Култура / Брой 10 (2983), Декември 2021

„Мадам Бовари“ ни позволява да обозрем цял един век през микрокосмоса на затънтено градче в Нормандия. И дори Флобер да бе останал автор само на тази книга, пак щеше да има място в първия ред на историята на литературата.“ Предговор към специалния брой на сп. „Фигаро Истоар“, посветен на годишнината на писателя – „Флобер. Неистовото желание да пишеш“

В разнообразието на дарованията му има нещо смайващо. Флобер издига прозата с „Чисто сърце“ до степен на чистота и прозрачност, която никой не е постигал след „Клевската принцеса“ на мадам Дьо Лафайет и която предизвестява с близо век „Чужденецът“ на Камю. Същото постига и със „Саламбо“ – демонстрация на способността му да накара разкоша да бликне, да заблестят медта и доспехите под слънцето на Африка, без да забравяме за топлата кръв, пролята на бойното поле, предадена със сила, достойна за картините на Жан-Леон Жером, или за начина, по който ни разказва за воалите на девиците, силно напомнящи ориенталските одалиски от „Хиляда и една нощ“. Описанието му на човешките жертвоприношения към бога Ваал носи чудовищния отблясък на варварски култ, извършван в девствените гори на Кинг Конг. А сцените на битките, редуващи се с рева на бойни слонове, чиито гигантски крака тъпчат гърдите на воините, са достойни за „Гладиатор“. Да не говорим, че при изобразяването на армията на Наполеон III в навечерието на катастрофата от 1870 г. не е пропуснато дори най-малкото копче на униформите.

Флобер по сходен начин се налага и чрез „Възпитание на чувствата“ като основен свидетел на едно столетие, корумпирано от печалбата, оглушено от суетата и объркано от утопиите; чрез интимния разказ за навлизането в любовта той разгръща великолепната картина на един свят, в който посредствеността тържествува, където приятелствата се завързват около предателства, разпри и изгубени надежди, а дори най-чистите любови носят със себе си горчив вкус.

Кореспонденцията му свидетелства за безграничната жлъчност на неговото перо, когато, напускайки всяка светска условност и всяко социално ограничение, той демонстрира пълната си свобода: „От Ламартин ще остане само половин том хвърчащи листа. Той е евнух по дух“. Чрез „Бувар и Пекюше“ пък той създава най-разяждащата екзегеза на „общите места“.

В този смисъл четенето на неговите творби налага една очевидност: дори само „Мадам Бовари“ е била достатъчна, за да гарантира славата му. И даже да си бе останал автор на „една книга“, тя пак щеше да има място в първия ред на историята на литературата, какъвто е случаят със Селин и „Пътешествие до края на нощта“, с „Антигона“ на Ануи, със „Сид“ на Корней и с „Озарения“ на Рембо.

В самия сюжет има нещо изтъркано и мизерно, което проличава, независимо че се е мъчил цели пет години като каторжник на галерата, претегляйки до безкрайност всяка дума („Всъщност горкото момче има угризения, които ще съсипят живота му. Наистина това ще го вкара в гроба, шегува се Теофил Готие в писмо до братя Гонкур […], защото на два пъти в „Мадам Бовари“ бил използвал родителен падеж в един и същи израз“). Затова е бил обзет от неутолимата жажда към слънцето и към откритите пространства. Тъкмо това го подтиква да се впусне в историята на войната на наемниците срещу Картаген, както някой корабокрушенец се втурва към стомната с вода.

На пръв поглед няма нищо вълнуващо (особено за някой, дошъл от Ориента и заявил на всеослушание, че би останал там до края на дните си!) в това детайлно описание на прелюбодеянието на дребна буржоазка от дълбоката провинция, омаяна от четенето на блудкави романи. Разбира се, героинята му не е лишена от очарование. Ала покрай опиянението на плътта, любовта към лукса, въжделенията, радостите на сърцето и появата на изкушения вместо благочестието, нейните чувства се характеризират с трайна посредственост. Всичко край нея носи отпечатъка на дребнаво тесногръдие: уредбата на дома, самото градче, където тя се установява, градските нрави, влажното и обвито в пушеци село, баналността на нейните любовници, грубостта на свекървата ѝ, чак до наивната и сляпа любов, която ѝ засвидетелства нейният глуповат мъж. Липсва пейзаж, както и действие, което да ни въодушевява, изненадва или придърпва към себе си.

