Култура / Брой 1 (2984), Януари 2022

Киноведите Петър Кърджилов и Александър Донев разговарят по повод изложбата „Васил Гендов. Живот между театъра и киното“, отбелязваща 130 години от рождението на пионера на българското кино. Изложбена зала на ДА „Архиви“, 7 декември 2021–13 януари 2022 г.

Александър Донев: Какво е твоето усещане, доколко признанието на творческата дейност на Васил Гендов (1891–1970) е адекватно на реалния му принос в българското кино и към българската култура?

Петър Кърджилов: Признаването или непризнаването на една личност, особено пък ако тя е човек на изкуството, не зависи от обществото като цяло, а от това как отделни авторитети я „позиционират“, представят пред това общество. Васил Гендов е дългогодишен професионален театрален (от края на 1910 г.) и филмов актьор (от 1914 г.), многолетен театрален и филмов режисьор, основател и мениджър (директор, ръководител) на собствена пътуваща драматична трупа, просъществувала без прекъсване от 1920 г. до 1938 г., неин драматург. След 9.IX.1944 г. цялата тази дейност минава в графата „буржоазно минало“, което час по-скоро трябва да бъде забравено. Ето защо родените от „революционните промени“ нови историци на театъра дори не споменават името Гендово.

А. Д.: Може би част от проблема е и прекомерният акцент върху художественото и естетическото, което се превръща в единствен критерий за признаване на принос в историята и на киното, и на театъра. Този подход дълги години, та дори и днес е определящ при оценка на миналите постижения в българското кино. А Гендов е дамгосан като режисьор, който се опитва да работи за публиката. И това е още една причина за неговото подценяване.

П. К.: Така е, през 50-те и 60-те години се говори единствено за „киноизкуство“ – термин, в който филмите на Васил Гендов не се вписват. Въпреки това тогавашните киноисторици няма как да го подминат (той е създателят на една четвърт от националното производство на игрални филми до споменатата „светла“ дата). Не го игнорират, но го „артикулират“ с ирония и присмех, наричат го „един известен кинодеец“, „мемоарист“, класифицират дотогавашната история на българското кино като „злощастна“!? Докато довчерашните съвременници на Гендов (тези от „буржоазното общество”) го величаят като „пионер“ на българското кино, като негов „основоположник“, дори „патриарх“ (и той е такъв – и „баща“, и „първенец“).

А. Д.: Жалкото е, че това донякъде пренебрежително отношение е насадено в няколко поколения киноведи и любители на филмовата история. Гендов, не открито, но в неофициални разговори, очевидно е характеризиран доста нелицеприятно. Следите от това личат и днес. Сега, при подготовката на нашата изложба, видях например каква илюстрация има до публикацията в „Работническо дело“, която за първи път оспорва „рождената дата“ на филма „Българан е галант“. Ами там в дописка за куклено представление стои снимка на Буратино, съветската версия на Пинокио, а всички знаем каква е причината за светкавичното порастване на носа му. И този мит, че Гендов „послъгва“, е широко разпространен. Надеждата все пак е, че идва ново поколение непредубедени и любознателни изследователи.

П. К.: През 2012 г. четирима млади учени от Института за изследване на изкуствата – Теодора Дончева, Ана Шойлева, Елица Гоцева и Деян Статулов, кандидатстваха със своя сценарий „Мистерията Гендов“ пред Националния филмов център. Защитавайки техния проект, си позволих да нарека Васил Гендов „патриарх на българското кино“. Друг член на Националната художествена комисия по документално кино, проф. Венец Димитров, ме погледна иронично и рече: „Е, чак пък патриарх!“. Кандидатурата пропадна, но след три години на бял свят се появи „Васил Гендов – мит и реалност“ – биографичен филм на друг екип, чиито членове щедро бяха черпили от идеите на споменатите четирима млади учени.

