Тони Николов

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).

Културната задача на Халите. Разговор с Александър Кьосев

Културната задача на Халите. Разговор с Александър Кьосев

Халите имат много особена съдба. Между всички тези сгради на Банския площад, които се строят, за да поставят съдбата на ориенталската джамия в европейски кавички, Халите са най-модерната сграда. Спори се дали фасадата им е в сецесион или ампир, но според мен спорът е безпредметен, защото Халите, подобно много други сгради в София, съчетават най-различни стилови елементи. Но най-важното е, че вътрешното им пространство е било за времето си много модерно със стоманено-бетонната си конструкция. А и политическата задача на Халите е била много важна: като модерен европейски пазар те са замислени да изместят дивата шарения на бившия османски пазар, намирал се пред джамията. Халите изпълняват задачата си, „ориенталщината“ е унищожена и е заменена с едно модерно европейско пространство, строено по модела на Парижките хали (други ги оприличават на парижкото Пти Пале). Целта за пореден път е била да се покаже, че София е европейски град. В тази патриотична и визуална задача тогавашните кметства влагат много усилия и много пари. Няколко поколения от кметове и общински управи упорстват в създаването на този европейски и патриотичен спектакъл: нека всички видят, че София не е вече мизерният стар османски град, западнал през XIX в. заради земетресение и пожари. [...]

Наследство и памет

Когато през 1873 г. Емил Зола пише романа си „Търбухът на Париж“, посветен на парижките хали, той изрично държи да разграничи „многотията“ от „духа на мястото“. Да, Халите са образ на неудържимото потребление и на социалното разслоение, но и на „култура на разнообразието“, чийто резултат са знаменитите традиции на френската кухня. Едни от най-запомнящите се страници в романа са тези за „симфонията от сирена“, достъпна за окото и обонянието на купувачите, която Зола описва с подбрани музикални метафори. [...]

Историята като голямата рамка. Разговор с Виктор Хорват

Всяко нещо, което има добър край, в западното изкуство минава за кич. С изключение на Шекспир, половината от пиесите му имат „хепиенд“. Защо това е толкова важно за днешния читател? Ако се върнем още по-назад, към античните романи, там кошмарният край изобщо не се е превърнал в изискване. Китайските приказки също са с добър край. За тези неща си мисля и това е най-голямото предизвикателство в момента за мен: дали може да се напише роман, който да свършва добре и въпреки това да не е кич? [...]

Пак Достоевски!

Използвам това прочуто възклицание от статията на критика народник Николай Михайловски „Жесток талант“ (1882 г.), тъй като ми се струва, че то най-добре изразява посмъртната съдба на големия писател, чиято 200-годишнина от рождението ще отбележим тези дни. Охулван или възторжено защитаван, обявяван за „пророк“ или низвергван, Достоевски продължава да „присъства“ – да тревожи душите на поколения нови читатели или поне не ги оставя равнодушни, което не е никак малко след смяната на толкова литературни моди. [...]