Киното и прелестите на живота. Разговор със Светла Ганева
За една кръгла годишнина през миналия месец нямаше шумни фанфари. А трябваше. Пред камерата на Светла Ганева са оживели много от най-добрите ни филми от 80-те години на ХХ век до днес: „Смъртта на заека“, „Бащата на яйцето“, „Г-жа Динозавър“, „Врабците през октомври“, „Цахес“, „Книга на мълчанието“, „Вятър работа“, „Имало една война“ и др. на Анри Кулев, „Другият наш възможен живот“, „Гори, гори, огънче“, „Разговор с птици“, „Импровизация“ и др. на Румяна Петкова, „Душата – това съм аз“ и „Птицата“ на Галина Кралева, „Спирка за непознати“ и „Поетът и дяволът“ на Иван Росенов, „Съдбата като плъх“ и „Спомен за страха“ на Иван Павлов, „Малки разговори“ на Владимир Краев, „Къщата“ на Андрей Кулев; Les caquets de l'accouchée („Брътвежите на родилката“) на Ерве Бале, Le dernier seigneur des Balkans („Последният господар на Балканите“) на Мишел Фавар – игрални, документални и анимационни, български и френски.
Трудно ще си спомните интервю със Светла Ганева. Навярно защото е дъщеря на кинолегендите Бинка Желязкова и Христо Ганев и не би искала да е център на вниманието, или просто защото така предпочита.
14 ноември 2021 г. – 70-и рожден ден или пореден вот на избори? Имаше ли такава дилема пред вас? Как и защо политиката се намесва в живота ни?
Избори! Бавно време! Всичко в Родината става бавно. „Политическата обстановка“, която е постоянно „сложна“, не позволява на никого да взима бързи решения. Така че всичко се проточва и отлага за по-нататък, за пролетта, за след изборите. Чакаме и не вярваме.
Политиката обсеби живота ни – и у нас, и в Европа, и по света. И тъй като парите идват през политиката, всички се стремят да участват в преразпределянето им и изведнъж икономиката замря, да не говорим за културата. Основният проблем за нас в киното е, че всички си мислехме, че правейки изкуство, ще възпитаме поколението след нас да мисли да чувства, да страда, да се радва чрез изкуството. А се оказа, че киното е просто забавление и отдавна никой не се учи от него. От изкуство то се превърна в пуканки.
Лошото е, че наистина всичко е разградено, а никой не иска да строи. Навсякъде реваншизъм и тъпотия. Изпитвам постоянно чувство за вина за всичко лошо, което става около мен. Трудно е, да не кажа невъзможно, да не правиш компромиси, след като живеем в мелница за хора. Но поне имаме правото да изберем как да живеем в тази среда. Човек е принуден да превръща компромисите в идеология – а това е престъпление. Страх ме е, че е от умора.
Вие сте „човек око“ – какво забелязахте в тази странна 2021 г.?
Мисля, че професията оператор е начин на живот, на гледане, да видиш внезапната светлина – не вярвам, че това се учи. Както и усещането за тъмнина, хаос, статика.
За мен беше година на много загуби. Отидоха си приятели, роднини, отиде си усещането за свобода. Затворени, уплашени, унизени преживяваме някак. Стискаме палци, чукаме на дърво, страхуваме се.
А питате ли се какво става с нас, с държавата?
Всеки ден. И желанието ми всичко да е наред е по-силно от страховете ми. Ужасно е и все повече не разбирам целеустремените, неколебаещите се хора. Те са обсебени от своята идея, цел. Дали за отмъщение, или със силна вяра, няма значение – напред и никакво колебание. Светът се е променил, избягал ни е с пет обиколки, а ние си седим и всеки защитава безпардонно само себе си, семейството, спомена. Защото миналото ни дава трагичното съзнание за непоколебимото, непоправимото, затова и то най-много тревожи човека. И някак настоящето се превръща в постоянна борба само за хляба. Идеите се превръщат в обсебване, в идея фикс, в компромис, няма място за вечните колебаещи се, симпатични (на мен) бохеми.
Според една смешка от Фейсбук аз съм от бабите които носеха „мини“ поли, тесни панталони, дълги ботуши. Слушахме „Ролинг Стуонс“, „Бийтълс“, Джанис Джоплин, „Крийм“. Пиехме по 33 или 66 водки! (Ани Стоянова, светла памет!) Прибирахме се в 4 часа сутринта и все пак отивахме на снимки на следващия ден. Бяхме от хората, които се съмняват – тази песен на Ан Силвестър е моето верую:
Харесвам
Хората, които се вслушват твърде дълго
в сърцата си, които се лутат...
