Тони Николов

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).

Историята като голямата рамка. Разговор с Виктор Хорват

Всяко нещо, което има добър край, в западното изкуство минава за кич. С изключение на Шекспир, половината от пиесите му имат „хепиенд“. Защо това е толкова важно за днешния читател? Ако се върнем още по-назад, към античните романи, там кошмарният край изобщо не се е превърнал в изискване. Китайските приказки също са с добър край. За тези неща си мисля и това е най-голямото предизвикателство в момента за мен: дали може да се напише роман, който да свършва добре и въпреки това да не е кич? [...]

Пак Достоевски!

Използвам това прочуто възклицание от статията на критика народник Николай Михайловски „Жесток талант“ (1882 г.), тъй като ми се струва, че то най-добре изразява посмъртната съдба на големия писател, чиято 200-годишнина от рождението ще отбележим тези дни. Охулван или възторжено защитаван, обявяван за „пророк“ или низвергван, Достоевски продължава да „присъства“ – да тревожи душите на поколения нови читатели или поне не ги оставя равнодушни, което не е никак малко след смяната на толкова литературни моди. [...]

Разговор с Данте

„Божествена комедия“ е фундаментът на европейската литература – настоява в едно свое есе от 1929 г. Т. С. Елиът, определяйки Данте Алигиери (1265–1321) като „най-универсалния от поетите, писали на някои от новите езици“. Обърнете внимание: Елиът не го смята за „най-великия“, нито дори за „най-изкусния“ – по негово мнение Шекспир е далеч „по-разнообразен и много по-добре вижда детайлите“. Той настоява обаче върху „изключителния „универсализъм“ на Данте, побрал в себе си предишните десет века... [...]

Графити в града

Промяната в България дойде заедно с появата на графитите. Спомням си първата „вакханалия“ от протестни надписи или рисунки в София през първите месеци на 1990 г., бликнала заедно с първите митинги. Забраните бяха пометени в миг, настъпи времето на свободата. Вече несъществуващият мавзолей (след идеологическата си „десакрализация“) се превърна в истинска свободна сцена на графити творчеството, подобно на останките от Берлинската стена. [...]