А. Д.: Според мен Гендов има някакъв проблем – не знам точно от какъв характер, който го кара изключително небрежно да се отнася към дати и години. Така например при разглеждането на фотографиите, придружаващи ръкописа на неговия театрален мемоар, се вижда как върху гърба на две снимки, заснети очевидно в рамките на една и съща фотосесия, той е записал дати с разлика от една година. Струва ми се, че объркването на времето, в което заснема „Българан е галант“, се дължи на смесването на два периода, белязани от негово завръщане след следване в чужбина: първият е през лятото на 1910 г., след обучението във Виена, а вторият е през 1914 г., след престоя му в театралната школа на Дойчес Театър на Макс Райнхарт. Разгадаването на причините за грешката изисква още изследвания, но според мен, а и някои по-възрастни колеги, с които съм разговарял, смятат, че издърпването на датата по-рано е израз и на някакъв своеобразен патриотизъм на Гендов – да покаже, че сме снимали първия си игрален филм преди съседните балкански народи. Иска ми се също така да те попитам с какво според теб нашата изложба, а преди това и издаването на театралния мемоар на Васил Гендов обогатяват знанието за него?

П. К.: Отношението към нещо или към някого, за което ме попита в първия въпрос, всякога е вървяло ръка за ръка с познанието за това нещо или за този някого (за което пък ме питаш сега). Те са взаимосвързани. Още преди век и половина Алеко Константинов не само е осъзнал това, но и блестящо го е формулирал в своя призив: „Опознай родината, за да я обикнеш”. Аз имам свое отношение към Васил Гендов.

А. Д.: Да,  защото през последните 40 години ти си публикувал повече от десет научни публикации, посветени нему. Научен редактор си на първата част от неговите мемоари „Трънливият път на българския филм 1910–1940“, издадени през 2016 г. от Българската национална филмотека. Автор си на книгата „Загадките и времената на „Българан е галант“. Кога, от кого, къде, как и защо е заснет първият български игрален филм? Какво знаем за него? “, отпечатана през 2017 г. от издателството на БАН „Проф. Марин Дринов”, за които получи академична степен доктор на изкуствознанието. Редактира неговите „лични спомени“, превърнали се в публикуваната в интернет (http://funtasy.info/wp-content/uploads/2021/10) в началото на ноември 2021 г. книга „Когато актьорите се гримираха на свещи. Страници от развитието на провинциалния театър“, съпроводена от стотици пояснителни бележки и коментари, които са твое дело.

П. К.: Да, с две думи – аз се имах за „голям експерт“ по темата „Васил Гендов“. Затова и останах изненадан (приятно), дори изумен от откритията, които ти успя да направиш в хранилищата на Националния исторически музей и на Държавната агенция „Архиви“, в музея на Народния театър „Иван Вазов“ и в документацията на Българската национална филмотека, за да попаднеш в крайна сметка на десетки абсолютно неизвестни досега (включително и за „експерти“ като мене) фотографии, ръкописи, официални документи, плакати и афиши, свързани с дейността на Васил Гендов. Да ги откриеш, обработиш научно и подготвиш за експониране.

А. Д.: Истината е, че зад всичко това стои екип от сътрудници, а и става въпрос за един съвсем първоначален и не достатъчно детайлен прочит на наистина значителен масив от нови факти и документи, свързани с биографията и творчеството на Васил Гендов. Но за мен най-въодушевяващото бяха ентусиазмът и всеотдайността, с които уредниците в Националния исторически музей и експертите в Агенция „Архиви“ ни съдействаха за създаването на тази изложба. Те сякаш бяха чакали някой да ги потърси, за да извадят архивни и музейни ценности, за които ние, филмовите изследователи, никога не бяхме подозирали. И все пак какво друго те изненада по време на общата ни работа заедно с Теодора Дончева и Деян Статулов върху изложбата?

