Култура / Брой 10 (2983), Декември 2021

Тази книга е за рецепцията – критическа и преводна, на произведенията на Франц Кафка, която в България се случва най-късно от всички европейски култури. С увлекателност, неприсъща на научно изследване, разказът преплита нишките на идеология, политика и култура.

Случаят Кафка сам по себе си е особен. Рецепцията му се разгръща извън неговото присъствие, благодарение на приятеля му Макс Брод, който не изпълнява завещанието на Кафка непубликуваните му текстове да бъдат изгорени. Немскоезичният евреин от Прага не е вписан в конкретна културна среда – в един период за него си съперничат ГФР, ГДР, Австрия, Чехословакия.

Преди да се обърне към българската ситуация, изследването ни запознава с първите издания на Кафка, прехвърлянето на правата му в САЩ след идването на Хитлер на власт в Германия и превръщането на неизвестния приживе писател в световен мит. За това роля изиграва рецепцията му първо във Франция и Англия, а след Втората световна война – и в САЩ. Във Франция интересът към Кафка минава първо под знака на сюрреализма, по-късно на екзистенциализма. Особен принос има текстът на Албер Камю „Надежда и абсурд в творчеството на Франц Кафка, който излиза като приложение към „Митът за Сизиф“ от 1942 г. (в България не е издаден с книгата). През 1941 г. в САЩ У. Х. Одън публикува три рецензии под общото заглавие „Скитникът евреин“, в които нарежда Кафка до класици като Данте, Шекспир и Гьоте. След 1933 г., когато Кафка е забранен в Германия, творчеството му се разпространява от немски емигранти като Хана Аренд и Теодор Адорно, които откриват философските му измерения. Още през 1934 г. Бертолт Брехт вижда в „Процесът“ пророчество за ставащото в Европа.

На фона на тази динамична картина интересът към Кафка у нас е затворен предимно в академичните среди. От 1912 г. до днес Младен Влашки отбелязва „не повече от 30 имена на активни фигури в полето на културния трансфер“ – преводачи и литературоведи. Според него „по-вероятно е Гео Милев да се е разминал с Франц Кафка“, което той обяснява с естетически и емоционални различия. Тихият в своя ужас художествен свят на Кафка е далеч от патоса на българския авангард. „Липсва поемен хоризонт на очакване“, констатира Влашки. Кафка остава „невидим“ и за българската интелигенция извън авангарда с нейното „категорично отношение към родното“.

След 9 септември 1944 г. комунистическата идеология, методът на соцреализма и руският език като канал за пренос напълно възпрепятстват рецепцията на Кафка. Тя е затруднена и по ред други причини, някои от които валидни и преди 1944 г.: еврейският произход на Кафка, темите за болестта и ужаса, антигероизмът, а по-късно и интерпретациите на еврейски философи като Хана Аренд, Теодор Адорно, Валтер Бенямин, Мартин Бубер. През Студената война Кафка попада в идеологическото противопоставяне между Изтока и Запада. В социалистическите общества творчеството му е определяно като „зараза“ от официозните интелектуалци, интересът към него носи престиж само сред дисидентите. В България то е подложено на „динамичен цензуриращ механизъм“. Първите публично достъпни текстове на Кафка у нас са в сп. „Пламък“ 10/1965 г. Преди това в първи брой за 1965 г. на сп. „Септември“ е публикувана статия на съветския критик Борис Сучков за писателя, а в шести брой на бюлетина „Книгите по света“ е дадено и „институционалното разрешение“ за превеждането му чрез статия на литературоведа Минко Николов. По същото време се печата първият сборник с преводи на Кафка на руски език.

Значимите фигури, които посредничат за вписването на Кафка в литературното ни поле, се появяват във втората половина на 60-те години, но процесът е прекъснат – Минко Николов, който още в изследването си „Кризата в модерния западен роман“ (1961) отделя цяла глава на Кафка, се самоубива, а преводачът Димитър Статков бяга от България. Едва преводачът Димитър Стоевски през 70-те и следващото поколение посредници – Венцеслав Константинов, Атанас Натев, Любомир Илиев, през 80-те години свързват българските читатели с Кафка. Оттогава рецепцията му не е контролирана.