Култура / Брой 2 (2985), Февруари 2022

С художника Милко Божков разговаря Людмила Димова

Всеки камък е белязан по рождение като завършена творба. Работата на художника в Салона на природата е търпеливо да извае постамента.

Борис Христов

„В началото бил Камъкът“ – четем в „Каменна книга“ на Борис Христов (изд. Elements, 2006 г.). „Дочувайки веднъж да идат от него викове за помощ, боговете го отворили и пуснали на свобода забравеното там мехурче въздух. Така възникнала Вселената.“ Вслушването и вглеждането в камъка продължава в антологията „Камък и слово“ (изд. „Рива“, 2015 г.). В нея поетът среща свои фотографии на камъните, които събира от десетилетия, с думи на велики мислители. А когато се появяват собствените му стихове, той кани художника Милко Божков в „Салона на природата“. Изложбата в Софийската градска художествена галерия (30 ноември 2021–6 февруари 2022 г.) представи думите на поета заедно с 55 живописни платна, 42 акварела и 40 рисунки с туш. Съпътствана бе от изданието на Методий Петриков „Салонът на природата“ (изд. Методиеви книги, 2020 г.) и принтове на живописните произведения. 

Какви са отношенията в триъгълника камък-слово-образ? Кое беше в началото?

Не зная кой връх на триъгълника докоснах, но мен ме докосна идеята на Борис Христов. Това стана преди три години. При него кое е било първо, не съм го разпитвал – дали словото е било първо. По-вероятно е според мен да е обратното – като е намерил камъните, някои от тях да са му проговорили и той да е написал тези слова. В потвърждение на моята теза е и това, че той направи една книга със същите тези фотографии на камъни и с текстове на големи мислители. След това според мен са дошли неговите думи към камъните. После той ме приобщи към тази завера. Аз бях виждал няколко от камъните в галерията в Лещен, но не ми беше хрумвало, че от това може да се роди нещо. Преди три години, когато бях в Лещен, Борис сподели с мен идеята си и след като се прибрах, ми изпрати първо четиридесетте текста, които беше написал – той ги нарича думи – а след това и снимките на камъните.

Знаех, че ще бъде трудно, което означава интересно. Затова не скочих направо във водата. Изчетох веднъж четиристишията и ги оставих да влязат в подсъзнанието ми, да не мисля за тях и те някак вътрешно да започнат да работят. Това беше през лятото, а в края на годината извадих един голям скицник, налепих текстовете и фотографиите на камъните и започнах да мисля върху словото и образите, които той беше споделил с мен.

При вас кое беше водещото?

Изкушавам се да кажа, че е било словото, тъй като безкрайно уважавам човека и поета Борис Христов. Обаче е много възможно, тъй като съм професионално обременен, първо да са ми въздействали фотографиите и да съм започнал да мисля спрямо образите, които той ми беше изпратил. Голямо предимство беше, че първия път не бях обърнал внимание на камъните. Не помнех какви са размерите им, до известна степен това ме освободи да не съм толкова конкретен. Защото, след като направих работите и видях камъните, се оказа, че някои са колкото нокът… Та така започнах – със залепена разгъвка на един голям скицник, най-горе вляво си изрязах принтирания текст и си направих форматни мерки на страниците. Първите варианти направих, без да се замисля, абсолютно спонтанно при прочита на стиховете. После, когато се задвижи колелото, аз реших – и дори го написах на първата страница на скицника – че трябва да бъда верен на няколко неща. Първо, на словото, второ, на образите на камъните, които Борис ми е изпратил, и трето – въпреки всичко трябва да остана верен на себе си, за да не бъда просто принтер за фотографиите на Борис Христов върху платно с маслени бои. Започнах с по-малки формати, част от които бяха показани във втората зала на СГХГ като ескизи, които мисля след скиците, вече върху платно с бои. Когато 10–12 от тях бяха готови, изпратих снимки на Борис Христов и започнахме през 4–5 дни да ги коментираме пред компютъра. Той казваше какво мисли, някъде имаше забележки. Аз си отбелязвах мненията му в същия този скицник. Да си призная, понякога бях леко несъгласен, защото си казвах – първата ми спонтанна реакция – Борис Христов е много голям поет, той разбира думите, както малко хора могат да ги разберат и да боравят с тях, но моята работа е в образа и смятам, че поназнайвам някои неща. Обаче най-странното беше, че когато на следващия ден на свежа мисъл отворих скицника с бележките, се оказа, че той е бил прав в деветдесет и няколко процента от случаите. След като бяха готови малките картини, започнах в големия формат. Занесох му няколко работи, а другите той видя на компютъра. Не е виждал всичките на живо, както хората ги видяха в галерията. Това би трябвало да бъде финалът на проекта, но на мен ми хрумна да направя и акварели, в които да остане основното от това, което е в маслената живопис. И ги направих сравнително бързо, за месец. Накрая направих малките тушови рисунки. Реших, че трябва да станат отведнъж, на един дъх – правех ги, без да гледам нито снимките, нито живописта и акварелите. Тогава прочетох и стиховете, без да ги свързвам с формата на камъка – за да остане това, което се е утаило в подсъзнанието ми. Като цяло сто и двайсет пъти съм минал през тези камъни, без да броим рисунките.