Флобер обаче извършва чудо, съумявайки да ни оплете в историята си, да ни накара да станем част от етапите на нейното развитие, все едно че става дума за перипетиите на собствената ни участ.

Преди него Балзак се заема с изобразяването на човешката комедия. И успява с гениалност и методичност да опише в детайли нравите на всяка от социалните категории на своето време – на провинциалната буржоазия, селяните, аристократите от „Фобур Сен-Жермен“, журналистите, банковите чиновници, негодяите, полицията, нисшия клир, придворните, рентиерите и редица други. По този начин се разкрива целият невероятен калейдоскоп от социални участи, където се отразяват човешките страсти, жадността на успелите величия и обратната страна на декора на съвременната история.

Флобер се опитва да постигне същата цел, но само с една книга. Неговият роман ни позволява да обозрем цяло едно столетие през микрокосмоса на затънтено градче в Нормандия. Аптекарят Оме въплъщава илюзиите на науката и прогреса с тяхната стъписваща самонадеяност – чрез съчетаването на енциклопедична култура с повърхностен ум, той е първообраз на „човека-маса“ на Ортега-и-Гасет. Абат Бурнизиен е показателен пример за клира, държащ повече на своите методи и практики, вместо да отговори на жаждата на душите към абсолютното. Родолф от Ла Юшет съсредоточава в себе си най-долните черти на хората, трупащи богатство, онзи егоизъм на притежанията, който се съвместява с аристократичните претенции на купувачите на национални богатства. Цялата добродетел на майката на Бовари е в шиенето на ризки на сирачетата, за които тя използва парцалите си. Търговецът Льорьо умело придава добродушен вид на своята хищност, достойна за орела, натоварен да кълве черния дроб на Прометей; Леон съчетава безволието на подсъзнанието с младостта. За разлика от героите на Балзак персонажите в „Мадам Бовари“ почти се сливат със своята социална среда и със своя век. Цялата тази пасмина изглежда безсмъртна. И ние имаме чувството, че сме ги срещали.

Онова, което Флобер ни предлага да видим чрез своята неизменна жестокост и съсипваща проницателност, е нещо повече от сцена на провинциалния живот, което по още по-систематичен начин ще прерасне в „Бувар и Пекюше“ в спектакъл на тържествуващата глупост: глупостта на героинята в плен на възвишени пориви и с глава, замътена от пошли четива („клетви, ридания, сълзи, ладия на лунна светлина, славеи в горичката“), будеща жалост заради илюзиите си, въртяща се като пумпал в своя „мъртвешки танц“ и блъскаща се в стените на дома, където са заключени бляновете ѝ („тя искаше едновременно да умре и да живее в Париж“); така, малко по малко, тя става безчовечна и чудовищна в своя егоцентризъм, в своята суета, без никога да постигне величие – нито в порока, нито в самата смърт; учената и звучна глупост на аптекаря Оме; доброжелателната глупост на Шарл Бовари; клюкарската глупост на обкръжението; словоохотливата глупост на властите. В тази история за любов и изневяра любовниците са също толкова смешни, колкото и измаменият мъж; героинята последователно вдъхва презрение, ожесточение и състрадание. Романтизмът се явява тук в най-изконната си болезненост, като болест на ума и на волята, като принцип на нарцисизма, унищожителен за вътрешния живот и за всяка социална връзка.