Тези, които с веригите си
За да не ни притесняват
Издават камбанен звън…
… Харесвам малката им песен,
Дори да минават за загубеняци…
… Тези, които без знамена
и далтонисти в душите си,
не зачитат цветовете…
… Харесвам хората, които се съмняват,
когато разхождат
своята есен през пролетта...
Неотдавна написахте във Фейсбук: Нещото, което най-много ме е отблъсквало през дългите години в професията, е деленето на млади и стари, на добрите и лошите от двете страни на барикадата. Звучи безпомощно… и е расизъм. Беше по повод спора около българската номинация за Оскар. Права ли съм, като си мисля, че киногилдията ни е минимодел на България, разделение за всичко и навсякъде?
Разбира се, че това е моделът. След като има държавен и социален натиск, хората се поддават. Когато се леят отвсякъде омраза и самота, ти също се превръщаш в мразещ самотник. Социалните мрежи могат да причинят страдание. И който пита дали истината е една, ме плаши.
Обвиниха ви в сексизъм – вас, която сте заснела толкова много „женски“ филми и тв сериали с режисьорки като Румяна Петкова и Галина Кралева…
С Румяна и Галя сме приятели от много години. И не някакъв феминизъм ни обединява. Ужасяващо е да си привърженик само на една идея, на един смисъл. Мисля, че затова ми е лесно и ново всеки път, когато работя с тях. Феминизмът се превърна в знак, начало, сам по себе си, журналистически, медиен, понякога дори маркетингов, търговски ъгъл. Има го навсякъде, за добро или за лошо. По времето, когато правехме първите си филми, ние не долавяхме политическите аспекти на проблема, докато днес има по-голяма острота, бдителност по темите, които най-накрая другите осъзнаха, че са социални, следователно важни.
Главните ни герои са жени, а темите – общочовешки. Може да изглежда очевидно, но дълго време, за съжаление, се смяташе, че жените пишат, снимат само за жени, а мъжете – за всички. Надявам се нашите женски героини да са трогвали със своите истории и мъжете! И въпреки че съм много горда, че съм заснела тези филми и че участвам в тази борба, не се стремя да бъда видяна чрез моя пол, произход, социална класа. Искам да ме гледат през това, което създавам, без да се затварям в полето „жена оператор“ или „жена от България“. Майка ми е режисьор на седем филма и винаги е била този режисьор, от когото са се интересували през времето фестивалите и в Кан, и в Москва, и във Варна… Тази година фестивалът в Солун направи цялостно представяне на творчеството ѝ и силно се надявам, че е, защото просто са им харесали нейните филми, а не заради модата на момента.
Как и кога се роди тандемът ви с Румяна Петкова? Един от филмите ви, „Гори, гори, огънче“, е, меко казано, с трудна съдба.
С Румяна ни събра приятелството от студентските години. Някак от само себе си се получи нашата емоционална, женска чета. Пеехме песни на Окуджава и Висоцки, на Серж Генсбур, на „Бийтълс“, плачехме и наивно стискахме палци светът да става все по-добър. След това спряхме с песните, с плачовете и станахме възрастни. И започнахме да работим.
А това за филмите с трудна съдба ми е познато от детските години... Но пък кога ще ви нарисуват като герой на карикатура. Вестник „Дума“ публикува рисунка на жена с камера, която се опитва да подпали междуетническия мир. Филмът разказваше историята на една учителка в помашкото село Мугла и нейните срещи по пътя ѝ към осъзнаването, че светът е и друг, шарен и често заплашителен, опасен. Историята е на авторката Малина Томова.
Освен с Малина Томова сте работили и със сценаристките Невелина Попова, Рада Москова, Валентина Радинска – вслушваха ли се в мнението ви като оператор?
Четох някъде, че за да се привържете към героя, не е нужно да го обичате, трябва да се тревожите за него. Та тези поетеси ни карат да се тревожим за техните герои, но и стоят на разстояние, за да оставят режисьора и неговата група да довършат кинематографичната си работа. Да облекат героините им в светлина, движение, усмивки, тъга. Затова ги обичам. Преди време с Румяна Петкова, Силвия Чолева, Боряна Матеева и Мария Ландова опитахме да направим филм за Малина, но не ни стигнаха силите. От преданост, от обич, от желание да сме истински пред един изключителен автор. Стои си този филм някъде и чака. Може би не нас.
Снимали сте актриси като Татяна Лолова, Златина Тодева, Катя Паскалева, Пламена Гетова, Ваня Цветкова, Мария Каварджикова и т.н. Те нямаха холивудската съдба на Мария Бакалова, но са ярки и неподражаеми. Как работехте с тях?
