филма си. Как мислите?
На мен ми е по-интересно какво следва след времената на коронавируса. Филмът, с който съм тук – „Една спокойна нощ“ (2020), всъщност беше направен заради коронавируса. С брат ми от години държим този бар в Хелзинки – „Корона бар“, който беше затворен, парадоксално, заради короната. И нещата стоят така: ако имаш „Корона бар“, снимаш филм в него по време на коронавируса. Филмът е със същите трима актьори (Тимо Торикка, Кари Хейсканен и Пертти Свехолм), с които заснех „Тримата мъдреци“ (2008), а после и „Братя“ (2011)… Отлични актьори, които също режисират и с които сме много добри приятели, правим заедно тези „терапевтични филми“ – без бюджет, без сценарий, просто тръгвайки от дадена идея, като в основата винаги е историята за трима мъже, които се срещат някъде неочаквано. А в „Една спокойна нощ“ (2020), за разлика от предишните два филма, героите не се познават и се срещат в този „Корона бар“… С всеки от тримата актьори работихме поотделно, създавайки заедно историята на героя му, без тази история да я знаят останалите двама. И направо започнахме снимките, импровизирайки – сякаш наистина трима непознати са се срещнали. Правилото беше, че можеш да се впуснеш в свободна импровизация, сякаш правиш джаз соло, но когато някой каже нещо, трябва да реагираш на казаното. Така те сами създадоха всички диалози пред включена камера.
Знаем, че вие умеете да улавяте спонтанността на естествения диалог. Добър пример за това е „Тигреро: филм, който никога не бе направен“ (1994), там диалогът е между две култови фигури в съвременното кино – Самюъл Фулър и Джим Джармуш.
С „Тигреро“ всичко започна от Сам Фулър. Той играе във филма ми „Хелзинки–Неапол цяла нощ“ (1987), който беше показан в панорамата на София Филм Фест. Джим Джармуш също има малка роля във филма. По онова време Джим не се познаваше лично със Сам Фулър, когото страшно харесваше и който беше един от идолите му като режисьор. И така аз организирах да се срещнем тримата. Вечерта завърши в италиански бар, където Джим, Сам и аз не спряхме да говорим, а същата вечер Джим си контузи ръката… И целият филм „Тигреро“, който после заснехме, е фокусиран просто върху динамиката между тези двама души и техния диалог…
Но и мястото е ключово – Мато Гросо в Бразилия, сред едно от последните индиански общества, водещи традиционен начин на живот. Там Сам Фулър отива да снима за първи път през 50-те и никога не завършва своя филм, но дава повод за създаване на вашия 40 години по късно.
Представете си го – Джим Джармуш, независим кинотворец от своето поколение в своето време, и Сам Фулър – бунтовник и независим кинотворец в Холивуд. Защото той е можел да стане част от системата, да направи своите големи скъпи хитови филми, но е предпочел да работи по друг начин – да създава филми със сценарист, режисьор и продуцент Сам Фулър. За всички нас – за Вим (Вендерс също има малка роля в „Хелзинки–Неапол цяла нощ“), за Джим, за мен Сам Фулър беше и е бащата на модерното независимо кино… А с „Тигреро“ всичко започна след закритата прожекция преди премиерата на филма ми „Амазония“ (1990) в Париж. Сам дойде със съпругата си Криста (актрисата Криста Ланг) и на вечерята с тях след филма той започна да разказва за своя опит, когато е снимал в Амазонската джунгла през 50-те на 16 милиметрова лента… А две седмици по-късно получих пратка от него във Финландия – кашон с всичко, което беше заснел. И аз си казах: Окей, трябва да направим нещо с този материал.
Понеже споменахме Лапландия няколко пъти в този разговор, а знам, че тя е важна за вас, ще ви помоля да разкажете и за друг един ваш филм – „Мастър Чен“ (2019), заснет там, но през погледа на… китайски готвач. Мога да направя асоциация с един по-ранен филм на вашия стар приятел Фридриксон – „Студена треска“ (1995), въпреки че там героят беше японец сред исландската пустош.
Много харесвам Лапландия, там имаме един чудесен фестивал – Midnight Sun Film Festival. Ходя всяка година, с изключение на последните две, когато всичко беше онлайн, и оставам известно време и след фестивала. Също и през зимите, когато е напълно тъмно и няма никакви хора, и е много уютно да прекараш Коледата там със семейството си. В малкото лапландско село, в което ходя от години, останах много изненадан. Мисля, че беше през 2017 г., оказа се пълно с китайски туристи. После с един мой колега сценарист се заговорихме в „Корона бар“ за китайската традиционна медицина и за това как тя е свързана с храната и храненето. И така се роди идеята за филма – за две напълно различни култури, които се срещат в средата на нищото. Исках да направя позитивен филм, който да покаже другата страна на всекидневието ни, което иначе е изпълнено с реч на омразата, фалшиви новини и опити на лудите ни лидери да разделят хората. Исках на едно много базисно човешко ниво да покажа, че светът може да бъде хубаво място.
Мика Каурисмаки (род. 1955) е по-големият брат на Аки Каурисмаки (род. 1957), с когото заедно изграждат основите на съвременното финландско независимо кино. Завършва Висшето училище за кино и телевизия в Мюнхен, като още с дипломния си филм „Лъжецът“ (1980) се превръща в сензация във Финландия. Режисирал е над 40 игрални и документални филма.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук