Иван Вазов

Иван Вазов е роден на 27 юни 1850 г. в гр. Сопот. Учи в родния си град, в Калофер и в Пловдив. Живее за кратко в Румъния, където срещата с хъшовете насочва младия поет към патриотично-граждански теми, на които остава верен цял живот. Работи като учител и преводач, включва се в различни родолюбиви начинания – преди и след Освобождението, за кратко е министър. Но основното му призвание – писателството – дава облика на живота му. След 1870 г. публикува поезия в периодиката. През 1876 г. излиза първата му стихосбирка „Пряпорец и гусла“, следват „Тъгите на България“ (1877), „Избавление“ (1878), „Гусла“ (1881), „Италия“ (1884), „Поля и гори“ (1884), „Сливница“ (1885) и др. В прозата започва с мемоарите „Неотдавна“ (1881) и продължава с „Повести и разкази в три тома“ (1891–1893), романите „Под игото“ (1894) и „Нова земя“ (1896). Автор на първия български роман и на текстове, дали българската мярка за жанр и класичност във всички литературни жанрове – сред тях повестите („Немили-недраги“, „Чичовци“), комедиите („Службогонци“, „Вестникар ли?“), пътеписи („Великата Рилска пустиня“), поеми („Грамада“)... Пише литературна критика, мемоари, стихове за деца; участва дейно в литературния живот. Сам себе си обявил за хроникьор на епохата, Вазов остава такъв до край. Текстовете му могат да се четат и като история на българите. Умира през 1921 г. сред всенародна почит и признание.


Нашият поетичен език

Въпреки тежките дни, които преживяваме, времето навън е прелестно. Равнодушната природа не дели нашите скърби и неволи – пролетта празнува своя светъл празник. Вишните и зарзалите в двора ми са цели облечени в бял цвят, а старата изпочупена праскова е цяла розова като усмивката на здрава вакарелска мома. Отнякъде прилитат първите звънки кръшигласия на някой славей. А слънцето?... Но аз се отплеснах, а щях да говоря за нашия поетичен език. Аз винаги следя с удоволствие напредъка му. Той се изглажда, префинява, обогатява. [...]