Култура / Брой 1 (2984), Януари 2022

Първата екранизация на хитовия мюзикъл „Уестсайдска история“ (1961) би трябвало да е сред забранените „четива“ в САЩ през XXI в. – във филма няма нито един афроамериканец, не просто сред главните и второстепенни персонажи, но и сред статистите. Сякаш в Манхатън от началото на 60-те години не са чували за други етноси освен бял и латино...

Добрата новина е, че новата екранизация на дебютанта в мюзикъла Стивън Спилбърг коригира горното недоглеждане (по улиците на Ню Йорк от 60-те вече се движат хора от всички цветове), без да се превръща в заложник на модерните расови преоценки и да се изкушава да подмени участниците в Шекспировия конфликт на бродуейския спектакъл: шейсет години след премиерата на първия филм Ракетите са все така деца на бели имигранти, родени в Америка, а Акулите – пуерто(аме)риканци, пристигнали от „свободно присъединения“ наскоро остров.

Нещо повече, за да подчертае, че конфликтът в контекста на историята произлиза не толкова от цвета на кожата, а от борбата за територия и неприемането на „другия“ (какъвто и да е той), версията на Спилбърг подсилва статута на „пришълци“ и на Ракетите: вече не само Тони е полякът Антон, но самият Риф е ирландско момче, израснало на улицата, предвождащо банда от почти хлапета с имигрантски корени, които се борят за своето място на обетования континент.

Приликите

„Уестсайдска история“ е въздействащ киноспектакъл и през 1961, и през 2021 г. – с превъзходна музика, завладяваща хореография и отлични изпълнители. Сюжетът, заимстван от „Ромео и Жулиета“, е ясен. Както подобава, любовта между Тони (приятел на лидера на Ракетите) и Мария (сестра на лидера на Акулите) пламва внезапно и неочаквано, а после става жертва на трагични обстоятелства. Нововъведенията са при уличните банди вместо враждуващи родове; момиче, което иска да го приемат наравно с момчетата; и... Анита. Ракетите се чувстват по-могъщи, защото претендират за по-голяма давност във владеенето на квартала и непрекъснато се подиграват на недотам добрия английски на Акулите. Енибодис (в превод „който и да е“) отчаяно се бори за уважение сред Ракетите. Но най-сериозната „реформация“ на Шекспировата конструкция е вмъкването на втори влюбен женски персонаж – еманципираната пуерториканка Анита, която иска да живее в модерна Америка, свободна от патриархалните традиции. И съответно върху този образ пада тежката отговорност за развръзката на фабулата в една сцена, която от драматична гледна точка (защото от музикална вокалният квинтет е ненадминат) е най-оригиналното попадение в сюжета, особено под режисурата на Робърт Уайз през 1961 г., когато стилизацията внезапно е отрезвена от реализма.

Разликите

Въпреки че запазва условността на избраната епоха, филмът на Спилбърг акцентира върху елементи, които са по-невидими във версията от 1961 г. или директно променя обстоятелства, влизайки в ненатрапчив обяснителен режим с философски отсенки, относно мотивите на отделните персонажи. Така членовете на двете банди изглеждат доста по-млади отблизо, Ракетите не са в „плен“ на фрапиращото (почти арийско) русо, а Риф вече не прилича толкова на „добро американско момче“. Пуерториканците са освободени от бутафорния грим и отличителните кожени гривни, Чино не е член на Акулите, защото Бернардо осъзнава обречеността на уличната кауза, а Тони отказва да се замесва в свадите, след като е прекарал година в затвора и се страхува от спотаената в себе си агресия... Насилието в новата „Уестсайдска история“ е доста по-осезаемо, защото мюзикъл стилизацията е сведена до минимум. Засилен е и социалният патос за разрушението на квартала и доминиращите интереси на хората с пари. Не на последно място, образът на Док е заменен с този на Валентина (реверанс към Рита Морено, която беше Анита през 1961 г.) – пуерториканка, омъжила се за американец, създавайки едновременно мост между общностите и загатвайки за нова пропаст между мъжете и жените в „модерното“ общество... И да, през 1961 г. „Уестсайдска история“ печели 10 награди Оскар (от 11 номинации). Ръкавицата е хвърлена, мистър Спилбърг.