Добавям Снежина Петрова, Румена Трифонова, Стефка Янорова, Луиза Григорова, Касиел Ноа Ашер, Светлана Янчева, Виолета Марковска, Йоана Буковска, Мая Новоселска, Ирини Жамбонас, Йорданка Любенова, Бойка Велкова, Линда Русева, Цветана Манева, Лилия Маравиля, Лиза Шопова, изброени разбъркано и без ред. Мисля, че никоя от тези звезди, а те са звездища, не е мечтала за съдбата на Мария Бакалова. Шансът е бил на страната на това момиче. Дано да я съпътства винаги в живота! Ама как си представяте Катя Паскалева да седне да мечтае за Оскар?!
Всеки актьор обича да бъде гледан от оператора, даже и глезен. Всеки филм е и част от живота ни. Затваряме се в един кръг поне два месеца и е честно да си тръгнем начисто.
А актьорите? С какво си спомняте Наум Шопов и Филип Трифонов например?
Не мога да прескоча Иван Иванов, Любо Чаталов, Ивайло Христов, Бен Крос, Чочо Попйорданов, Владимир Пенев, Любомир Петкашев, Стоян Алексиев, Руси Чанев, Малин Кръстев и много, много други. Какви актьорища имаме! Страх ме е да не изчезнат, да се променят, да загубят чара си на символи на моето поколение. Както се обърна Бегбеде към Макрон по повод смъртта на Белмондо: Той беше последният, заедно с Делон и Бардо, познал смисъла на думата слава. О, между другото, моля правителството да забрани и смъртта на тези двамата. Без тях Франция наистина е приключила. Оправяйте се, г-н Макрон. Тайната на този човек беше, че бе преодолял снобизма. Критиците ги беше сложил в джоба си с филмографията си от 60-те години.
Та така и нашите момчета. Сложиха ни в джоба си още през 70–80-те години на миналия век и моля ви, господа политици, идете си вие, сменяйте се, колкото искате, но нека не забравяме тези светли хора. Поколенията се сменят, идват нови прекрасни актьори. Но моят сантимент остава с тези поостарели момчета.
Работили сте с различни режисьори, но най-вярна сте на Анри Кулев – трудно ли е да се прави кино заедно със съпруг, при това толкова безкомпромисен като него?
Ние правим по един филм на всеки десет години, така че не доскучава. Изключително взискателен, Анри знае точно какво иска. Той предварително е разкадровал и нарисувал целия филм. Страхотно е, но той е и безкрайно упорит. Сложен човек, да не кажа невъзможен. С него всичко е трудно. Минали сме през какво ли не. С любов и отчаяние, с радост и досада. През много приятелства и необичащи ни хора. А и ние не сме много за обичане, въпреки че… Върша тази работа от дълго време, все още съм много уязвима на снимачната площадка, така че се пазя. С Анри не сме намерили изцяло мирен начин да работим заедно. Или може би това е просто начин на работа.
По пътя си се срещнахме с поета Борис Христов, запозна ни Радой Ралин и това се оказа приятелство завинаги. С Влади Киров тъкмо се сближихме и съдбата ни раздели. Загубихме много приятели – Митко Гочев, Ники Тодоров, Пальо Вежинов, Виктор Пасков, Ерве Бале... Впрочем много от приятелите ни са от вашия предшественик, вестник „Култура“ – Христо Буцев и Коприна Червенкова, Геновева Димитрова, Христо Градечлиев. Като съм почнала с приятелите, накъде без поетите Васо Сотиров и Виктор Самуилов, оператора Андрей Чертов.
Толкова е страшно да снимаш... Живеем в постоянно съмнение. Искаме да се справим добре и понякога сме много нетърпеливи. Защото, когато показвате филма си на публиката, трябва да сте в състояние да поемете отговорност за всички избори. Не можете да ѝ кажете: „А, тази сцена не е страхотна, защото онзи ден нямах достатъчно време, беше ми криво, валеше проливен дъжд“.
В семейния екип влезе и синът ви Андрей – трудно ли му беше да израсне като режисьор аниматор под толкова много фамилни „сенки“?
И да му е било трудно, вече всичко е зад гърба му. Единственото, което се надявам, е да се гордее с фамилиите си. Но той си върви по пътя и предлага понякога на майка си работа, от която сърцето ми се пълни с радост. Андрей е в тандем с Ася Кованова. Те правят съвсем различно кино. Чувствено и красиво.
Не мога да не спомена и нашата дъщеря Бина. Едно момиче, което работи от 16-годишно в телевизиите, в новините заедно със съпруга си Адриан и с лекота и сериозност гледа на света. За мен тя е една от тези т.нар. хора опори. И разбира се, тримата внуци – Павел, Максим и Андреа. Внуците просто се обичат. Не искаш нищо от тях.
Работихте и с други режисьори – с какво запомнихте Иван Росенов например?
Иван Росенов и Катя Паскалева, светла им памет. Толкова талантливи хора! С Иван последните години говорехме за нов филм… Рано си отидоха. Много липсват, пъстри и красиви хора!
