Джорджо Агамбен

Джорджо Агамбен (род. 1942 г.) е един от най-значимите съвременни философи. В Homo sacer – своя opus magnum (превод на български Снежанка Михайлова, 2006 г.)  – той преосмисля европейската модерност през идеята за биополитика и биовласт. Агамбен поставя „оголения живот“ на човешките същества в центъра на социума и тълкува разцвета на тоталитаризмите през ХХ в. Втората част от поредицата Homo sacer (превод Валентин Калинов, 2019 г.) е посветена на извънредното положение и гражданската война. На български език са преведени още и следните негови книги: „Идеята за проза“ (превод Валентин Калинов, 2020 г.) и „Що е?... съвременно, диспозитив, творчески акт, заповед“ (превод Валентин Калинов, 2021 г.), както и послесловът му към „Разходката“ на Роберт Валзер (2014 г.) – всички те издадени от ИК „Критика и Хуманизъм“.


Калта и звездите

Ако доброто е смесено със злото, ако небесната дъга е невъзможно да се отдели от калта, това не означава, че те имат само отрицателно съществуване. Напротив, небесната дъга и калта се явяват божествени модуси или модификации, всеки от които изразява – по различен начин, но под едно и също название – Неговата същност. Гностическият дуализъм унищожава и отменя формулата Deus sive natura (Бог или природата), в която sive не отменя различието, а го превръща, така да се каже, в политическа задача. [...]

Атомната война и краят на човечеството

През 1958 г. Карл Ясперс публикува книга, озаглавена „Атомната бомба и бъдещето на човечеството“, в която радикално поставя под съмнение – както става ясно от подзаглавието – политическото съзнание на нашето време. Атомната бомба, изтъква той още в началото, създава съвършено нова ситуация в историята на човечеството, изправяйки го пред неизбежната алтернатива: „или цялото човечество да бъде физически унищожено, или човекът да промени своята етико-политическа участ“. [...]

Ангели и демони

Словата, които толкова често можем да чуем днес, за края на историята, както и за началото на постчовешката и постисторическата ера, всъщност забравят един съвсем простичък факт: че човекът винаги е в процес да стане човек или да престане да бъде такъв, с други думи, да умре за човешкото. Претенциите за достигнатата „животност“ или за завършената „човешкост“ на човека в края на историята изобщо не отчитат цялата конститутивна незавършеност на човешкото същество. [...]

Наследството на Пазолини

Властта се конституира, улавяйки в лоното си анархията, всички форми на хаоса и на войната на всеки срещу всички. В това отношение анархията е нещо, което става мислимо единствено ако се опитате да опишете анархията на властта. В своите лекции Паул Клее разграничава истинския хаос, този генетичен принцип на света, от хаоса като антитеза на реда. Мисля, че и при Пазолини би трябвало да разграничаваме „истинската анархия“ като генетичен принцип на политиката от анархията като проста антитеза на arche. [...]