Чудото се дължи на изкуството, с което Флобер съумява последователно да усвои гледната точка на героите си. Флобер не държи читателите да вземат страна „за“ или „против“. Той се стреми да показва, кръжи около всеки от персонажите си, възприема дори самия ритъм на техните мисли. Сливайки с огромно умение границите на разказа и на интроспекцията, той се превръща в говорител на героите си, без да проличава неговата намеса. Процедура, която го превръща в майстор на обективността: така той скъсва с красноречието и живописните описания, както и с откритото вмешателство при автори като Юго и Балзак, които не се боят да се намесват в интригата на творбите си, да призовават читателя като свидетел или да дават своята гледна точка за историята или обществото.

Осъзнаваме, докато го четем, каква е пропастта между Флобер и онези, които се провъзгласяват за негови наследници. У него няма нищо от ужасяващите нотки на съдебния изпълнител, с които Зола ще смята, че е в правото си да свидетелства за нищетата на своя век, смесвайки уханията от евтиния парфюм на своите проститутки с миризмата под мишниците на отхвърлените си герои. Няма порив към лиризъм, постигнат с пъшкане над суперлативите, нито недодялана прозаичност: имаме поезия, раждаща се от безкрайната пластичност на прозата, „гъвкава като коприна, здрава като ризница“, където музикалността влиза в спор със спадовете в ритъма, с изненадите, проблясъците и отзвучаването. Ирония, която би предизвикала усмивката на Волтер („тая жена е с големи качества и е достойна да бъде съпруга дори на околийски началник“, отбелязва с възхищение аптекарят Оме). Изкуство на полифоничната композиция, което умело смесва, следвайки школата на Шекспир, трагичното с бурлеската, както става в прочутата сцена на панаира, където любовните излияния на безчестния съблазнител се смесват с лиричните бръщолевения на председателя на селскостопанското жури, с връчването на медалите за мериносов овен или свинска порода. Способност да открои пейзаж без особени красоти, когато привечерната мъгла приеме по-модър цвят, по-блед и по-прозирен, а дърветата изникват като черни скали, щом слънцето изрисува на земята цветни петна, в които ни се струва, че разпознаваме разхвърляните пера на колибри.

„Мадам Бовари“ излиза седем години след смъртта на Балзак. Това не е първият роман, замислен от Флобер; и все пак е първият, който той публикува. Въпреки или заради скандала, който предизвиква заведеният срещу него процес за накърняване на добрите нрави, на тридесет и пет години той получава известност. И колкото и да се опитва да ни убеди какво му е струвало всичко това – заради нервните кризи или гаденето, докато е пишел сцената с отравянето – едва ли някога е заявявал: „Мадам Бовари – това съм аз“. Ала е вярно, че той успява да изрази чрез експлоатирането на този дребен епизод целия си начин на писане и на мислене, схващането си за живота, света и обществото. И ако останалата част от творчеството му ни изглежда разнородно – с щастието му от писането, стремежите му за обновление, неговите полупровали и полууспехи – то е, защото без съмнение не е било възможно да изкачи втори път същия връх. Казал ни е всичко още с първия опит.

„Онова, което ми се вижда хубаво и което бих искал да направя, пише той през 1852 г. до Луиз Коле, това е книга за нищото, книга без външна връзка, която ще се удържа сама чрез вътрешната сила на моя стил, както земята, без да бъде поддържана от нищо, се удържа във въздуха; книга, която почти няма да има сюжет или най-малкото сюжетът ще е почти невидим, доколкото това е възможно.“ Ала той прави нещо още по-добро: в нишката на този разказ, където се обвързват тъжни страсти и фаталност, душевен хаос, отмъстителност, въжделения, дребнавост и страхливост, където правилата показват немощта си, а бунтовете се оказват налудничави, където разговорът е глупашки, а социалността е само маска на безжалостния егоизъм, където аморалността е деградираща, а добродетелта се ограничава до игра на привидности, благочестие, привички, рационализъм, суеверие, той пише, ни повече, ни по-малко, роман за човешката природа в нейната безвъзвратна и прискърбна ущърбност. Мадам Бовари – това сме ние.

Превод от френски Тони Николов