Култура / Брой 1 (2984), Януари 2022

Разговор с карикатуриста Чавдар Николов

„Някои карикатури на някои наши колеги от конкурентни издания са твърде „възпитани“. Сега тези „възпитани карикатуристи“ получават шанс, защото техният „възпитател“ вече не е на власт и те са свободни да правят „невъзпитани карикатури“

Какво означава да се прави политическа карикатура днес? Противно на очакванията, демокрацията през XXI в. сякаш започна да се разминава с карикатурата, щом дори престижни издания като „Ню Йорк Таймс“ свалиха карикатурите си. Как си го обяснявате?

Американците, нека първо поговорим за тях, са пресметливи хора. Те още след Втората световна война започват да редуцират разходите си за карикатура. Тогава колегите карикатуристи в САЩ се организират в синдикати, които предлагат на издателите голям брой карикатури всеки ден. Това устройва издателите, защото пестят разходи от помещения, заплати и осигуровки. А карикатуристите получават доходите си от синдиката. Обаче и на това му намериха цаката. Преди две години в „Ню Йорк Таймс“ се промъкна една карикатура на португалския колега Антонио Антунеш, заклеймена като антисемитска. Антунеш работи за друг синдикат, докато ние – група карикатуристи от България (Христо Комарницки, аз, Алла и Чавдар Георгиеви) – работим за американския синдикат, представляван от Дарил Кейгъл. Когато стана ясно, че ние, хората от „Прас Прес“, сме гонени в нашата родна страна, решиха да ни помогнат по някакъв начин. За нас излязоха статии в „Ню Йорк Таймс“ и „Зюддойче Цайтунг“, моя милост даде интервю за „Шарли Ебдо“, а Комарницки и аз станахме членове на France Cartoon, френската асоциация на карикатуристите. Лично аз не съм продал нищо с посредничеството на синдиката, не знам за колегите.

Искам да кажа, че след 2019 г., когато Антунеш направи тази карикатура на Тръмп и Нетаняху, на която Нетаняху е изобразен с жълта еврейска звезда, стана голям скандал. Еврейски организации протестираха и издателят на „Ню Йорк Таймс“ първо наказа човека, пуснал карикатурата, а после въобще свали карикатурите от изданието. Няма карикатура, няма проблем. Затова вече няма карикатури в „Ню Йорк Таймс“.

В други издания също имаше скандали, някои се разделиха с карикатуристите си.

В едно американско издание, не си спомням точно кое, даже се отказаха от карикатуриста си, пуснал някаква сатира във Фейсбук. Негова лична карикатура, не в изданието. Случват се такива неща.

Французите все още държат фронта. В Латинска Америка има изключителен бум на карикатурата, въпреки че там също има преследвани карикатуристи. В Източна Европа загинаха старите хумористични издания. Само в. „Стършел“ е вечен, както Лили Иванова.

Британците продължават да се занимават с карикатура, схемата им е много проста. На първа страница имаме „покет картунист“, който прави злободневна карикатура, тя може и да не е политическа – ако, примерно, завали сняг в Лондон. Вътре се отделя достойно място на политическия карикатурист. Колкото по-жълто е изданието, толкова повече преобладават комиксите. Вече се забелязва тенденцията да имат по един-двама редуващи се политически карикатуристи, което означава, че британците не се отказват. Когато карикатурата закъса, британците винаги намират нов хоризонт. Ако сп. „Култура“ се чете от мистериозния Банкси, той сигурно ще ми се обиди, но аз смятам, че той откри големите формати за сатира в градските пространства. Не е ли това начин карикатурата да се покаже върху цели стени?

Не става ли дума за графити?

Да, за графити, които по своя дух са карикатури. Те носят и сериозно политическо, не само социално послание. Спомнете си стените, които изрисува по ивицата Газа.

А кои автори от зората на политическата карикатура през XIX в. харесвате най-много?

Началото на карикатурата е още през XVI век! Първата формулировка за карикатура е на Анибал Карачи. Той казва, че пътят на карикатуриста, както и на художника, е да покаже истината. Единият го прави с перфектна визуализация, другият – с перфектна деформация. Отначало карикатурата е игра на изкуство заради самото изкуство. Игра в ателиетата – желание да се пошегуваш, да покажеш, че някой има голям нос.

