Нобелова реч
„Вярвам, че с писане може да се покаже какво трябва да бъде осмислено, какво не вижда твърдият поглед на властника и как привидно малки по значение хора могат да получат самоувереност, напук на пренебрежението на околните.“
Писането
Писането винаги ми е било приятно занимание. Още като ученик чаках с най-голямо нетърпение точно часа, в който трябваше да напишем някаква история или нещо, което учителите ни смятаха, че би ни било интересно. Тогава всички се смълчавахме и приведени над чиновете, напрягахме паметта и въображението си да извлечем оттам каквото си заслужава да бъде разказано. Целта на тези наши момчешки усилия не беше да съобщим нещо забележително, нито да споделим някое незабравимо преживяване или да изразим лично мнение, още по-малко да се оплачем от нещо. Единствената публика на нашето старание беше учителят ни, който искаше с тези упражнения да изгради у нас умения да изразяваме мислите си. Аз пишех, защото това се искаше от мен и защото то ми доставяше удоволствие.
Години по-късно, когато самият аз станах учител, дойде време да преживея същото, но в обратна посока, седнал мълчаливо в класната стая, докато учениците пишеха, наведени над работата си. И тогава си спомних едно стихотворение от Д. Х. Лорънс, от което ще цитирам няколко реда.
Спомен от училище
Седя сам на брега на класа
и гледам как момчетата във пъстри ризи
пишат, глави навели делово:
към мен едно след друго
те лица повдигат,
потънали в тих размисъл,
с невиждащ поглед.
И после се навеждат пак, изпълнени със радостно
вълнение, от туй, което правят, от мен очи извръщат,
открили онова, което искат, получили каквото им е нужно.
(Превод на стиха Ангелина Василева)
Часовете по писане, за които ми припомня това стихотворение, не приличаха на тези, които ние познаваме. Нас не ни задължаваха да пишем, не ни насочваха какво да разказваме, нито ни караха да го преработваме или да го преподреждаме до безкрай. С онзи младежки устрем аз пишех на един дъх, така да се каже, без много-много да се замислям или да поправям, без дори да разбирам какво правя. Така и четях – в захлас, също без предварителни насоки, но тогава още не разбирах колко тясно са свързани тези две дейности.
А случеше ли се да не трябва да ставам рано за училище, четях до толкова късно през нощта, че на баща ми, който често страдаше от безсъние, се налагаше да влезе в стаята ми и да ми нареди да загася лампата. Дори и да можех да възразя, че щом и той е още буден, защо аз да не съм, не бих дръзнал, защото така не биваше да се говори на баща. А той будуваше на тъмно, за да не безпокои майка ми със запалената лампа, така че нямаше как да се възпротивя на нареждането му да загася.
С напредването на възрастта писането и четенето ставаха доста по-целенасочени от другите ми непостоянни юношески занимания и винаги четях и пишех с удоволствие, без особено усилие. Постепенно обачe това удоволствие доби нов смисъл. Осъзнах го напълно едва когато заживях в Англия. Там – от носталгията и от емигрантските неволи – започнах да размишлявам върху много неща, на които преди това не бях обръщал внимание. И точно оттогава, от онзи твърде дълъг период на бедност и самота, аз започнах да пиша на съвсем различни теми. Все по-ясно ми ставаше, че трябва да изразя някои неща, че имам задача, която ми предстои да изпълня, че трябва да изрека и да осмисля страданията и угризенията.
Преди всичко имах нужда да преразгледам какво съм оставил зад себе си при моето стремглаво бягство от дома. В средата на 60-те години на миналия век животът ни потъна в дълбок хаос и представата за добро и зло беше помрачена от жестокостите, последвали революцията от 1964 г.: арести, екзекуции, гонения и непрестанно унижение и потисничество в по-важни и по-маловажни страни от живота ни. В разгара на тези събития мозъкът ми на юноша не можеше да осмисли ясно нито историческите, нито бъдещите последици от случващото се наоколо ми.
Едва в първите години на живота си в Англия бях в състояние да разсъждавам върху тези проблеми, да размишлявам върху злините, които сме в състояние да си причиним едни на други, да преразгледам всички онези лъжи и заблуди, с които сме се утешавали. Документираната история на страни като моята беше пристрастна и премълчаваше много жестокости. Политиката ни беше повлияна от расизма и преките ѝ последици бяха репресиите, започнали веднага след революцията, когато бащи бяха убивани пред децата си и дъщери бяха изнасилвани пред майките си. Вероятно защото живеех в Англия, едновременно физически далеч от тези събития, но с дълбоко разтърсено от тях съзнание, аз бях по-подвластен на силата на спомените си, отколкото ако бях останал между хората, които продължаваха да живеят сред последиците от тези събития. Терзаеха ме обаче и други спомени, които не бяха пряко свързани с тези събития: жестокото отношение на някои родители към децата им; догмите в обществото и към пола; неравноправието, което търпи бедността и зависимостта. Всички тези проблеми съществуват в човешкия живот навсякъде и не са някакво изключение, но невинаги си даваме сметка за тях, докато обстоятелствата не ни принудят да ги осъзнаем. Предполагам, че това е голямото, макар и не единствено бреме, което носят хората, избягали от травмата и заживели на безопасно място, далеч от рода си. Ето как започнах да описвам някои от тези свои разсъждения, но не последователни и подредени, все още не, а само заради облекчението да видя по-ясно обърканите и необясними неща в съзнанието си.
С течение на времето установих, че са в ход крайно обезпокоителни процеси. Съчиняваше се някаква нова, опростена история, в която събитията биваха изопачавани и дори заличавани, за да се пренаредят според приетата за момента представа за света. Тази нова и елементаризирана история не само че безусловно беше съчинена от победителите, които винаги се чувстват свободни да нагласят разказа така, че да е удобно и на тях, но и на коментатори, изследователи и дори на писатели, които или не се интересуват истински от нас, или ни възприемат през схемата на собствения си светоглед, поддържан от добре познатата версия за някаква расова еманципация и развитие.
Длъжен бях да опровергая такава история, пренебрегваща материалните доказателства за по-ранни времена, строежите, постиженията и човечността, окриляла живота. Години по-късно крачех по улиците на града, в който бях израсъл, и гледах упадъка на много неща, места и хора, които все още живееха там, в дрипи и без зъби, обзети от страх да не загубят паметта си за миналото. Длъжен бях да положа усилия да съхраня техните спомени, да опиша каквото виждам там, да възстановя моментите и историите, с които хората живееха и чрез които разбираха себе си. Мой дълг беше да опиша репресиите, преследванията и жестокостите, които самовеличаещите се управници на тази страна се опитваха да изтрият от съзнанието ни.
Имаше и друго разбиране на историята, с което исках да се занимая и което ми се разкри, докато живеех по-близо до изворите му в Англия, защото тогава го видях по-ясно, отколкото по време на колониалното ми образование в Занзибар. Нашето поколение бяхме деца на колониализма така, както нашите родители не са били, нито пък онези, които са дошли след нас, поне не в нашия смисъл на това понятие. С това не искам да кажа, че ние не сме познавали онова, което е било ценно за нашите родители, нито че следващото поколение е било напълно освободено от колониалното влияние. Имам предвид, че ние растяхме и получихме образованието си в онази епоха на непоколебимо самоуверената колониална система, поне в нашата част на света, когато господстващата сила прикриваше същността си с евфемизми, а ние бяхме съгласни да живеем с илюзията. Говоря за периода преди кампаниите за деколонизация да обхванат целия регион и да заострят вниманието ни върху вредата от колониалната власт. Поколенията след нас пък преминаха през разочарованията на постколониализма и се утешаваха със собствената си самозаблуда, като едва ли са си давали ясна сметка или поне не са прозрели в дълбочина как срещата ни с колониализма е променила живота ни и че корупцията и лошото управление в нашите страни е в известна степен също част от това колониално наследство.
Всичко това провидях едва в Англия, и то не само защото срещнах хора, които ми го изясниха в разговори или в учебната зала, а и защото самият аз постепенно разбрах още по-ясно каква роля е отредена на човек като мен в някои от техните версии за собствения им живот, прозираща и в написаното, и в спонтанните разговори, и в радостта, с която приветстваха расистки шеги по телевизията и другаде, както и в непринудената враждебност, с която ме посрещаха всеки ден в магазините, в учреждения, в автобуса. Не можех да променя нищо в това отношение, но докато се учех да чета с все по-голямо разбиране, растеше и желанието ми да пиша, за да отрека самодоволните предразсъдъци на хората, които ни ненавиждаха и омаловажаваха.
И все пак писането не е само средство за водене на борба и полемика, колкото и вдъхновяващо и удовлетворяващо да е това. Човек не пише само за едно нещо, нито само по една тема или по един или друг проблем, а тъй като обектът на литературното творчество все пак е човешкият живот, по един или друг начин, рано или късно жестокостта, любовта и слабостите стават тема на това творчество. И вярвам, че с писане може да се покаже какво трябва да бъде осмислено, какво не вижда твърдият поглед на властника и как привидно малки по значение хора могат да получат самоувереност, напук на пренебрежението на околните. Така че почувствах потребност да пиша и по тази тема, и то съвсем откровено, за да излязат наяве и грозотата, и добродетелността, та да се отърси човешката природа от всякакво опростяване и подчиняването ѝ на стереотипи. Когато се постигне това, проличава и една особена красота.
При такъв подход има място и за слабости, и за несъвършенства, за нежност насред жестокостта и за най-неочаквана доброта там, където не сме и подозирали, че тя може да се роди. Именно поради всички тези подбуди писането осмисля и поглъща по-голямата част от живота ми. В него има, разбира се, и други аспекти, но те не са свързани с днешното събитие. И почти като по чудо онова мое младежко увлечение по писането, за което споменах в началото, все още не ме е напуснало след толкова много десетилетия оттогава.
Позволете ми накрая да изразя моята най-дълбока благодарност към Шведската академия за високата чест, която оказва на мен и моето творчество. Много съм ви признателен!
© THE NOBEL FOUNDATION 2021
Превод от английски Мариана Мелнишка
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук