Култура / Брой 1 (2984), Януари 2022

„До Чикаго и назад“ отвъд пътеписа. Към генеалогията на Бай Ганю“, Пламен Антов, издателство „Книги за всички“, 2021 г.

Докато четях новата книга на Джулиан Барнс „Мъжът с червеното палто“ с д-р Самюел Поци на корицата, рисуван от най-прочутия портретист на епохата – Джон Сингър Сарджънт, попаднах на любопитна подробност: през 1893 г. канят видния хирург на Световното изложение в Чикаго като член на официалната френска делегация и той отплава с кораба „Ла Турен“ за Ню Йорк… La Touraine – разбира се – е корабът, с който Алеко Константинов отпътува за Новия свят, същата година, със същия курс. Между 650-те души на борда са и тези двама мъже, които по свой начин ще видят „Янусовия образ на Америка“, но пък като че ли вече сме забравили, че и Щастливеца е живял в Бел епок.

Тръгвайки от многозначителния факт, че известният Алеков персонаж се появява за първи път в пътеписа „До Чикаго и назад“, преди „невероятните разкази“ за него да го превърнат в прословутия романов или вицов герой, Пламен Антов в действителност предприема доста смело и отлагано до този момент литературоведско и културологично пътешествие към „Новия свят“, или поне към такъв „нов свят“, какъвто е способна да разкрие вдъхновената и добре защитена критическа интерпретация. В този смисъл е несъмнено умението му да провиди в резюме генеалогията и цялата смешно-страшна и все пак модерна „байганювиада“ тъкмо на Колумбовото изложение през 1893 г., праг, отвъд който „американизацията“ или, казано по-невинно, „Америките ни“ стават и наш европейски хуманистичен проблем с продължаващи до днес кризисни следствия.

Изследването на Пламен Антов е разделено на десет глави, всяка от които разгръща смисловия потенциал на основни за творбите на А. Константинов литературни концепти и похвати, знакови културологични, антропологични или чисто символни опозиции и констелации. Предпочитан интерпретативен подход е обхващането (схващането) на проблематиката в триади: „пътепис – роман – епос“; „България – Европа – САЩ“; „природа – култура – цивилизация“; „тяло – дух – машина“; „павилионът на електричеството – павилионът на „Круп“ – кланицата“ и пр. Именно така хетерономно склонена, авторовата рефлексия е в състояние да долови многоизмерността на съпоставките и точките на приплъзване, „превключване“ и преобръщане на едно понятие в своето противоположно, а точките на разминаване – в място за възможна среща.

Често в диалог с наши и чужди автори, с представители на различни школи и теоретични умонагласи, текстът на Пламен Антов внимателно обследва Алековите наблюдения и бележки, сравнения и словоупотреби, за да напредне впоследствие двойно обогатен било с културно-антропологичните конотации на отстранението (по Шкловски), било с диалектическото съмнение в просвещенския разум и критика на прогреса (по Хоркхаймер и Адорно), било с внезапната презумпция, че американският утопичен роман – като този на Едуард Белами – ще съперничи след век на Оруеловия. Същия потрес от „безмилостната диктатура на общественото мнение“ ще изпита след Бодлер и българският писател, преди да отхвърли онова „състояние на человечеството“, въобразено и предложено от Белами като идеал – състояние, по думите на Алеко, „при което личността, индивидуалността съвършено почти изчезва, като се превръща в автомат, в раб на един нов, много по-силен и несъкрушим господар – обществото“. Може би не е изненадващо, че изследователското пътуване на Пламен Антов до всемирните „рядкости и куриозитети“ не цели единствено преоткриването на Америка и Бай Ганю, нито на многообразните им, в това число и демонични, и екзотични репрезентации, нито успоредяването им като невъзможни един без друг. В много по-голяма степен то е и завръщане към „стара“ Европа, към множествеността на уникалните ѝ етно-национални култури, в които „американското“ и „байганювското“ не са нищо повече от весела шарка.