Култура / Брой 10 (2983), Декември 2021

Задъхан филм за един флегматичен свят, заострен до крайност метафоричен авторски стил и публика, държана на дистанция с твърде много ритъм, убиват ритъма. Не е ясно? Горе-долу така звучи и „Френският бюлетин на Либърти, Канзас Ивнинг Сън“ на Уес Андерсън. И всеки опит да бъде обяснен го деконструира по начин, който рискува да го превърне в още по-неразбираем.

Story#1 Анюи-сюр-Блазе или скука-над-безразличие

Като страстен привърженик на топонимията, Андерсън неволно (надявам се) е закодирал в името на измисленото френско градче, където се развива действието на десетия му пълнометражен филм, емоционалната нагласа, с която дори сериозни фенове на ексцентричния режисьор са склонни да си тръгнат, след като са „прочели“ най-добросъвестно „от кора до кора“ последния брой на „Френския бюлетин“. Сюжетът определено не е силната страна на този литературен експеримент, защото цялата творческа енергия е пренасочена към формата и визията. Трите основни статии от „изданието“ са неравностойни и след като започва ударно с твореца затворник и неговата муза надзирател, ироничното перо се омотава в студентските демонстрации от май '68 и някъде по средата на втората статия от интригуващ филмът се превръща в тягостен. После дори анимация не може да го разведри...

Story#2 „Френският бюлетин“ или „Ню Йоркър“

Идеята да се сглоби не просто конструкция от отделни скечове, а те да се организират като брой на списание (вдъхновено от любимия културен седмичник на Уес Андерсън) е брилянтна. Нещо повече, редом с любовта към литературата режисьорът има възможност да разгърне киноманската си страст и да придаде на подбраните „статии“ индивидуален стил – поклон пред майстори на френското кино като Жак Тати, Анри-Жорж Клузо и френската Нова вълна начело с Годар. За разлика от сюжетната самоцелност грижливо премислената естетика на разказа редува черно-бяло и цвят, прескача напред-назад във времето от 30-те до 60-те години на ХХ век, включва анимационен епизод, автоцитати, жанрови акробатики и ирония в големи дози, като през цялото време кадърът е средоточие на множество послания, конкуриращи се за зрителското внимание.

Story#3 Експлозия на визуални идеи или налудничава носталгия

Уес Андерсън е ненадминат майстор на екранната провокация, отличава се с остроумна изобретателност, усет за поетична бурлеска, привързаност към нетипични герои... Разпознаваемият му стил (както в игралното кино, така и в рисуваното) носи характерни белези на мизансцена, цветовите решения, движението на камерата и дори обичайното изобилие на известни актьорски имена. Неподражаемият му вкус към детайла може да си съперничи единствено с усета му за делничен абсурд, а често мрачното му чувство за хумор напомня на безизразните лица маски на някои от звездните комици на нямото кино. Филмите на Андерсън най-често са празник за сетивата и интелектуално предизвикателство в едно. После се появява „Френският бюлетин...“, сякаш в пристъп на нескромна самонадеяност – твърде много виртуозност убива виртуозността.

В най-новия експеримент на Уес Андерсън визията многопластово доминира над безразличието на сюжета, но за публиката, дори и англоезична, не остава достатъчно време да се наслади на изобилието в кадъра – сякаш е омаловажен за сметка на думите (казани или написани), но те пък профучават с бясна скорост и смисълът нерядко се изплъзва... „Френският бюлетин на Либърти, Канзас Ивнинг Сън“ сигурно впечатлява американците с множеството литературни препратки към реални хора и събития, а французите – с изобретяването и интерпретацията на места, киноперсонажи и стереотипи. Но какво остава за останалата част от аудиторията, на която неспирните потоци от имена и факти не навяват никакви асоциации? Обикновеният зрител (ако изобщо се изкуши да гледа този филм) снизходително е оставен на забавлението да разпознава превъплъщенията на многобройните звезди – от неузнаваемата Тилда Суинтън чак до мимолетните появи на Кристоф Валц, Сърша Ронан или Едуард Нортън...