Защо ви се прииска да минете през толкова много медии, за да пресъздадете всеки от камъните?

Един приятел ме попита дали ми е било трудно, понеже в един формат, в почти един и същи мащаб и композиция е трябвало да нарисувам нещо четиридесет пъти, и то камък, който няма очи… Според мен, ако на един художник му отнемеш възможността да се затруднява, той ще изгуби удоволствието да търси. И друго – освен формата в тези камъни го има и словото на поета. С акварелите и тушовете исках да се измъкна от твърдостта на тази може би вечна материя, каквато е камъкът, и да покажа... душата, сигурно звучи претенциозно... Сигурно всеки път, когато Борис е откривал някой от тези камъни, му е хрумвало нещо – било стих, или спомен, нещо, което те настройва по особен начин и открива дълбинни твои неща, които си забравил. Такава беше идеята за акварелите и тушовете – да бъдат моята среща с камъните, както когато Борис ги е срещнал за първи път.

Някои работи са портрети на камъни, други са пейзажи с камък… Кога изпитахте необходимост да разширите пространството?

Докато гледах четиридесетте фотографии, си записвах първите спонтанни хрумки. Например нещо ми напомня на Слепците на Брьогел. След това разбрах, че не трябва да давам допълнителни насоки извън тези в образа на камъка и словото на Борис Христов. Но някои, особено два от камъните, много ме измъчиха. Единия го въртях насам-натам и като го направих в малкия формат, казах на Борис, че не мога да му намеря образа. Той отговори, че и на фотографията му стои малко плоско. Когато започнах големия формат, направих тези два камъка да летят в космическото пространство. Има няколко работи, които вкарах в друга ситуация, различна от равния фон на натюрмортов камък, защото според мен дават друг смисъл. Борис нямаше нищо против. Камък 26 – един такъв кръгъл, не зная защо, но ме подсети за пейзажа, който се вижда от масата в къщата на Борис Христов, и го сложих в този пейзаж. Позволявах си някои волности, защото смятах, че така идеята се изпълва по-добре.

Открихте ли свой камък в сбирката?

Някои ми станаха любими, тъй като са много прости. Други, доста характерни – те бяха ясни. Докато работех, много често си мислех за един любим мой художник, който цял живот е рисувал бутилки – Джорджо Моранди… Казах и на Борис – разбрах, че ще се получи, някъде към петнайсетия-двайсетия ден след като бях започнал малкия формат. Беше през февруари, събудих се по тъмно и нямах търпение да съмне, за да отида в ателието – толкова ми се работеше.

Проектът е мислен за изложба, после се появи идеята за книгата на издателя Методий Петриков. Тя не е каталог, тя е пътят и процесът. Финалът всъщност са принтовете, които Методий направи – те са с изключително качество. Тук много голяма роля има фотографът Росен Донев, който се справи блестящо. Даже според мен на някои от принтовете работите изглеждат по-добре, отколкото в оригинал.

Как фотографията се намесва в изобразителното изкуство?

Тя се намесва още при Надар и преди него, отдавна художниците са били изкушени от фотографията. Едни са казвали, че фотографията ще умъртви живописта, други са се опитвали да правят фотография, имитирайки живописта. Фотографията и живописта са независими една от друга медии, но са много близки. Да не забравяме, че през XVII в. художниците са използвали камера обскура.

Вие кога прибягвате до помощта на фотографията?

Когато може да бъде от помощ – защо не. Аз не работя по чужди фотографии, камъните на Борис са изключение. Снимам, за да запомня нещо, когато нямам време да го нарисувам, например когато пътувам. Снимам, щом забележа пейзаж, за да остане впечатлението, ситуацията, миризмата, това, което съм усетил.