А предизвикателство ли е да се снима филм на Иван Павлов, при когото изображението трябва да говори повече от самите герои?
Думите, движенията, плановете, всичко е минималистично при него. Опитвах се да го следя и помагам. И той е сложна личност. Изглежда нерешителен, колеблив, но е железен в изискванията си към другите. Понякога рязък, но знае какво иска. Безпределно верен на Константин Павлов и Валери Петров. Безкрайно обича и уважава композитора Божидар Петков.
Работите и с френски режисьори – какво ви даваха тези „забежки“?
С френския режисьор Ерве Бале ме свърза колегата и приятел Румен Илков-Аристократа. Случайна среща, превърнала се в дълго приятелство. Френски бретонец. Заснехме няколко саги за FR2. Тв филми за водата, земята и огъня. А всичко започна с филма „Брътвежите на родилката“, заснет в София с цял отбор от прекрасни български актриси. За жалост и Ерве си замина някъде там, далече в бретонското небе, при любимите си актьори Жан Йан, Ролан Бланш, Пол Кроше, Бернар Фресон, с които и аз имах щастието да работя.
Привилегия или по-скоро отговорност е да си дъщеря на Бинка Желязкова и Христо Ганев?
Имам една светла картина в спомените си – от плажа Бутамята, родителите ми са стари и жизнени, свекърва ми, баба Надя, плете, внуците са малки, а всички заедно сме щастливи на брега на есенното море… Когато ги загубих и двамата, те бяха стари хора, с изживян живот може би. И бях много изненадана от мъката. Мислех, че скръбта ще бъде сълзи и тъга, но се изненадах, че се чувствам и толкова ядосана. „Скръбта те образова и това е ужасна форма на образование“, прочетох някъде.
През годините много важни за мен бяха техните приятели Христо Писков, Ирина Акташева, Валери Петров, Володя Янчев, Борислав Шаралиев, Милчо Радев, Мишо Симеонов, Петър Рашков, Лидия Кантарджиева, Неделчо Драганов и много други. Много „приятели“ след 10 ноември им обърнаха гръб... А изброявам толкова много, защото това са хора, които не трябват да се забравят.
А кои освен родителите ви бяха вашите учители по кино?
Първият режисьор, с когото снимах игрален филм, беше Петър Каишев – „Може би фрегата“ е детски, весел, с художник Сашо Дяков. Борислав Пунчев пък ми предаде светломера си в операторската стая на Киноцентъра – приех го като знак, наследство. Разбира се, моят „мастер“ във ВГИК Борис Волчек, Васил Холиолчев, бате Димо (Коларов, б.а.), Въло Радев, Славчо Спасов…
Можем ли да кажем, че последният ви засега филм с Анри Кулев, „Имало една война“, е най-голямото ви изпитание като оператор – сняг, кал, масовка, животни, само 21 дни снимачен период…
Не, разбира се. А и в екипа имахме много ценни помощници – втория режисьор Филип Андреев, оператора на камера Калоян Игнатов; новото поколение бъдещи оператори, които вече снимат и сами – Галина Василева, Пламен Соклев и неговата осветителска група; Димитър Николов и Пепи Анев. В много тежки физически филми съм участвала. Снимала съм в бурния Атлантик, през люти зими в планините Юра и Витоша. Но най-уморително е дългото снимане – десет месеца извън дома. Просто плачеш и бачкаш.
Днес като че ли всички са писатели, журналисти, фотографи… – остана ли място за професионалистите?
Не съм много наясно с тази дума – професия значи работа. А работата се учи, само че трябва време. Затова има и университети. Всичко, което ми се случва, ми потвърди, че не трябва да хитрувам с камерата, а напротив, да се фокусирам върху актьорите. Да си казвам, че не съм „професионалист“ даже на 70, ми отива много повече.
В споменатата по-горе публикация написахте още: Аз съм различна! Това е прелестта на живота. Кои са другите прелести на живота?
Колко сме различни всички наистина! И различието ни не е, че сме хомо, хетеро, бели, черни, жълти, стари, млади… Различни са душите ни, мислите ни, радостите ни. Радостите ми са прости: чаша вино, бяло, криминалните романи, доброто българско кино – старото и новото, френската нова сцена, Цветаева, Бергхолц, Бродски, Силвия Чолева, Малина Томова, Рада Александрова, Борис Христов и много други; празничните салюти, морето, споменът за старите ми родители; внуците, всеки един от тях прекрасен и различен; порасналите ми деца и стареещият Анри; приятелите, страхът, че току-що завършеният филм може да е последен, но това се отнася за всичко, така че… Стана много лично това интервю, хубавото е, че се появявам много рядко.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук