Култура / Брой 1 (2984), Януари 2022

„Повече, отколкото обичам живота си“, Давид Гросман, превод от френски Велина Минкова, издателство „Колибри“, 2021 г.

Израелският писател Давид Гросман е известен у нас с романа си „Ще бягаш ли с мен“ – за деца, които живеят на улицата, както и с виртуозния амбивалентен хумор на книгата „Един кон влязъл в бар“, за която получава наградата Букър. Преди три години актьорът Самуел Финци изигра този текст във виенския Бургтеатер. В края на миналата година „Колибри“ издаде новия роман на Гросман, посветен на семейните отношения. Семейството, за което разказва „Повече, отколкото обичам живота си“, е необикновено, отношенията между трите жени в него – баба, майка и внучка, са нагнетени от травмата на премълчаното. Повествованието се води от внучката Гили, изоставена от майка си Нина като съвсем малка. Нина е крехка, с лице на хищник, в дълги периоди с отсъстващо изражение. Очите ѝ „сякаш бяха замръзнали в далечен момент от нещо, което тя изведнъж бе видяла или разбрала“. Такава я помни Гили, която израства с баща си Рафаел и баба си Вера – силна жена с остър яркозелен поглед. В края на 30-те си години Гили има зад гърба си опит за самоубийство и страни от майка си.

Образите на Вера и Нина имат реални прототипи. Писателят следва историята на Ева Нахил Панич, с която го свързва дългогодишно приятелство. Еврейка, югославска партизанка, преминала през бохемския живот и комунизма, хвърлена в лагера на остров Голи оток, живяла в израелски кибуц. Ева, която умира през 2015 г. на 96 години, го моли да разкаже историята ѝ. За първи път обаче тя свидетелства за преживяното на острова в документалния филм „Гол живот“ (1989) по сценарий на писателя Данило Киш. След 1949 г. Йосип Броз Тито създава там един от най-зловещите лагери за политически затворници, където са изпращани заподозрените във вярност към Сталин, след като Югославия скъсва със СССР.

Романът на Давид Гросман е далеч от документа, той умело споява факти и фикция, фокусирайки се върху сложните отношения между Вера, майката, политзатворничка, и Нина, изоставената от нея дъщеря. В поколенческия семеен триъгълник е въвлечен и бащата на Гили, Рафаел. Той е доведен син на Вера от втория ѝ брак в Израел, където са дошли двете с дъщеря ѝ през 60-те години. Рафаел упорито обожава невярната си жена Нина, макар да е жертва на неуравновесеността ѝ. През 2008 г. Нина се завръща от далечното северно село, където я е отвело поредното бягство. Идва за 90-ия рожден ден на майка си, но и за да ѝ съобщи, че страда от алцхаймер и не след дълго ще изгуби паметта си. По молба на Нина четиримата предприемат пътуване до Голи оток, нещо като терапевтичен сеанс по освобождаване от миналото. Рафаел и Гили, които работят в киното, трябва да снимат местата, където е живяла Вера. Филмът ще послужи на дъщеря ѝ, когато болестта напредне и тя започне да губи себе си. Четейки, сякаш виждаме лицата и жестовете, както ги улавя камерата. Разказът се сглобява като в киномонтаж, а филмовата природа на романа сякаш предопределя повишената му драматичност. Повествованието снове между минало и настояще, внучката записва какво улавя камерата и какво не улавя – мисли, асоциации, случайни спомени.

Във филма Вера, която е хърватска еврейка, разказва за любовта си към сърбина Милош, любов, оцеляла през Холокоста. Впоследствие Милош, който е бил партизанин, герой, офицер от кавалерията на Тито, е обвинен от службите, че е сталинист, и се самоубива в ареста. В хода на действието научаваме заедно с героите истината – при разпитите Вера не признава, че Милош е враг на народа, и не се отрича от него, макар да ѝ обещават, че ще се върне при 6-годишната си дъщеря. Така попада на зловещия остров, а Нина остава безпризорна. Едва в края на пътуването Нина осъзнава, че майка ѝ е пожертвала нея, живата, в името на любовта си към мъртвия Милош. И прощава.

Издевателствата, преживени от Вера на острова – абсурдни и разтърсващи, са разказани в трето лице, като отделен епизод в романа. Писателят признава в едно интервю, че като баща би постъпил другояче, но в романа той не осъжда героинята си. Защото читателите имат право на свои оценки, но и защото често ни липсва търпение да разберем времето, в което са живели родителите ни.