Тони Николов

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).

Наследство и памет

Когато през 1873 г. Емил Зола пише романа си „Търбухът на Париж“, посветен на парижките хали, той изрично държи да разграничи „многотията“ от „духа на мястото“. Да, Халите са образ на неудържимото потребление и на социалното разслоение, но и на „култура на разнообразието“, чийто резултат са знаменитите традиции на френската кухня. Едни от най-запомнящите се страници в романа са тези за „симфонията от сирена“, достъпна за окото и обонянието на купувачите, която Зола описва с подбрани музикални метафори. [...]

Историята като голямата рамка. Разговор с Виктор Хорват

Всяко нещо, което има добър край, в западното изкуство минава за кич. С изключение на Шекспир, половината от пиесите му имат „хепиенд“. Защо това е толкова важно за днешния читател? Ако се върнем още по-назад, към античните романи, там кошмарният край изобщо не се е превърнал в изискване. Китайските приказки също са с добър край. За тези неща си мисля и това е най-голямото предизвикателство в момента за мен: дали може да се напише роман, който да свършва добре и въпреки това да не е кич? [...]

Пак Достоевски!

Използвам това прочуто възклицание от статията на критика народник Николай Михайловски „Жесток талант“ (1882 г.), тъй като ми се струва, че то най-добре изразява посмъртната съдба на големия писател, чиято 200-годишнина от рождението ще отбележим тези дни. Охулван или възторжено защитаван, обявяван за „пророк“ или низвергван, Достоевски продължава да „присъства“ – да тревожи душите на поколения нови читатели или поне не ги оставя равнодушни, което не е никак малко след смяната на толкова литературни моди. [...]

Разговор с Данте

„Божествена комедия“ е фундаментът на европейската литература – настоява в едно свое есе от 1929 г. Т. С. Елиът, определяйки Данте Алигиери (1265–1321) като „най-универсалния от поетите, писали на някои от новите езици“. Обърнете внимание: Елиът не го смята за „най-великия“, нито дори за „най-изкусния“ – по негово мнение Шекспир е далеч „по-разнообразен и много по-добре вижда детайлите“. Той настоява обаче върху „изключителния „универсализъм“ на Данте, побрал в себе си предишните десет века... [...]