П. К.: Връзката между театъра и киното. Цял живот съм се занимавал с историята на ранното българско кино, за мен Васил Гендов винаги е бил кинаджия. Знаех, че е играл в театъра, лично съм се ровил в онази част от архива на Народния театър, предадена в ДА „Архиви“, чел бях за митарствата му из страната, осъществени от него и трупата му… Но никога досега не си бях давал сметка, че огромната част от актьорите, участвали в неговите филми, са „аркашки“ от театралната му трупа, че с тях той е делил лишения и материални успехи, скърби и радости. Тези хора не са били само негови актьори, подчинени, те са били негови приятели, близки, а понякога дори и кръвни роднини. Порази ме лекотата, с която театрални пиеси са се превръщали във филмови сценарии, с която „сензационни“ истории са „прескачали“ от екрана върху сцената. Оказа се също така, че огромната част от бюджетирането на Гендовата целулоидна продукция е осигурявана от театралните подиуми в областни центрове, окръжни градове, градчета, села и паланки, че Мелпомена е подпомагала финансово безименната си сестра Десетата муза…

А. Д.: Всъщност неговият театрален мемоар разкрива само едната страна на монетата. Гендов все пак премълчава някои неща. В Централния държавен архив, където се съхранява документацията на Съюза на артистите от 20-те и 30-те години на ХХ век, има доста свидетелства за негови конфликти и със Съюза, и със съюзни членове, които участват в неговата трупа. И те са главно за пари: за ненаправени отчисления от представления, за неизплатени заплати на артисти. Гендов пък се оплаква, че Съюзът не защитава правата му като автор на пиеси, които различни трупи играят без негово разрешение и заплащане на авторски хонорар. Но в крайна сметка Гендов не приключва нито театралната, нито филмовата си кариера с някакви особени материални придобивки. Той живее до края на живота си под наем, защото всичко, което е припечелвал, дори с известна експлоатация на своя творчески екип, е било влагано в следващи творчески проекти. Как мислиш – защо толкова трудно се преодоляват предубежденията и откровено погрешните представи за историята на нашето кино?

П. К.: Защото клишето е удобно, защото е по-лесно да скриеш незнанието си зад някой авторитет, вече произнесъл се по въпроса. Защото е по-лесно да кажеш: „Така сме го учили“, отколкото сам да стигнеш до истината. Трудно е да се ровиш из архиви и стари вестници, да търсиш и откриваш нови данни и факти в името на историческата правда. По-лесно е да се позовеш на уважавана и по възможност високопоставена персона. Апропо, това е и по-безопасно. Не забравяй и идеологията, която винаги е била враг на обективността в историята!

А. Д.: Да, трябва да се каже, че идеологическият профил на Васил Гендов е социално-либерален със силен патриотичен елемент. Това личи ясно в театралния мемоар – по-силно дори отколкото във филмовия – независимо от нескопосните му опити да ласкае комунистическите водачи Васил Коларов и Георги Димитров. А от късните му сатирични стихове и епиграми, датирани с 1968–969 г., личи силно критично отношение към социалистическата действителност.

П. К.: Прав си напълно. И все пак на мен ми е интересно да узная каква беше твоята мотивация след толкова успешни занимания с най-новата национална филмова индустрия, да се заровиш в историята на ранното българско кино?

А.Д.: Има много причини. Първата е, че вече не чувствам особени предизвикателства в изследването на съвременното българско кино. Там не откривам нови явления и процеси извън онези, които вече съм анализирал в три книги. В същото време отдавна възприемам като голяма несправедливост липсата на адекватна оценка за постиженията и процесите в българското кино през първата половина на ХХ в. Не че и в социалистическата епоха на българското кино не съществуват доста неизследвани проблеми, но реших да започна последователно, а и по-близо до началото. Засега не смятам да се занимавам с периода до премиерата на „Българан е галант“, където ми се струва, че ти си преровил всичко из основи. Голям импулс получих също така в процеса на проучванията си относно малко известни периоди от биографията на Златан Дудов, автора на „Куле Вампе“, най-забележителния образец на западноевропейското пролетарско кино преди Втората световна война. Разчитам след работата по книгата и изложбата за Гендов да продължим с теб съвместните ни изследвания. Една добра възможност е предстоящият проект, в който участваме заедно с колегите проф. Йоана Спасова, доц. Андроника Мартонова и по-младите д-р Росен Спасов и Боян Ценев. Той е обърнат към изследване на българската филмова култура през 20-те и 30-те години на ХХ в., където очаквам да разкрием много любопитни неща, без самите ние още да знаем точно какви. И да докажем за пореден път, че българското кино, дори в онези пренебрегвани и подценявани периоди, е много по-богато и успешно, отколкото предполагаме.