Традицията на класическата политическа карикатура възниква по-късно и тя е пряко свързана с възможностите на печата. Големият бум настъпва, когато литографията навлиза в отпечатването на вестниците. Това е средата на XIX в. Но още преди това на сцената излизат британците, които отварят широко вратата за политическата карикатура. В началото е Джеймс Гилрей (1757–1815), който рисува Наполеон неистово, постоянно и безпощадно. Има едно свидетелство от французин, посетил по онова време Лондон, който вижда огромно струпване на много хора и си мисли, че раздават храна на бедни. Каква била изненадата му, когато разбира, че те си купуват „пресни“ гравюри на Гилрей, сиреч карикатури на Наполеон. И то гравюри на дърво, които издържат само пет-шест отпечатъка, повече е на практика невъзможно.

После идва „френският отговор“ в лицето на групата около издателя Филипон. Той създава вестник „Ла Карикатюр“, където Оноре Домие има водеща роля. Но пък Домие има лошия късмет да бъде осъден на шест месеца затвор заради една своя карикатура на Луи-Филип. Това е времето на Реставрацията, цялата общественост е настръхнала срещу Луи-Филип и Домие повежда своята сатирична битка срещу краля.

Още тогава карикатуристите са били на път към затвора…

Да, Домие лежи шест месеца, но ги прекарва при сравнително по-лек режим, в затвор, наподобяващ Червения кръст. Не е бил хвърлен при плъховете и не му е отредена съдбата на бъдещия граф Монте-Кристо. Интересно е, че Александър Добринов изкарва двегодишната си присъда от Народния съд също в болницата на Червения кръст (днешния „Пирогов“). Ала веднъж някакъв комунистически кадър го разпознава там и пак го връщат в Централния затвор.

Той ли е любимият ви български карикатурист?

Признавам си, че много харесвам Александър Добринов. Омагьосваща е неговата способност да деформира и да спира там, докъдето трябва да е деформацията. При него има и известно уважение към обекта на карикатурата. Неслучайно е показвал шаржовете си на хората и те са ги подписвали. Какъвто е случаят с известния подпис „Браво, г-н Добринов!“, дело на Шаляпин. Но при нас силно нещата се промениха. Както казваше покойният Доньо Донев: „Абе какъв дружески шарж? Това си е вражески шарж!“…

А защо се промениха нещата? През 2016 г. пострадахте от цензура в Нова телевизия. Откъде тръгнаха вашите сблъсъци с властта, със силните на деня?

Сблъсъците са свързани с едно лице и това е Бойко Борисов. Не е имало друг политик преди него, който да създаде такава атмосфера на нетърпимост. Според него карикатурата уронва слънчевия му образ. Нито царят, нито Костов са действали по подобен начин.

Имах един случай с Иван Костов, който също е много показателен. Негови служители се бяха уплашили да пуснат годишния календар на НАП, тъй като той можел да се обиди на карикатурата си. Бях нарисувал дванайсет шаржа за този календар – по един за всеки месец – на хора, свързани с икономиката, под които имаше някакви крилати фрази. Обади ми се пресаташето на Финансовото министерство и каза, че трябвало да променя шаржа на Костов – много съм му отрязвал отзад главата. А аз така го рисувах навремето във в. „Демокрация“. Казах им да свалят ДДС-то, тогава ще променя шаржа на Костов. Обадиха ми се пак след седмица. Попитах ги да не би да са свалили ДДС-то. Помолиха ме пак да го нарисувам по същия начин. Оказа се, че му показали шаржа, за да си измият ръцете. Иван Костов си го харесал, прибрал го в чантата си и си заминал. Ето защо два пъти ми платиха шаржа.

А пък Бойко Борисов ми завидя, че съм печелел много пари на негов гръб, и ме изгониха от Нова телевизия.

В резултат се появи „Прас Прес“, орган на „невъзпитаните карикатуристи“. А как биха изглеждали „възпитаните карикатури“?

„Възпитани карикатури“ могат да се намерят в други вестници от някогашната империя на Пеевски. Някои карикатури на някои наши колеги от конкурентни издания са твърде „възпитани“. Сега тези „възпитани карикатуристи“ получават шанс, защото техният „възпитател“ вече не е на власт и те са свободни да правят „невъзпитани карикатури“.

Да не би и вие сега да се насочите към „възпитаните карикатури“?

Не, не… Ние продължаваме по същия път, на равна дистанция от всички.

Как бихте определили накратко карикатурата през последните 30 години, от времето на прехода? Вие сте част от нея, познавате я отблизо. Как започнахте и къде сте сега?

Започна се много странно. Тогава ние, млади и неизвестни, мъкнехме карикатури насам-натам. Беше романтично време, имаше страшно много вестници. До късно вечерта правехме карикатурите си за следващия ден, а до обяд трябваше да са разнесени по редакциите. Спомням си как се разминавахме със сегашните си колеги. Ту ще се засечем пред в. „Демокрация“, ту пред в. „Подкрепа“ или в други издания. Имаше бум на карикатурата. След това карикатурата започна да поизчезва. И първите издания, в които започна да изчезва карикатурата, бяха вестниците от пресгрупата на Петьо Блъсков, сега много популярен със защитата си на свободата на словото. Във в. „168 часа“ започнаха да излизат не карикатури, а колажи.

Като че ли по-възрастните ни колеги, които бяха еталон за нас – Доньо Донев, Георги Чаушов, Генчо Симеонов, Стоян Дуков, Теню Пиндарев – не съумяха да канализират хаоса, в който избуяваше какво ли не. Кой ли не в началото рисуваше карикатури, решил, че сега му е дошло времето да си върне за преживяното на комунистическия режим. В целия този хаос всеки трябваше сам да се оправя в наводнението от карикатури. Някои оцеляха, други нямаха толкова хъс, за да продължат.

Чувствате ли се днес участник в промяната? И как се правят карикатури на почтените?

Ще продължим да правим карикатури, както трябва да се правят. Ще следим новите управляващи изкъсо. Щом се направи грешка, ще я отчитаме. За нас това е най-интересното. Жизнената ни среда, това са грешките на политиците.

В едно интервю казвате, че карикатурата е престанала да бъде оръжие в нашето общество и има по-скоро терапевтична цел – „нещо като водка с лед или чаша вино след изтощителен ден“. Докъде се простира нейното влияние – да разтушава и да разсмива или да разгневява и подтиква към съпротива?

Казал съм го, преди да изпитам на гърба си „жегата“ на политическия гняв. Има карикатура, която само развлича, така наречената „коктейлна карикатура“, докато нас от „Прас Прес“ и лично мен ни интересува сатирата. Но сатирата, разбрана не толкова като оръжие, колкото като способ, по който трябва да се променят нещата. В Близкия изток сатирата е оръжие и на нея се реагира болезнено. Видяхме в резултат на това какво се случи с колегите от „Шарли Ебдо“. Един културен и цивилизационен разлом доведе до трагични събития, до убийството на карикатуристи. За французите политическата сатира е нещо, без което обществото не може да съществува. Те така мислят и така живеят, не го правят, за да обидят някого или да засегнат дълбоко мюсюлманите. Такъв е духът на Волтер и духът на Просвещението.

Между другото, наскоро в Рим научих една много интересна история. При разкопки преди векове откриват доста пострадала статуя, вероятно посветена на голям античен герой. Не я изхвърлят, а я поставят край площад „Навона“, близо до дома на някой си дон Паскуале, който бил шивач или бръснар, известен с хапливите си политически коментари. Какво се случва? Лека-полека мълвата за коментарите му залива Рим. И става така, че всички недоволни от някакви политически решения, започват да пишат мненията си на листче и да ги лепят върху статуята. Започнало да става „заразно“. Хората се тълпели да ги четат и коментират на свой ред. Трябвало да се вземат мерки. Сложили пост. Нищо не помагало. Римляните започнали да лепят своите несъгласия и сатирата си и върху други статуи. И до днес в Рим се е запазил така нареченият кръг от „петте говорещи статуи“. Искам да кажа, че в Европа още от векове хората са отстоявали правото си да се смеят и да казват какво мислят. Докато в България не е така.

Имате ли обаче усещането, че обществото ни сякаш не помръдва, все тъпче на едно място? Вашият колега Христо Комарницки споделя, че ровейки из стари издания и сайтове отпреди 10–15 години, с отчаяние установява, че те абсолютно пасват на днешната ситуация. Така ли е наистина?

Нещата винаги се преповтарят. Понякога пускам в мрежата свои стари работи, само добавяйки отдолу някакъв текст. Често реакциите са възторжени: „Страхотно! Как си го направил?!“. А карикатурата е отпреди две години. Винаги така се случва. Ако вземем някои карикатури на Илия Бешков или на Александър Божинов, пак може да се открие припокриване на ситуацията. Въпреки че хората през годините или през вековете се смеят по различен начин. Затова карикатуристът е винаги в своето време. Между колеги от години водим спор за така наречената „философска карикатура“ или „по-поетична карикатура“. Но няма карикатурист, преследван за „философска карикатура“. Докато за политическа – има.

Въпросите зададе екипът на сп. „Култура“

Чавдар Николов е роден през 1959 г. Завършил е визуална комуникация в Бирмингамския институт по изкуство и дизайн, Великобритания. Има публикувани 15 карикатури в известното британско сатирично издание „Прайвит Ай“. Работил е във вестниците „Демокрация“, „Новинар“ и „Преса“. Носител е на отличие за политическа карикатура на ООН и на почетната значка на Френския карикатурен легион. Един от съоснователите на „Прас Прес“.