Култура / Брой 1 (2984), Януари 2022

Деян Донков с моноспектакъл по романа „Камбаната“ на Недялко Славов

В антиутопията на Рей Бредбъри „451 градуса по Фаренхайт“ (1953 г.) книгите са забранени и осъдени на изгаряне. Група хора ги спасяват, като всеки научава наизуст по една, за да я съхрани за следващите поколения. Това са хората книги.

Антиутопията на Бредбъри вече не е утопия, а все повече реалност. Не че се горят книги. По-лошо. Книгите, четенето се маргинализират. Но заедно с това започват да се множат и хората книги. Има ги и у нас. Мариус Куркински, защото наизусти и ни вдъхна „Евангелие по Матея“, „Самият човек“ на Андрей Платонов, „Светът в 10 ½ глави“ на Джулиан Барнс. Мариус Донкин – той е „Г-н Ибрахим и цветята на Корана“ на Ерик-Еманюел Шмит. Илка Зафирова и Йорданка Стефанова – те са „Оскар и Розовата дама“ на Ерик-Еманюел Шмит. Захари Бахаров – той е „Чамкория“ на Милен Русков. Йоана Буковска-Давидова – тя е „Промяна“ на Лив Улман.

Наскоро се появи още един от хората книги – Деян Донков. Той е „Камбаната“ на Недялко Славов.

„Камбаната“ е роман изповед. Историята на човек с болезнено чувство за чест и къс фитил, което на два пъти го вкарва в затвора за убийство. След голямата промяна у нас пак тия му качества ще го направят единствения защитник на родното му опустяло и плячкосано от „новите варвари“ село. И пазител на църковната камбана. На вярата.

Романът на Недялко Славов е суров, той е жесток, той е нежен и поетичен. Той е ограмотяващ и завладяващ със сочния си, богат български език. Той е „возвисяващ“. Има в него словесни образи, които няма как да забравиш: „дългите брашнени мигли“ на козлето Джено, първия приятел на героя Вено, от чието име се води разказът. После бащата на Вено тегли ножа на ярето. „Паднах в тревите дете, изправих се старец. И тогава, докато ставах, го видях през рамо – за първи път го видях: в тревата ле­жеше не отпечатъкът на тялото ми, а – разперен! – кръстът ми човешки.“

Или пък момичешките смехове: „различни и смутни са тия смехове. По тях вече и собственичките им разпозна­ваш. Коя е тънка и стройна, коя е дебелана. Те, дебеланите, по-кискаво се смеят, а по-лесните женски – те пък по-гръд­но, шепнешком се смеят, а по-самотните пък на хлип го удрят“.

Деян Донков ми каза, че случайно попаднал на романа – докато репетирали „Калигула“ в Народния театър, авторът на сценичната версия Александър Секулов му споменал за него. За мен обаче тая случайност е предопределена. Деян Донков, мисля си, върви към този текст още от монолога на Лазар в „Бая си на бълхите“ (ТБА, Икар 2001 за мъжка роля). И тук същата съдбовна предопределеност – синовете плащат за вините на бащите си и на свой ред сторват грехове. И същата монолитност на характерите. „Убиеш ли, ти си следващият...“, това е заклинанието в „Камбаната“, с което се започва и свършва всичко.

Автор на сценичната версия, режисьор и изпълнител е Деян Донков. Първият му моноспектакъл. Режисурата… Режисура в сегашния смисъл на тая дума няма. Всичко е подчинено на вътрешния, първичен, интуитивен усет на актьора към текста. Неговият заряд обаче буквално нажежава до 451 градуса по Фаренхайт – температурата, при която хартията се самовъзпламенява. За разлика от предишните два режисьорски опита на Донков – „В очакване на Годо“ на Бекет и „Любовникът“ на Пинтър. По-скоро сценографията на Никола Тороманов тук е интелектуалното и смислово ядро – една огромна върба, в чиито клони вълшебно блещукат светулките на летните селски нощи, когато соковете на растения и хора са кипнали. Тя е контурът на лицето, сините очи и луничките на циганката Лейла, първата, последна и единствена възлюбена на Вено. В нейните вейки угасващото пламъче на нечия душа се въздига нагоре и става звезда (видео дизайн Марио Стойнов). Музиката на Петя Диманова е изпълнена на живо от оркестър „Карандила“.

Макар и мащабен като проект (досега е представян в пловдивския Амфитеатър и Зала 1 на НДК), „Камбаната“ е дълбоко интимен спектакъл. Не за да обслужва егото на своя създател като… Не, няма да споменавам имена.