Култура / Брой 10 (2983), Декември 2021

Почитателите на Георги Борисов знаят, че поезията му винаги се излива в класически стих – с рими и точно премерени срички (от „По пладне някъде в началото“ до „Излизане от съня“). По тази причина срещата с неговата „немерена реч“ е смайваща и ненадейна – цял огромен том с есеистика, към който се прибавят подбрани интервюта от последните десетилетия.

Бял лист хартия внезапно полита към нищо неподозиращия читател, отваря се като врата в стената и профучава със скоростта на Литературния експрес, който в началото на новия век иска да свърже почти невъзможното – двата края на многострадалния ни континент – чрез „вавилонския труд“ на пътници като Георги Борисов. Няма по-издръжливи хора от писателите, твърди той, а резултатът е „откачен вагон“ с епизоди и импресии, в които се блъскаме като пеперуда в прозорец. Към този вагон скоростно се добавят и късове автобиографична проза, заръчани още в началото на 80-те от Вера Мутафчиева – описания на ранен соц и лудории в семейството на детска лекарка и солист в Операта. „Бедно лекарско семейство“, както е описано в първата му „автобиография“, връчена „на когото трябва“ още в училището. И живот зад кулисите на Операта, където бъдещият поет вдишва спарената миризма на гримьорните и наблюдава, невидим за зрителите, танца на прашинките в светлината на прожекторите.

В света на бъдещия поет омаята на книгите надделява над всичко останало (няма я конкуренцията на телевизията). Тъкмо тази омая отрано го въвлича в писането: публикации в „Родна реч“, поетични среди и заминаване за Москва, където учи в Литературния институт „Максим Горки“ – време на любови, запои и много стихове, поезията се е просмукала дори в гънките на мизерния съветски бит. Завръщането е време на равносметка. Срещу „трънливата пустош на схематизма“ и в опит за осмисляне за съдбата на днешната поезия: „да се прокрадва напред и да напряга гърлото си, да мори и себе си, и плячката, докато Великият ловец не дойде и с един удар не сложи край на усилията ѝ“ (из анкета на сп. „Септември“, 1978 г.).

Оказва се, че през цялото това време на битки с „въздушни конструкции, неуловими душевни трепети и акварелни импресии“ прозата е съпътствала Георги Борисов с оглед на предпазливостта му към думите. Доказват го прекрасните есета от раздела „Ориент експрес“, писани по всякакъв повод. За Ботев и „купела на първородния смисъл“, доколкото, оказва се, Ботевото слово е непреводимо – заради „божествения ред, който той внася в зверилницата на думите, когато ги укротява с десницата си“. За Вазов и словото камък, тъй като „Вазов е онзи древен град, върху който, без дори да подозираме за него, градим своето бъдеще“. За Фурнаджиев и подменената песен на „земята бунтовница“. За Георги Марков и отровните сокове на времето“ – първия предговор към „Задочните репортажи“, поет риск, благодарение на който репортажите виждат бял свят в „Профиздат“ през 1990 г. За верблюдите на Радичков в Италия, благодарение на превода на проф. Джузепе дел’Агата, който като „Йоан Кръстител къпе във водите на Йордановото творчество“ местните му читатели. За поетичния и човешки подвиг на поета Георги Рупчев, дръзнал да обърне поглед към „Песен на песните Соломонови“. Или за Константин Павлов – „онзи „зъл дух“, изскокнал от бутилката на времето, за да разруши господстващия поетичен език – с цената на дългогодишно мълчание, огласяно и до днес от нечленоразделните вопли на възторжените му епигони“. За да стане той „човекът на бъдещето“.

Накратко, ако ви вълнува българската литература днес, не пропускайте лекцията, изнесена от Георги Борисов през 2007 г. в Сорбоната, провокативно озаглавена „Нещо във въздуха“ (поредна препратка към Константин Павлов). Защото „нещо във въздуха“ е не само метафора или социална диагноза. Тя е израз на „онова подземно бучене и стремително разместване на въздушни пластове, което обикновено предшества първия разрушителен трус и се превръща в знамение за непосилния родов спазъм“. И тъй до ден днешен.