Култура / Брой 1 (2984), Януари 2022

„Другото Средновековие“, Цочо Бояджиев, художник Надежда Олег Ляхова, Фондация „Комунитас“, 2021 г.

В своя предговор Цочо Бояджиев обявява, че томът съдържа лекциите, съставящи специализирания курс „Културна антрополо­гия на Западноевропейското средновековие“, представян от него, с асистент Тони Николов, над 20 години в специалност „Философия“ на Софийския университет. Скромно е добавено, че се цели описание на светогледния контекст на дисциплината „Философия на Средновековието и Ренесанса“. Тя бе въведена през 1991 г., до 1998 г. Той бе титуляр, аз му бях асистент. Като настоящ титуляр си позволявам енергично да се усъмня в стилизирането на „Културната антропология“ просто като суплемент към специализирано философския курс. Основанията ми са маркирани в същия този негов предговор.

Цочо Бояджиев сочи за двигател на тематичния спектър в „Другото Средновековие“ „убеждението, че философията е форма на жи­воторазбирането, че тя израства от и се над­гражда над онова, което бихме могли да наре­чем универсалии или интуиции на културата. Разбирането на философските системи от ми­налото следователно до голяма степен зависи от проясняването на светогледния фон на фи­лософското построение, оня набор от предре­флексивни положения и поведенчески реакции, който характеризира спецификата на истори­ческата епоха“. Тези две изречения маркират „културологичния историко-философски метод“, който се асоциира по света с името тъкмо на Цочо Бояджиев и е една от запазените марки на основаната тъкмо от него Българска школа по философска медиевистика.

Ние сме сигурни, че всяка философска активност има корена си в своята историческа културна ситуация и е неин фрагмент. Факт е, че всяка автентична философия постига трансценденталните основания на битието, във всеки случай на човешкото битие. Питането за историческата ѝ локализация изглежда вторично. Така е обаче само на пръв поглед. Работата на философията е да намери понятия за тези принципи, каквито думи всекидневният език няма как да предложи. Само наглед парадоксално е, че философската лексика има корена си тъкмо в езиковата мрежа на актуалното ѝ всекидневно съществуване. Той просто няма откъде другаде да дойде, държи ли да бъде разбиран от живите си адресати. Почвата, разбира се, не е коренът, нито е дървото. Разликата между методите, изследващи исторически всекидневието, и нашия е в това, че той е именно историко-философски, той е философски диалог с културата и нейните феномени, между които има законното си място и философията.

Тази позиция може да бъде проследена в „Другото Средновековие“, където се тълкуват и философски позиции или теми, без обаче да бъдат някак привилегировани. Спрямо какво? За да отговорим, трябва да видим кое му е другото на това „друго“ Средновековие.

То е друго първом относно морето от предразсъдъци, приписващи на средновековната култура отчайващ примитивизъм. Те се повтарят вече пет столетия, основно за да заявят несравнимото превъзходство на Новото време с неговите координатни системи и съответните им центрове и ценности. Тук са си намерили майстора. Той обаче не цели отъждествяването на днешните култури с валидните през онези около 1000 години. Средновековната цивилизация – книгата се занимава само със западноевропейската – е представена като достойно „друго“ на нашата, познаването на което може да действа като привилегирована гледна точка за критично мислене и за осмисляне на настоящето. То е друго и по още една линия: тук няма Средновековие-то. Нито епохата, нито културата имат единствено число. Изследването навлиза в разни синхронни пластове с отчитане на диахронни връзки със съответните им мутации и иновации.

Дотук стана дума за преподаване и изследване в тяхната заедност, задължителна в Хумболтовия университетски модел, който, надявам се, продължаваме да следваме. Изследователският момент е подчертан на няколко нива. Едно археологическо проследяване на лекционния курс ще покаже поетапното навлизане на теми и позиции, следващи историята на Цочо-Бояджиевите проучвания. Затова законно място имат (стриктно заявени в текста) откъси от негови публикации, появили се в хода на курса. Заедно с множеството мотиви, разгърнати тук за първи път, разпознавам няколко „сгърнати“ монографии и обратно, теми, само щрихирани като нужни за изпълване на картината. И препоръчани като перспективна задача пред бъдещи изследователи.

„Другото Средновековие“ е способно да шокира неподготвения читател именно с пълнотата си, със своя обхват. Може да се твърди, че е погледнато във всичките ниши на културното пространство, макар и не еднакво интензивно. От словесността и образоваността, през религиозната вяра и съответните светогледни норми, интелектуални модели и социални жестове се отива към природознанието със съпровождащите го астрономия, астрология, магия и разбиранията за съдбата. Това кулминира в типовете четене на света: символизма, натурализма, мистиката. Следват питания за характера на злото, за вечността и времето, за сезоните, часовете, жизнения ритъм, както и за пространството. Това повежда към темите за историята, вътрешните, ексцентричните и есхатологичните топоси, заедно с утопиите, което пък отваря хоризонт към схващанията за същината на човека с неговите душа и тяло, заедно с неговите възрасти, с красотата и недъзите му. През хигиената, облеклото, храненето и сексуалността се върви към тълкуване на обществените структури и техните маргиналии, за да се отвори поглед към отношенията между половете и по-специално за ролята на жената. Този космос се закръгля с финалните размишления, посветени на смеха и играта.

Има ли място за допълнителни изследвания, възможни ли са възражения към така представената картина на средновековния свят? Да, има. Лично аз бих поспорил с историческата абстрактност в отделни глави, с някои тълкувания на визиите за историята, с типа въвеждане на темата за семпитерналността (вековечността), с редуцирането на схващанията за душата и връзката ѝ с тялото само до концепцията на Тома от Аквино. И така нататък. Но това си е буквално моя работа. Цочо Бояджиев е свършил своята и дава свобода на всеки да проведе собствени изследвания от свои си гледни точки.

Тя, свободата, третият задължителен елемент на споменатия университетски модел, е могъщо демонстрирана в „Другото Средновековие“. Свободата на изследването и преподаването е очевидна. Има обаче и друго. Структурата на книгата може да бъде разчетена и като съпротива срещу свръхформализирането на нашите науки напоследък. Перманентната презумпция за виновност, тегнеща над академичния автор, и присъдружните ѝ психясвания доведоха дотам, че съдържанието, иновативността и евристичността на изследователските резултати да отстъпват по значимост на детайлното и свръхпрецизно форматиране на справочния апарат – бележки и библиография, които вече нерядко надхвърлят по обем основния текст. Цочо Бояджиев пренебрегва тази напаст с невъзмутимост. Под черта се появяват само посочвания на негови предешни публикации, когато от тях е зает съответният пасаж.

За сметка на това текстът преизобилства от имена на автори и съчинения, повечето звучащи за първи път в българската култура. Списъкът им би бил равен поне на една четвърт от текста. Те се включват в често изненадващи взаимовръзки и биват също така интерпретирани, акцентирани или вкарани в незадължително очакван контекст. Всеки е свободен да ги издири, да установи адекватността на ползването им, да потърси собствени тълкувания или алтернативни източници. Цочо Бояджиев е сложил майсторския си знак и е отправил своето предизвикателство, давайки на евентуалния си опонент пълна свобода на действие. Само нека той внимава да не би, както гласят последните думи в книгата, да не вземе да чуе как дяволът произнася „шах“, а – при рецидив – и следващата дума: „мат“.