Някои от пейзажите в серията „Разходка с Бимбо“, която представихте в галерия „Арте“ едновременно с изложбата в СГХГ, насочват към днешната неразривност между живописта и фотографията в нашето съзнание.

Големите фотографи затова са велики, защото, когато са уловили мига, това не е като в композицията на Пиетата от Пиеро дела Франческа, която е дълбоко премислена. Голямото значение на фотографското изображение е, че разчупи канона, симетрията в композирането, накара детайла да стане по-важен от всичко друго в пространството.

Какво беше важно за вас в тези селски пейзажи? За разлика от предишни ваши серии, в които миналото, образите от детството сякаш „пробиват“ настоящето, тук има усещане за настоящия миг като безкрайност.

В много голяма степен е така. Беше през миналата година, точно по това време. Бях решил да не водя толкова заседнал живот и започнах да се разхождам. И така кучетата ме заведоха на непознати места, които не съм виждал досега в това малко село. И на втория ден започнах да снимам, без да мисля за картини, само от любопитство. След няколко седмици разходки вече имах над сто такива пейзажи от селото. Кучето хукне нанякъде, аз тръгна да го търся и открия, че зад едни драки, които приличат на джунгла, има стара каменна плевня. Тя е била скрита от мен, не я бях виждал, но тя ме е виждала. Затова в картината се появи око. Не исках да се връщам към миналото, а да вляза в това, което е сега. И другата идея беше да има връзка между двете изложби – между камъните на Борис от западния край и нашето село, което е изградено от камък. Единствено каменоломната не е от нашето село, видях я преди много години край Димитровград, толкова ме впечатли, имаше нещо сюрреалистично в нея. Разрушаване на нещо, за да направиш друго нещо – това е обратното на онова, което виждам в селото, разхождайки се – времето и липсата на обитатели връщат камъните там, където са били преди, към земята.

Светлината сякаш също ви занимава в тези пейзажи.

Светлината в единия от пейзажите, който е почти в черно, с буреносно небе, я видях на 31 декември преди две години. Бях ходил при баща ми и на връщане спрях на реката – беше толкова драматично, все едно небе над полето на Ел Греко. Направих няколко снимки. И като тръгнах към моето село, което е на 7–8 километра, на един завой светлината беше такава, че нямаше как да не я снимам. От три работи тръгна проблемът със светлината в пейзажа… Тези пейзажи са без никаква претенция, просто пейзажи, които толкова ми харесаха, като ги видях, че поисках да ги нарисувам. Изобщо не ме интересуваше как ще изглеждат – дали като пейзажи на Передвижниците, или на не знам кого си. Не ме интересуваше какво ще кажат другите, с изключение на кучето.

Казвали сте и друг път, че ви интересува разширяването на границите на живописта. В какъв смисъл?

Разширяването на границите в технически аспект трябва да приключи, когато художникът е на двайсет и няколко. Ако после те вълнуват тези въпроси, значи си просто занаятчия. Има различни аспекти. Можеш да гледаш по-нашироко, да пътуваш, да те интересува какво се случва във Венеция, какво във Видин или в Щатите… Другото е да гледаш навътре, да се съсредоточиш върху тези неща, които са важните за теб, да се ограничиш в тях, за да стигнеш вероятно до по-голяма дълбочина. Аз смятам, че моят път е вторият. Навремето съм опитвал, експериментирал, но стигаш „до попрището жизнено“ накрая и трябва да направиш нещата, които мислиш, че трябва да направиш.

Милко Божков е роден в село Ресен, Великотърновско, през 1953 г. Завършил е Художествената гимназия в София, а през 1978 г. – Художествената академия. През 1999 г. напуска Варна, където живее, и пренася ателието си в къщата на своята майка в село Стефан Стамболово, Великотърновско. Има над 200 самостоятелни изложби в Австрия, България, Германия, Люксембург, Полша, Русия, Франция, Холандия, Чехия и Швеция. Негови творби са притежание на Библиотеката на Конгреса в САЩ, Националната библиотека на Франция, Чешката национална галерия, Галерията на префектура Канагава, Япония, Колекцията за съвременно изкуство „Петер Лудвиг“ – Аахен, Колекцията „Хуго Вутен“, Музея на изкуствата – Портланд, Музея за съвременно изкуство в Шчечин и др. Носител е на Националната награда за живопис „Захарий Зограф“ (2002), на Годишна национална награда за живопис „Владимир Димитров – Майстора“ и др