Тони Николов

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).

Бъдещето на киното и пътят на литературата

Спорът ще бъде ли погълната литературата от „царството на движещите се образи“ изниква периодично и всъщност се води вече цяло столетие – от 20-те години на ХХ век, които са и времето на авангардите. Още тогава мислители като Бенямин или Адорно са склонни да се подпишат под пророческите думи на режисьора Абел Ганс: „Времето на изображението дойде!“. На противоположния бряг е философът Анри Бергсон, който в четвърта глава на „Творческата еволюция“ настоява, че „киното е от страната на несъщественото“. [...]

Любов по време на диктатура. Разговор с Марио Баросо

Според писателя Кардозу Пиреш идеята за Lavagante („Омарът“) описва как диктатурата на Салазар изсмуква личния живот на хората. Във филма журналистът Зе пита своя приятел Даниел, който става жертва на режима: „Знаеш ли историята на Lavagante?“. След което обяснява тази метафора. Омарът е всеяден, налита на всичко, смила го без остатък. Идеята в романа на Кардозу Пиреш е да оприличи омара с бруталния и безжалостен агент на тайната полиция, както и с диктаторския режим, властвал с десетилетия в Португалия. [...]

Модернистът зограф

Още с първите си стъпки художникът Васил Захариев (1895–1971) дава силна заявка за възможния синтез между „родно“ и чуждо“, с който обогатява българската гравюра през 20-те и 30-те години на миналия век, издигайки я на съвършено ново равнище. И трите изложби, посветени на 130-ата годишнина от неговото рождение (в Градската галерия в Самоков, в Музея за история на София и в СГХГ), са категорично доказателство за творческия мащаб на този „баща на българската графика“. [...]

Съединението ни

С времето събитията от първите дни на септември 1885 г., довели до обединяването на Княжество България с Източна Румелия, се превръщат в един от основните жалони на историческата ни памет. До степен, че днес обществото ни възприема 6 септември като истинския ни национален празник, като алтернативата на 3 март. Защо е така? Първо, заради „общото дело“. Връщайки се към ония паметни дни, си даваме сметка колко малко знаем за „обикновените герои“ в тях и какво точно се е случило в Пловдив, Голямо Конаре, Чирпан, София и Варна. [...]