Култура / Брой 1 (2984), Януари 2022

„Произход“, Саша Станишич, превод Мария Енчева, издателство „Колибри“, 2021 г.

Годината е 1992 и пролетта едва започва. Той е на четиринайсет, а любимият му отбор е „Цървена звезда“. Баща му е сърбин, а майка му е мюсюлманка – двама души, привързани един към друг и избавени с помощта на югославския тигел от ограниченията на произхода и вероизповеданието. Живеят във Вишеград, градчето, в чийто „неумолим и безизходен здрач“ се взира Иво Андрич в „Мостът над Дрина“ и в което след броени дни ще започне едно от най-кървавите етнически прочиствания. Баща му ги изпраща в Германия – него и майка му, мюсюлманката – докато всичко утихне и се успокои. Ала нищо не се успокоява, в тази отиваща си Югославия социализмът е твърде уморен, а национализмът е нащрек. Затова след няколко месеца и баща му ще дойде при тях. Във Вишеград ще остане единствено баба му по бащина линия, Кристина, превърнала се в пазителка на един свят, който не може да бъде опазен.

Шестнайсет години по-късно, през март 2008 г., той е вече на трийсет. За да получи германско гражданство, трябва да представи собственоръчно написана автобиография в Службата за чужденците. Само че в неговия случай това не е никак лесно, работата е там, че страната, в която е роден, вече не съществува. Сякаш Дрина е отнесла биографията му. Някога се е възприемал като югославянин, после Хайделберг е станал за него случаен дом и ново начало. Но не е ли всеки дом случаен? Роден си на едно място, на друго си прокуден, на трето завещаваш бъбреците си на науката... Така се ражда този автобиографичен роман, в който авторът се опитва да реконструира миналото, търсейки отговори на сложните въпроси за произхода и родината, за границите и тяхната пропускливост, за връзката между географската ширина на хълма, където си се родил, и стреса на идентичността.

Саша Станишич пише своя роман „Произход“, за ​​да пребори забравата. С разпадането на Югославия се е разпаднало и семейството му, то е пръснато по целия свят. Онова, което авторът иска да разкаже за произхода, е свързано и с тази раздяла. Повествователните нишки кръстосват пространството – от Босна към Германия и обратно; и времето – преди и след труса. Разказът не е линеен, съставен е от множество фрагменти, прелива от история в история, а читателят очаква момента, в който всички елементи на повествованието ще се свържат в ясна мозайка. За да надмогне счупеното, Станишич посяга към лепилото на историята и към литературата. Когато старата му баба, страдаща от деменция, започва да губи спомени, той започва да събира спомени – истински и въобразени. За него фикцията е отворена система от измислици, възприятия и спомени, които се отъркват в действителното. Тя рисува собствен свят, в който реките говорят, а прародителите живеят вечно. Само че литературата е слабо лепило. Счупеното може да бъде надмогнато единствено в любовта и съпринадлежността.

Парадоксалното е, че този роман за паметта започва с фрагмент за заличаването на спомените. Започва с едно наскоро изчезнало село и с неговото гробище, в което са погребани предците на разказвача. Тук на почти всеки дървен кръст стои собственото му фамилно име – на пръв поглед достатъчно красноречив отговор на въпроса откъде идва той и какъв е произходът му. Ала не е съвсем така, защото произходът е твърде сложно явление. Понякога е като костюм, който са ти надянали насила, за да го носиш вовеки. Друг път е имане, извор, от който можеш да отпиеш най-сладката вода. Без да е нещо маловажно, той не е и пълновластен разпоредник над човешкото същество. Затова и Станишич признава, че не разбира как произходът може да обуславя качествата на човека, не разбира онези, които са готови да тръгнат на бой в негово име. Съпротивата му е насочена към превръщането на произхода във фетиш и към илюзията за национална идентичност. Защото произходът е свързан не толкова с родовата принадлежност, колкото със съпринадлежността, която далеч не е така съдбовна. А това означава да бъдеш навсякъде, където те пожелаят и където сам пожелаеш да бъдеш, да откриеш най-малкия общ знаменател. И да стигнеш на финала на това дълго пътуване към родината до прозрението, че не е важно откъде си, а накъде отиваш. Макар че накрая дори това губи значение.