Георги Каприев

Проф. дфн Георги Каприев преподава Философия на Средновековието и Ренесанса, Византийска философия, Антична философия и История и типология на европейската философия в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Основните му научни интереси са в сферата на историята на средновековните (византийска и латинска) традиции, философията и изкуствата през ХХ в., философията и историята на културата. Автор е на книгите „История и метафизика. Очерци по историческото мислене на западноевропейското средновековие” (1991), „Механика срещу символика” (1993), „Августин” (1996), „Философският свят на Анселм от Аоста, архиепископ Кентърбърийски” (2005), „Максим Изповедник. Въведение в мисловната му система” (2010), „Византийска философия. Четири центъра на синтеза” (2011), „Византийски етюди” (2014), „Латински смутители в Константинопол: Анселм Хавелбергски и Уго Етериано“ (2020) и др. Преводач от латински, старогръцки, немски и руски. Години наред е театрален наблюдател на вестник „Култура“ и вестник „К“.

Събиране на камъни, разхвърляне на камъни

Събиране на камъни, разхвърляне на камъни

Не съм историк на медиите, включително на „Култура“. Мога да говоря само от лични спомени. Бях на 28 години, когато бях удостоен с честта да встъпя в тази общност. В този „синедрион“ на високата българска култура беседваха, подкрепяха се и спореха ефектно мислещи човеци. Тогава тяхната общност се генерираше не от съвместна светогледна, политическа или естетическа идеология, а от интелектуалния аристократизъм и – задължително – креативността. Генерално условие бе способността и готовността за диалог. Затова през втората половина на 80-те и през 90-те години вестникът биваше разпознаван като всякакъв: ляв и десен, консервативен и радикален, агресивен и пасивен. А той беше отворено публично пространство за отстояване на гледни точки чрез качествено аргументиране. Започнаха да се избистрят стратегически парадигми, алтернативни както на официозната, така и една спрямо друга. [...]

Шествието на човека

Около месец преди 70-тия си рожден ден Станислав Памукчиев откри „двойна“ изложба (на „Шипка“ 6 и в галерия „Арте“), която в много отношения няма аналог в досегашната ни културна история. Става дума за съвършено различно аранжирани експозиции, при което и в двата случая куратор е Петер Цанев. Художникът и кураторът използват обема на салона на „Шипка“, за да разположат само няколко възлови, ядрени творби. Едно непоказвано широкомащабно платно, „Процесии“, инсталацията „Стълбата“... [...]

Молекулата на театъра

Макмилан заявява: „Онова, което най-вече искам да кажа, не е особено кохерентно; става дума за опит да намеря форма за артикулиране на даден мой страх или желание. Пиесите ми имат някакво вътрешно противоречие, което не мога да реша“. Така е и в „Дъх“. Действието се изгражда от диалози на една двойка: жена и мъж обсъждат, проблематизират и варират отношенията си. Тълкуват и движат своя живот такъв, какъвто може и/или трябва да бъде в сегашния свят с неговите норми, условия, формати, девиации. [...]

Игра на ирония и самоирония

„Списъци“ е особена птица сред днешната ни театрална фауна. Авторите му го описват най-напред с мъгливото „бутиково представление за съзерцание и отмора“. Малко по-конкретно е определянето му като „театрален пърформанс“. Действително на сцената са двама, Мартина Апостолова и Николай Колев, които внушават своите „списъци“ в ситуация на ръба между постановъчно структурираното и непреднамерено всекидневното, между внимателно премисленото и спонтанното. [...]