Димитрина Чернева

Димитрина Чернева е завършила теология и философия в СУ „Св. Климент Охридски”. От 2000 г. работи като журналист. В продължение на няколко години е водещ на сутрешния блок на програма „Хоризонт” на БНР. През 2001 г. печели първа награда „Радиопредаване на годината” на международния фестивал по журналистика „Вяра. Надежда. Любов” в категорията „Журналистическо разследване”. Била е редактор на сутрешния блок на БНТ. Редактор в Портал „Култура” (kultura.bg/web) и сп. „Култура”.


Феноменът „12+3“. Разговор с Георги Папакочев

В съвременния свят има обективни измерители на свободата на медиите. Според авторитетната световна организация „Репортери без граници“ България вече хронично не е в състояние да се отлепи от дъното на 111-о място в света и гордо да се ситуира в Европа. Тя изпреварва единствено страни като Русия, Беларус и Турция, както сочат данните за миналата година. Едва ли доверието към медиите ще се промени и през 2021, ако се съди по нагласите на потребителите, а това са гражданите на държавата на Пеевски, Борисов и Радев. [...]

Загрижен за свободата

За да бъде светът смислен, той трябва да е случаен и да има началото си в нищото. Това твърдение на видния православен богослов о. Георги Флоровски, основаващо се на библейския разказ за Сътворението, можем да срещнем в не едно от неговите писания. Откриваме го и в някои текстове, публикувани в най-новия (осми) том от събраните му съчинения на български език. Изречено с грижа за свободата на човека, то изхожда от предпоставката, че случайността на света се явява гарант и за неговата свобода. [...]

Удивителният път през безнадеждността

„Раково отделение“ е първата голяма творба на Солженицин, в която животът се откъсва от килията и бодливата тел, за да се окаже обаче отново окован, само че вече не от присъдите на НКВД, а от самата природа. Героите на повестта, поразени от тумори и техните метастази, са изправени пред лицето на смъртта. Опасната близост до небитието, страхливото очакване на участта предизвикват повдигането на най-важните и последни въпроси – за смисъла на човешкото съществуване. [...]

„Нека по-обичащият бъда аз“

Когато четем Одън, дори по-късните му стихове, сякаш винаги долавяме песента на влюбения, който пее под арката на моста, че край няма любовта, че тя ще трае, додето Африка с Китай се събере... Сиреч вечно. Тази песен той дочува, докато се разхожда една вечер по Бристол Стрийт сред пъстрите тълпи по тротоара. И макар че тя е последвана от мрачния звънтеж на градските часовници, възвестяващи всемогъществото на Времето, което надзирава всичко изпод сенките и отмъква каквото си поиска, поетът вярва, че животът е винаги благослов. [...]